невъзможно изглеждаше всичко това и материално, и морално! Откакто бе насочил натам издирванията си, на всяка крачка се сблъскваше с факти, които противоречаха на представата му за класическо съдебно разследване. Нищо не се изясняваше, същността, първопричината, които можеха да хвърлят ярка светлина върху всичко, липсваха.
Наистина имаше и друга следа, господин Дьонизе не я забравяше, следата, спомената от самия Рубо — версията за човека, който се е качил в купето сред блъсканицата на перона. Това беше прословутият неизвестен убиец, знаменитата фигура, около която се подсмиваха всички вестници от опозицията. Първата грижа на разследването бе да събере сведения за този иженарицаем непознат, вероятно потеглил от Руан и слязъл в Барантен, но не можаха да установят нищо определено, някои свидетели дори отричаха възможността запазеното купе да е било превзето насила, други се ограничаваха с най-противоречиви твърдения. Следата като че ли не извеждаше доникъде, но разпитвайки пазача на прелеза Мизар, съдията неволно се бе натъкнал на драматичната истерия с Кабюш и Луизет — онова момиче, което председателят се опитал да изнасили и което отишло да умре при своя приятел. Това беше като гръм от ясно небе, отведнъж в главата му се подреди цял класически обвинителен акт. В него щеше да има всичко — и заплахи, които работникът бе отправил по адрес на убития, и порочно минало, и несъстоятелно, неподкрепено с нищо алиби. В миг на върховно вдъхновение той бе наредил предния ден да приберат Кабюш от горската му къщурка — забутана бърлога, в която бяха намерили изцапан с кръв панталон. Като се опитваше да не се поддава на все по-непоклатимото убеждение и си обещаваше да не изоставя хипотезата за Рубо, съдията тържествуваше при мисълта, че никой освен него не се е досетил да залови истинския убиец. С цел да се увери напълно бе извикал през тоя ден няколко свидетели, разпитани в утринта след убийството.
Кабинетът на съдия-следователя гледаше към улица Жана д’Арк; намираше се в старата паянтова сграда, която бе долепена до някогашния дворец на нормандските херцози, превърнат в съдебна палата, като го загрозяваше непоправимо. Това широко и унило партерно помещение беше толкоз мрачно, че зиме вътре трябваше да се пали лампа още в три часа следобед. Беше облепено с избледнели зелени тапети, а мебелировката му се състоеше от две кресла, четири стола, бюрото на съдията и масичката на писаря; върху студената камина от двете страни на черния мраморен часовник се мъдреха два бронзови съда. Зад бюрото имаше врата, водеща в друго помещение — там съдията настаняваше понякога хората, които държеше да има на свое разположение; иначе в стаята се влизаше от широкия коридор с пейки, където чакаха свидетелите.
Макар призовката им да бе за два часа, семейство Рубо дойдоха още в един и половина. Бяха пристигнали от Хавър и времето едва им бе стигнало Да закусят в едно ресторантче на Главната улица. Той беше с черен редингот, а тя с черна копринена рокля — същинска дама от обществото; бяха сериозни, унили и тъжни като семейство, загубило близък човек. Тя седеше неподвижна и безмълвна на една пейка, а той бавно крачеше напред-назад пред нея, скръстил ръце на гърба. Но погледите им все се срещаха и тайните им страхове пробягваха по безизразните лица като неуловими сенки. Макар да ги бе изпълнила с радост, новината за завещания имот в Кроа дьо Мофра засили тревогата им; семейството на председателя, особено дъщеря му, раздразнено от непонятните и многобройни дарения, които намаляваха наполовина богатството на мъртвия, се канеше да оспори завещанието; подтиквана от съпруга си, госпожа Дьо Лашене бе особено зле настроена срещу някогашната си приятелка Севрин и я подозираше в непочтени комбинации. От друга страна, мисълта, че може да открият някоя улика, за която отначало не му е минавало и през ум, сега терзаеше Рубо и го изпълваше с постоянен страх; като нищо щяха да открият писмото, което бе продиктувал на жена си, за да накара Гранморен да замине, и ако той не бе го унищожил, нямаше да е трудно да разпознаят и почерка. За щастие дните си минаваха, нищо не се случваше навярно Гранморен бе скъсал писмото. Всяка призовка от кабинета на съдия-следователя обаче караше и двамата да се обливат в студена пот, макар да се държаха, както подобава на наследници и свидетели. Стана два часът. Появи се и Жак. Той пристигаше от Париж. Рубо веднага пристъпи към него, протегнал приветливо ръка:
— А, и вас ли ви разкараха… Тъжна история, пък и това дело край няма!
