тя била полегнала и като че ли най-спокойно дремела. Същевременно си направиха труда да издирят и лицата, отпътували от Париж в купето на съпрузите Рубо. Оказа се, че дебелата госпожа и дебелият господин, които бяха пристигнали със закъснение и се бяха качили в последния момент, са някакви еснафи от Пти Курон, но те заявиха, че са заспали незабавно и нищо не могат да кажат; колкото до мълчаливата дама в черно, която бе седяла в ъгъла, тя се бе стопила като сянка и изобщо не успяха да я открият. Имаше и още някои дребни риби, разни свидетели, чрез които бяха установили самоличността на пътниците, напуснали влака в Барантен онази вечер — нали се предполагаше, че неизвестното лице е слязло там: бяха преброили билетите и бяха намерили всички пътници с изключение на един едър мъжага, чиято глава била превързана със синя кърпа и за когото едни разправяха, че бил с палто, а други — че бил с работни дрехи. Само за този човек, изчезнал, изпарил се като видение, имаха събрани в папка триста и десет показания, в които цареше такава бъркотия, че всеки от документите опровергаваше другия.
Делото се усложняваше и от юридическа страна: имаше протокол, оформен от писаря, когото имперският прокурор и съдия-следователят бяха завели на местопрестъплението — обемисто описание на участъка от линията, където бяха намерили трупа, на положението на тялото, на костюма, на вещите, открити в джобовете, чрез които бяха установили самоличността; имаше и смъртен акт от присъствалия лекар, в който с научни термини бе описана раната на шията, онзи едничък ужасяващ разрез, извършен с остър предмет, по всяка вероятност нож; събрани бяха и други протоколи, документи за пренасянето на трупа до болницата в Руан, за времето, което бе преседял там, преди забележително бързият процес на разлагане да принуди властите да го предадат на роднините. Но и в тия купища хартия личаха само две-три по-важни подробности. Преди всичко не бяха открили в джобовете часовника и малкия портфейл с десет банкноти по хиляда франка — сума, която председателят Гранморен дължал на сестра си госпожа Бонон и която тя очаквала да й върне. При това положение можеше да се предположи, че убийството е извършено с цел грабеж — но от друга страна, на един от пръстите бе останал пръстен с голям диамант. Оттук възникнаха още цял куп хипотези. За съжаление не разполагаха с номерата на банкнотите; знаеше се обаче как изглежда часовникът — голям, навивал се с копче, върху капака били изписани сплетените инициали на председателя, а отвътре имало фабричен номер: 2516. Най-сетне внимателно бяха претърсили из храсталаците около линията и навсякъде, където би могъл да бъде хвърлен ножът, с който си бе послужил престъпникът; не откриха нищо, убиецът навярно бе го скрил заедно с банкнотите и часовника. Бяха намерили само на стотина метра преди станцията Барантен пътното одеяло на жертвата, захвърлено, за да не събуди подозрения; то бе прибавено към веществените доказателства.
Когато съпрузите Лашене влязоха, господин Дьонизе стоеше прав до бюрото си и четеше едно от първите показания, което писарят бе извадил от папката. Той бе нисък, доста пълен, гладко избръснат мъж с прошарена вече коса. Бледото му лице с дебели бузи, квадратна брадичка и широк нос изглеждаше вяло — това усещане се засилваше от тежките клепачи, полуспуснати върху изпъкналите, светли очи. Ала цялата хитрост и схватливост, с които смяташе, че е надарен, прозираха в устните му — устни на актьор, свикнал да изобразява лъжливи чувства в живота, подвижни устни, които присвиваше, когато му се струваше, че е особено остроумен. Обикновено ставаше жертва на собственото си остроумие, беше прекалено прозорлив, опитваше се да надлъже простите и очевидни истини, идеализирайки занаята си — беше решил, че работата му изисква от него да бъде нещо като специалист по духовна анатомия, да притежава шесто чувство, да има невероятно бистър ум. Впрочем той наистина не беше глупав.
Веднага прояви любезност към госпожа Дьо Лашене — съдебните му функции не му пречеха да бъде светски мъж и да поддържа връзки с висшето общество в Руан и околностите.
— Госпожо, моля, седнете.
