— Ето го! — обади се той отново. — Самият господин Дабади идва.
Наистина началник-гарата се връщаше от нискоскоростните влакове. Щом прехвърли телеграмата, възкликна:
— По линията е извършено убийство… Телеграфира ми инспекторът от Руан.
— Какво? — запита Рубо. — Наш служител ли е загинал?
— Не, не, пътник, от някое купе… Тялото е било изхвърлено почти веднага след тунела при Малоне, до стълб номер сто петдесет и три… А жертвата е един от нашите администратори, председателят Гранморен.
Помощник-началникът възкликна на свой ред:
— Председателят! Ах! Как ли ще го понесе жена ми!
Възгласът му бе прозвучал толкова намясто, толкова скръбно, че господин Дабади се сепна за миг.
— Вярно, вие го познавахте, такъв добър човек, нали?
После погледна другата телеграма, изпратена до главния инспектор по охраната.
— Това навярно е от съдия-следователя, сигурно някаква формалност… А още е девет и двайсет и пет, разбира се, господин Кош го няма… Бързо пратете някого в Търговското кафене на булевард Наполеон. Няма начин да не го открият там.
След пет минути един работник доведе господни Кош. Той беше бивш офицер, гледаше на работата си като на пенсионерско задължение, затова никога не се вестяваше на гарата преди десет часа, помотаваше се известно време и се връщаше обратно в кафенето. Отначало тая драма, достигнала до него между две партии пикет, просто го смая, тъй като случаите, с които му се налагаше да се занимава обикновено, бяха съвсем маловажни. Но телеграмата наистина бе изпратена от съдия-следователя в Руан; бе пристигнала дванадесет часа след откриването на трупа само защото въпросният следовател първо бе телеграфирал на началник-гарата в Париж, за да разбере кога и как е отпътувала жертвата; после се бе осведомил за номера на влака и на вагона и едва тогава бе изпратил до главния инспектор по охраната заповед да претърси купето във вагон номер двеста деветдесет и три, ако вагонът е още в Хавър. Подчертано мрачното настроение на господин Кош, който смяташе, че са го обезпокоили излишно, мигновено се разсея и той придоби извънредно важен вид, подобаващ за изключително сериозния случай.
— Само че вагонът сигурно вече не е тук — възкликна той неспокойно, уплашен да не би разследването да му се изплъзне, — трябва да е заминал тази сутрин.
Рубо разпръсна тревогата му с обичайното си спокойствие:
— Не, не, прощавайте… За тази вечер имаше запазено купе, вагонът си е при нас, в халето.
Той поведе инспектора и началник-гарата. Новината явно се бе разпространила, защото работниците тихомълком зарязаха работата си и също ги последваха; от вратите на канцеларията заизлизаха служители и един по един започнаха да се приближават. Скоро се струпаха доста хора.
Когато стигнаха до вагона, господин Дабади се обади замислено:
— Нали снощи са го прегледали. Ако имаше някакви следи, щяха да ги споменат в доклада.
— Сега ще видим — каза господин Кош.
Той отвори вратата и се качи в купето. В същия миг извика и самозабравяйки се, захвана да ругае:
— Ай, дявол да го вземе! Като че ли са колили прасе!
Присъствуващите потръпнаха от ужас, някои се опитаха да надникнат; господин Дабади се качи на стъпалото, за да погледне пръв; зад него Рубо също като другите проточи врат и се надигна.
Вътрешността на купето бе съвсем в ред. Прозорците бяха затворени, всичко като че ли бе на мястото си. Само през отворената врата се носеше отвратителна миризма; върху една от възглавниците се бе съсирила тъй дълбока и голяма локва черна кръв, че част от нея се бе стекла отстрани и се бе изляла върху килима. По чаршафа също имаше петна. Нищо повече — само смърдящата кръв.
Господин Дабади побесня:
— Къде са хората, които са правили проверка снощи? Бързо да ги доведат!
Те бяха вече тук, пристъпиха напред, запелтечиха някакви извинения: през нощта човек може ли да види всичко? Иначе обходили навсякъде. Кълняха се, че миналата вечер нямало нищо.
