на недоверие към умствените му възможности.
— Добре, но вижте сега, човек трябва да разсъждава разумно — повиши глас той. — Хора като съпрузите Рубо не биха убили човек като вашия баща, за да получат по-скоро наследството; или поне най- малкото поради прибързаност щяха да оставят улики, по някакъв начин щях да открия следи от алчността им, от желанието да притежават имот, да забогатеят. Не, тази подбуда не е достатъчна, нужно е още нещо, а го няма, дори вие не можете да ни насочите… Пък и да се върнем към фактите, не виждате ли, че просто няма начин нещата да са се развили така? Никой не е видял съпрузите Рубо да се качват в купето, един служител дори твърди, че ги видял да се връщат на местата си. А в Барантен със сигурност са били там и би трябвало да предположим, че по време на неколкоминутното пътуване, докато влакът се е движил с пълна скорост, са отишли до купето на председателя, което се е намирало през три вагона, и са се върнали обратно. Правдоподобно ли е това? Разпитах машинисти, кондуктори. Всички ми казаха, че е възможно само ако човек е свикнал, ако е извънредно хладнокръвен и енергичен… При всички случаи жената не би била в състояние да го стори, значи, съпругът й е поел риска сам; но защо — за да убие покровителя, който току- що ги е отървал от големи неприятности? Не, не, едва ли! Хипотезата не ни води доникъде, друго трябва да търсим… Ха! Ако някой се е качил в Руан и е слязъл на следващата станция, ако наскоро е отправял смъртни заплахи срещу жертвата…
Той така се увлече, че стигна до новата си теория и вече щеше да се издаде, но вратата се открехна и през отвора надникна разсилният. Още преди да отвори уста обаче, една ръка в ръкавица бутна вратата докрай; влезе руса дама с елегантни траурни дрехи, все още красива, макар да бе повече от петдесетгодишна — красотата й бе пищна и ярка, изглеждаше като застаряваща богиня.
— Аз съм, драги господин съдия. Позакъснях, но ще ме извините, нали? Пътищата са отвратителни, уж от Доенвил до Руан са само три левги, а ми се видяха два пъти повече.
Господин Дьонизе галантно се изправи.
— Не сме се виждали от неделя насам, как сте, госпожо?
— Много добре… А вие, драги господине, съвзехте ли се от уплахата, която ви причини моят кочияш? Момчето ми разправи, че като ви откарвало, на два километра от замъка колата щяла да се обърне.
— О, само се поразтърсихме, вече бях забравил… Заповядайте, седнете и както казах преди малко на госпожа Дьо Лашене, простете ми, задето отново ви карам да страдате заради това мъчително дело.
— Боже мой! Щом се налага… Здравей, Берт! Добър ген, Лашене!
Това беше госпожа Бонон, сестрата на убития. Тя целуна племенницата си и се ръкува със съпруга й. На тридесет години бе останала вдовица след смъртта на един фабрикант, който бе увеличил извънредно много и без това голямото й богатство — при подялбата на семейния имот с брат й тя бе получила имението Доенвил, — и бе водила приятно съществуване, изпълнено, както твърдяха, със сърдечни увлечения, но поведението й външно бе тъй безупречно и непресторено, че бе си останала съдница на руанското висше общество. Възможностите и желанията й в любовта се бяха оказали свързани с магистратурата и от двадесет и пет години приемаше в замъка представителите на съдебното ведомство в Руан, така че колите й сновяха с тях до града и обратно като в безкраен празник. И сега не се бе укротила, твърдяха, че обкръжавала с майчинска нежност един млад стажант-прокурор, син на съдията господин Шомет: действувала за издигането на сина, обсипвала бащата с покани за гостуване и други любезности. Имаше освен това един добър приятел от по-стари времена, ерген — господин Дебазей, литературната знаменитост на руанския съд, чиито изящни сонети се разпространяваха от уста на уста. Години наред той бе разполагал със собствена стая в Доенвил. Сега, вече подминал шестдесетте, все още отиваше да вечеря там като стар познайник, макар ревматизмът да не му позволяваше нищо повече от приятните спомени. Добросърдечието й позволяваше да царува все тъй въпреки заплашително наближаващата старост и никой не оспорваше властта й, едва през последната зима се бе появила съперница — госпожа Льобук, също съпруга на съдия, висока, тридесет и четири годишна брюнетка, извънредно приятна, у която съдебните служители наминаваха все по-често. Този факт внасяше нотка на тъга в обичайната й жизнерадост.