Зървайки неподвижно седналата Сегрин, Жак бе замръзнал на място. Вече почти месец всеки път, когато се озоваваше в Хавър, тоест през ден, помощник-началникът го обсипваше с любезности. Веднъж дори се бе наложило да приеме поканата му за обед. И докато седеше край младата жена, засилващото се смущение бе прераснало в онази негова тръпка. Нима щеше да пожелае и нея? Сърцето му биеше, ръцете му пареха само като погледнеше бялата шия, извита над деколтето. Затова бе взел твърдото решение да я отбягва.
— Какво се говори за тая история в Париж? — запита Рубо. — Нищо ново, нали? Според мен не знаят нищо и никога няма да узнаят… Елате да се видите с жена ми.
Помъкна го след себе си, наложи се Жак да се приближи и да поздрави смутената Севрин, която се усмихваше пак като подплашено дете. Мъчеше се да разговаря непринудено, а погледите на мъжа и на жената не го изпускаха, те сякаш се опитваха да проникнат в мислите му, да достигнат до неясните представи, на които самият той не позволяваше да изплуват. Защо се държи тъй хладно? Защо им се струваше, че ги отбягва? Дали спомените му не са се изяснили, дали не ги викат, за да им направят очна ставка? Искаше им се да запленят единствения опасен свидетел, да го накарат да се привърже тъй силно към тях, че да не смее да ги издаде.
Помощник-началникът не издържа и пак отвори дума за делото:
— Значи, не знаете защо са ни изпратили призовки, а? Може пък да са открили нещо ново?
Жак сви равнодушно рамене:
— На гарата разправяха нещо, като пристигнах. Май арестували някого.
Двамата Рубо се учудиха, развълнуваха се, това им се стори необяснимо. Как тъй арестували? Никой не им е казал нищо! Арестували ли са, или се канят да арестуват? Обсипаха го с въпроси, но той не знаеше нищо повече.
В този момент Севрин долови шум от стъпки по коридора.
— Ето Берт и мъжа й — промълви тя.
Наистина се появиха семейство Лашене. Минаха с вирнати глави покрай Рубо, младата жена дори не погледна някогашната си приятелка. Един разсилен ги въведе незабавно в кабинета на съдия- следователя.
— Туйто! Най-добре да се въоръжим с търпение — рече Рубо. — Ще киснем тук поне два часа… Сядайте де!
Самият той бе седнал от лявата страна на Севрин и махна на Жак, като го подканваше да се настани до нея, от другата й страна. Жак постоя прав още малко. После тя го погледна с онзи неин уязвим и подплашен поглед и той се отпусна на пейката. Севрин изглеждаше съвсем крехка помежду им, стори му се неясна, покорна; усети как постепенно цял се сковава от дългото чакане и от топлината, която се излъчваше от тази жена.
Разпитът в кабинета на господин Дьонизе предстоеше да започне. По време на разследването се бяха насъбрали сума книжа — цели купчини, подвързани в сини папки. Бяха се опитали да възстановят пътя на жертвата от момента на заминаването от Париж. Началник-гарата господин Вандорп бе дал показания за потеглянето на експреса в шест и половина, за скачването на вагон номер двеста деветдесет и три в последния момент, за краткия си разговор с Рубо, който се бе качил в своето купе малко преди появата на председателя Гранморен, и най-сетне за настаняването на Гранморен в купето, където той без съмнение бе останал сам. После главният кондуктор на влака Анри Доверн не беше отговорил нищо на въпроса какво се е случило през време на десетминутния престой в Руан. Видял двамата Рубо да разговарят пред купето на председателя и смятал, че са се върнали в своя вагон, чиято врата затворил един служител от гарата, но поради блъсканицата и лошото осветление на гарата впечатленията му си оставаха смътни. Колкото до мнението му дали някой — прословутият неизвестен убиец — е могъл да се вмъкне в купето при потеглянето, той смяташе подобно предположение за слабо вероятно, макар и да не го изключваше напълно; доколкото му било известно, на два пъти имало подобни случаи. Когато зададоха същите въпроси на други служители от руанската гара, те не само не хвърлиха светлина върху събитията, а още повече объркаха нещата с противоречивите си отговори. Един факт обаче бе доказан — ръкуването на Рубо, застанал във вътрешността на вагона, с началник-гарата в Барантен, покачен на стъпалото: началник- гарата господин Бесиер недвусмислено го бе потвърдил, добавяйки, че неговият колега бил сам с жена си, а