В това време господин Кош стоеше прав във вагона и си вземаше с молив бележки за доклада. Повика Рубо — когато нямаха работа, двамата често разговаряха и пушеха цигари по перона.
— Господин Рубо, качете се, ще ми помогнете.
Помощник-началникът прекрачи кръвта по килима, без да стъпва по нея, и той му каза:
— Надникнете под другата възглавница, вижте дали няма нещо отдолу.
Рубо я вдигна и опипа внимателно с ръце всичко, като се оглеждаше любопитно.
— Няма нищо.
Едно петно върху тапицираната облегалка привлече вниманието му; той го посочи на инспектора. Дали не е кървав отпечатък от пръст? Не, накрая всички решиха, че е пръска от кръвта. Тълпата наоколо се бе сгъстила, за да наблюдава огледа, вдъхваше мириса на убийство, побутваше се зад началник-гарата, който поради отвращение и недотам здрави нерви бе предпочел да остане на стъпалото.
Внезапно той се обади:
— Господин Рубо, ама вие сте били във влака… Нали така? Прибрахте се снощи с експреса… Сигурно можете да ни съобщите някои сведения!
— Да, вярно! — възкликна инспекторът. — Забелязахте ли нещо?
Рубо помълча три-четири секунди. Точно в този миг се бе навел и изучаваше килима. Изправи се почти веднага и отговори с обичайния си глас, само малко по-дрезгаво:
— Разбира се, разбира се, ще ви кажа… Жена ми също беше с мен. Щом думите ми ще бъдат вписани в доклада, бих искал и тя да дойде, за да можем да допълваме спомените си.
Това се стори на господин Кош напълно разумно и току-що появилият се Пекьо предложи да доведе госпожа Рубо. Пое с широки крачки към сградата, всички зачакаха. Филомен, която бе дотичала заедно с огняря, го проследи с очи, ядосана, задето тъкмо той се бе заел да свърши тая работа. Но като видя госпожа Льобльо, забързана колкото може с подутите си болни крака, спусна се да й помогне; двете жени започнаха да размахват ръце и да възклицават, развълнувани от новината за чудовищното престъпление. Макар засега никой да не знаеше нищо, обърканите хора наоколо разпространяваха всякакви врели- некипели. Заглушавайки шума от другите гласове, самата Филомен без каквото и да било основание се кълнеше, че госпожа Рубо няма как да не е видяла убиеца. Затова, щом Рубо се появи е нея, настъпи тишина.
— Вижте я само! — промърмори госпожа Льобльо. — Държи се като принцеса, сякаш не е жена на помощник-началник! Днеска още призори се беше издокарала и сресала тъй, да речеш, че се кани да върви на прием.
Севрин се приближи с равни, ситни крачки. Трябваше да измине доста голямо разстояние по перона под вперените погледи; не се предаде, само бършеше очите си в кърпичка, още не можеше да се съвземе след преживяната болка, когато бе научила името на жертвата. Облечена беше с елегантна черна вълнена рокля, сякаш носеше траур за благодетеля си. Тежките й тъмни коси блестяха под слънчевите лъчи, дори не бе успяла да си сложи шапка, въпреки студа. Наистина изглеждаше трогателна е нежните си сини очи, пълни със сълзи и измъчени.
— Тъй ами, има защо да плаче — каза полугласно Филомен. — Спукана им е работата, убиха го техния дядо господ!
Когато Севрин стигна до отворената врата на купето и се изправи сред скупчените хора, господин Кош и Рубо слязоха; Рубо веднага започна да разказва:
— Вчера сутринта още като пристигнахме в Париж, отидохме да се обадим на господин Гранморен, нали така, скъпа?… Беше около единайсет и четвърт, нали?
Той я гледаше втренчено и Севрин повтори покорно?
— Да, единайсет и четвърт.
Но погледът й спря върху почернялата от кръв възглавница, тя се сви и от гърдите й се изтръгнаха ридания. Развълнуван, началник-гарата любезно се намеси:
— Госпожо, ако не можете да понесете това зрелище… Разбираме мъката ви…
— О, няма да приказваме много! — прекъсна го инспекторът. — После ще изпратим някого да придружи госпожата.