— В такъв случай, ако позволите, госпожо — продължи господин Дьонизе, — ще ви задам няколко въпроса.
Разпитът на съпрузите Лашене бе приключил, но той не ги помоли да излязат: неговият мрачен, студен кабинет се бе превърнал в нещо като светски салон. Флегматичният писар отново се приготви за работа.
— Един свидетел спомена за някаква телеграма, получена от брат ви, с която го викали незабавно да отиде в Доенвил. Не открихме никакви следи от тази телеграма. Да сте я изпратили вие, госпожо?
Госпожа Бонон спокойно се усмихна и отговори с такъв тон, сякаш водеха приятелски разговор:
— Не съм писала на брат си, очаквах го, знаех, че възнамерява да дойде, но не бяхме определяли ден. Обикновено пристигаше внезапно, почти винаги с нощен влак. Понеже живееше в малка къща в парка, която има вход откъм една пуста уличка, дори не го чувахме кога се появява. Наемаше кола в Барантен и се показваше едва на сутринта, понякога доста късно, като съсед, настанил се отдавна, който идва на посещение… Този път го очаквах, защото трябваше да ми донесе сумата от десет хиляди франка, които имаше да ми връща. Несъмнено десетте хиляди франка са били у него. Затова сметнах, че чисто и просто са го убили, за да го ограбят.
Съдията направи кратка пауза; после попита, като я гледаше право в очите:
— Какво е мнението ви за госпожа Рубо и за нейния съпруг?
Тя живо махна с ръка, сякаш да изрази пълно несъгласие:
— О, моля ви се, господин Дьонизе, не си внушавайте пак погрешни мисли за тия чудесни хорица… Севрин беше добро момиченце, мило, дори много послушно и при това сладко, нищо й нямаше. Щом държите да го повторя, смятам, че тя и нейният съпруг не са способни да извършат злодеяние.
Той закима тържествуващо, като хвърли поглед към госпожа Дьо Лашене. Тя се засегна и си позволи да се обади:
— Лельо, струва ми се, че проявявате известна лековерност.
Тогава госпожа Бонон каза с присъщата си откровеност онова, което й беше на сърцето:
— Стига, Берт, по този въпрос няма да се разберем. Беше весела, обичаше да се смее и беше напълно права… Отлично зная какво мислите вие двамата с твоя съпруг. Всъщност користта трябва да ви е размътила главите, щом се чудите толкова, че баща ти е направил Кроа дьо Мофра дарение за милата Севрин… Той я отгледа, даде й зестра, напълно естествено е да я има в завещанието му. Че как, нали той я смяташе почти за своя дъщеря!… Ах, скъпа моя, какво значение имат парите за човешкото щастие?
Наистина, понеже винаги беше притежавала огромно богатство, тя бе напълно безкористна. И дори с присъщата на хубава и обожавана жена изтънченост се преструваше, че за нея смисълът на живота е в красотата и в любовта.
— Самият Рубо спомена за телеграмата — забеляза сухо господин Дьо Лашене. — Ако не е получавал телеграма, председателят нямаше да му каже такова нещо. Защо лъже Рубо?
— Ами председателят сам може да е измислил телеграмата, за да обясни внезапното си заминаване пред съпрузите Рубо — възкликна развълнувано господин Дьонизе. — Според показанията им той се канел да замине на следващия ден; и понеже се е озовал в един влак с тях, трябвало е да им даде някакво обяснение, ако не е искал да им съобщи истинската причина, която впрочем си остава неизвестна… Това няма значение, така доникъде няма да стигнем.
Отново замълчаха. Когато съдията взе думата, беше извънредно спокоен и внимаваше в изразите си.
— Сега, госпожо, ще засегна една особено деликатна тема и ще ви помоля да извините естеството на моите въпроси. Никой не уважава повече от мен паметта на покойния ви брат… Носеха се обаче слухове, нали така? Твърдяха, че имал любовници.
Госпожа Бонон отново се усмихна, проявявайки безкрайната си търпимост.
— О, скъпи господине, на неговата възраст!… Брат ми овдовя рано, никога не съм си позволявала да не одобрявам онова, което е вършил. Той живееше както си искаше, не съм се бъркала в съществуването му. Зная само, че не измени на общественото си положение и докрай си остана мъж намясто.
Берт направо не можеше да си поеме дъх, откакто бе станало дума за любовниците на баща й, и седеше със сведени очи; не по-малко смутен, съпругът й бе отишъл до прозореца и сега стоеше с гръб към тях.
— Моля да извините моята настойчивост — каза господин Дьонизе. — Нали имаше някаква история с