Лично подаде стол на младата жена — русоляво, хилаво създание, — особено неприятна и грозновата в траурния си тоалет. Отнесе се учтиво, дори малко хладно с господин Дьо Лашене — също рус и с доста болнав вид; за него този дребосък, станал на тридесет и шест години съдия и получил орден покрай връзките на своя тъст и на услугите, които баща му, също чиновник в магистратурата, бе оказвал навремето като член на смесените военно-граждански комисии, олицетворяваше служителите с привилегии, богаташите, некадърниците, намерили си местенца и израснали благодарение на роднините и на парите си; а той, беден, без покровители, бе принуден непрестанно да превива гръб като просител и мечтаното повишение все му се изплъзваше. Затова му бе приятно да подчертава могъществото си в тоя кабинет, върховната си власт над чуждата свобода — можеше с една дума да превърне свидетеля в обвиняем и незабавно да го арестува, ако му хрумне.
— Госпожо — продължи той, — ще ми простите, че се налага отново Да ви измъчвам с тази ужасна история. Известно ми е, вие не по-малко от нас държите случаят да бъде изяснен и виновникът да получи наказание за престъплението си.
После даде знак на писаря — висок младеж с жълто, кокалесто лице — и разпитът започна.
Но още от първите въпроси, отправени към съпругата му, господин Дьо Лашене, който беше седнал, без да го поканят, започна да отговаря вместо нея. Не се сдържа и изрази огорчението си от завещанието на своя тъст. Бива ли така? Направил толкова много и толкова значителни дарения, че почти преполовил състоянието си, възлизащо на три милиона и седемстотин хиляди франка! И то все заради разни напълно неизвестни личности, какви ли не жени от простолюдието! Била спомената дори продавачката на теменужки, дето седяла в един вход на улица Роше. Това било абсолютно неприемливо и той само чакал криминалното следствие да приключи, за да види дали няма начин да оспорят едно такова възмутително завещание.
Докато той се оплакваше, стиснал зъби, и излагаше на показ глупостта си, скъперническата си, вечно незадоволена провинциална същност, господин Дьонизе го наблюдаваше със светлите си, полускрити от клепачите очи и тънките му устни изразяваха презрение и завист към това нищожество, на което два милиона не му стигаха и което благодарение на всичките тия пари някой ден сигурно щеше да му се яви загърнато в пурпурната мантия на върховен съдия.
— Струва ми се, че ще сбъркате, господине — рече той най-сетне. — Завещанието може да бъде оспорено единствено ако стойността на даренията надхвърля половината от състоянието, а случаят не е такъв.
После се обърна към писаря:
— Впрочем, Лоран, надявам се, че не записвате това.
Младежът го успокои с едва забележима усмивка — ясни му бяха тия неща!
— Добре де — продължи още по-кисело господин Дьо Лашене, — но според мен никой не би могъл да разчита, че ще оставя Кроа дьо Мофра на ония Рубо. Как не — такъв подарък за дъщерята на един слуга! И защо, от къде на къде? А пък ако се докаже, че имат нещо общо с убийството…
— Наистина ли си го мислите?
— Е, как иначе! Ако съдържанието на завещанието им е било известно, явна е изгодата, която имат от смъртта на нашия нещастен баща… Освен това забележете, че те последни са разговаряли с него… С една дума, всичко ми се вижда доста подозрително.
— А вие, госпожо, смятате ли, че някогашната ви приятелка е способна на такова престъпление?
Преди да отговори, Берт хвърли поглед към мъжа си. След няколко месеца семеен живот двамата си бяха повлияли взаимно и от това злобните им, сухарски характери бяха станали още по-неприятни. Всеки настройваше другия и той така я бе настървил срещу Севрин, че жена му незабавно би накарала да я арестуват, стига да си получи къщата обратно.
— Боже мой, господине — каза тя след кратко мълчание, — личността, за която говорите, имаше някои твърде лоши прояви като малка.
— Как? Нима намирате, че поведението й в Доенвил не е било добро?
— О, не, господине, ако беше тъй, баща ми щеше да я изхвърли!
Това възклицание изразяваше възмущението на почтената, лицемерно добродетелна буржоазна дама, която никога не би могла да бъде упрекната в какъвто и да било грях и която се гордееше, че непорочността й не се оспорва от никого в Руан и всички я поздравяват и я канят в домовете си.
— Само че — прибави тя, — когато човек по навик е лекомислен и недисциплиниран… С една дума, господине, твърде много неща, които ми се струваха невероятни, днес ми се виждат напълно сигурни.
Господин Дьонизе бе започнал да проявява известно нетърпение. Тази следа вече не го занимаваше и всеки, който се придържаше към нея, се превръщаше в негов противник; струваше му се, че това е признак
