видяха тук; отначало гласовете им звучаха глухо. Ала съдията чисто и просто повтори първия разпит, те само трябваше да изрекат същите, почти непроменени фрази, а той ги слушаше с наведена глава, без дори да ги погледне.
После внезапно се обърна към Севрин:
— Госпожо, казали сте на инспектора по охраната, с чийто доклад разполагам, че според вас на гара Руан в купето се е качил някой, когато влакът е потеглял.
Тя се вцепени. Защо припомня това? Дали е капан? Да не би да съпостави показанията й и да я упрекне, че си противоречи? Тя хвърли поглед за съвет към съпруга си, който се намеси предпазливо:
— Струва ми се, господине, че жена ми не твърдеше това тъй положително.
— Простете… Когато вие сте отбелязали, че е възможно, госпожата е заявила: „Сигурно така е станало…“ И тъй, госпожо, бих искал да зная дали сте имали някакви особени подбуди, за да кажете това.
Тя окончателно се обърка, беше убедена, че ако не внимава, от дума на дума той ще я принуди да признае всичко. Но не можеше да мълчи.
— О, не, господине, нямах подбуди… Навярно съм го казала като предположение, защото наистина е трудно да се даде друго обяснение.
— Значи, не сте видели човека, не можете да ни съобщите нищо за него?
— Не, не, господине, нищо!
Господин Дьонизе като че ли изостави тази точка от разследването. Но веднага се върна към нея, този път обръщайки се към Рубо:
— А вие как тъй не сте видели човека, ако наистина се е качил — нали според собствените ви показания сте разговаряли с убития, когато е бил даден сигналът за потегляне?
Тази настойчивост все повече плашеше помощник началник-гарата, тъй като не можеше да реши какво да стори — дали да се откаже от измислицата за човека, или упорито да я защищава. Ако бяха намерили улики срещу него, хипотезата за неизвестния убиец ставаше самоцелна и дори можеше да утежни положението му. Реши да се бави, за да разбере, впусна се в неясни, дълги обяснения.
— Много неприятно е — поде отново господин Дьонизе, — че спомените ви са толкова мъгляви, инак можехте да ни помогнете да разсеем подозренията, които падат върху някои лица.
Рубо сметна, че тия думи са отправени срещу него, и изпита неудържима нужда да отклони обвинението. Стори му се, че е на път да бъде разкрит, и незабавно взе решение:
— Ами съвестта не ми дава! Нали разбирате, колебая се, естествено е. Ако ви призная, че съм почти сигурен, видях го човека…
Съдията вдигна тържествуващо ръка, сметна тази откровеност за резултат на майсторството си. Той твърдеше, че от опит му било известно колко учудващо трудно е за някои свидетели да разкрият онова, което знаят; ласкаеше се от мисълта, че умее да кара такива хора неволно да си признават.
— Кажете, кажете… Какъв беше? Дребен, едър, ваш ръст — горе-долу?
— О, не! Много по-висок… Поне тъй ми се стори, просто стори ми се, почти сигурен съм, че един мъж за малко не се блъсна в мен, като тичах обратно към моя вагон.
— Чакайте — каза господин Дьонизе.
Извърна се към Жак и го запита:
— По-едър ли беше от господин Рубо мъжът, когото видяхте с нож в ръка?
Машинистът вече губеше търпение, опасяваше се, че ще изпусне влака от пет часа — вдигна очи, втренчи се в Рубо; сякаш едва сега го виждаше, учуди се, като забеляза колко е набит, як, какъв особен профил има — като че ли този профил му се бе явявал някъде, може би насън.
— Не — промълви той, — не беше по-едър, беше горе-долу със същия ръст.
Но помощник-началникът рязко възрази:
— О, беше много по-висок, поне с една глава!
Жак продължаваше да стои вторачен в него; Рубо долавяше растящото учудване в погледа му и се размърда, сякаш искаше да заличи приликата със самия себе си; в това време жена му бе застинала и също следеше напрежението, изписано върху лицето на младия мъж. Очевидно в началото той се бе изненадал, откривайки известна прилика между Рубо и убиеца; после отведнъж в съзнанието му се бе загнездила увереността, че убиецът е Рубо, както твърдеше хорската мълва; сетне напълно го завладя вълнението от това откритие, той зина, нямаше начин да се разбере какво смята да направи, дори самият той не знаеше. Заговореше ли, щеше да погуби семейството. Погледът му срещна погледа на Рубо, двамата се взираха един в друг сякаш до дъното на душите си. Настъпи тишина.
— Значи, показанията ви се разминават — обади се отново господин Дьонизе. — На вас сигурно ви се е сторил по-нисък, понеже се е бил навел, борейки се с жертвата.
Той не преставаше да наблюдава двамата мъже. Не бе смятал да извлече подобна полза от очната ставка; но инстинктът, придобит в занаята, му подсказа, че в тоя миг истината витае наоколо. Убедеността му, че Кабюш е виновен, дори се поразклати. Дали пък онези Лашене не са прави? Дали престъпниците не са този почтен чиновник и младата му, нежна съпруга?
— Мъжът имаше ли брада като вас? — попита той Рубо.
Свидетелят едва успя да отговори, без гласът му да трепне:
— Брада ли? Не, не! Мисля, че беше голобрад.
Жак разбра, че същият въпрос ще бъде отправен и към него. Какво да каже? Той самият би се заклел, че мъжът имаше брада. Всъщност тези хора изобщо не го интересуваха, защо да не каже истината? Ала когато извърна поглед от съпруга, срещна очите на жената; в тия очи съзря такава страстна молба, такова пълно себеотдаване, че бе потресен. По тялото му пробягна онази негова тръпка: дали я обичаше, дали тя бе онази, която би могъл да обикне истински, без да изпитва чудовищното желание да я унищожи? В този миг съзнанието му се замъгли, стори му се, че паметта му изневерява — започна да му се струва, че Рубо няма нищо общо с убиеца. Видението отново се стопяваше, обзеха го съмнения и сега той ужасно би се разкайвал, ако беше проговорил.
Господин Дьонизе вече задаваше своя въпрос:
— Мъжът имаше ли брада като господин Рубо?
Жак отговори напълно искрено:
— Господине, наистина не мога да ви кажа. Пак повтарям, стана много бързо. Нищо не зная, нищо не мога да твърдя със сигурност.
Но господин Дьонизе упорствуваше, искаше да разсее подозренията си относно помощник-началника. Притисна и него, и машиниста, успя да изтръгне от първия свидетел пълно описание на убиеца — висок, як, голобрад, с работнически дрехи, пълна противоположност на него самия; от втория не изкопчваше нищо повече от неуверени, откъслечни сведения, които придаваха още по-голяма убедителност на уверенията на другия. Първоначалното убеждение на съдията се засилваше: той е на прав път, портретът на престъпника, нарисуван от свидетеля, бе тъй точен, че с всяка нова подробност придобиваше все по-голяма сигурност. Тъкмо това семейство, заподозряно несправедливо, щеше с решаващите си показания да помогне убиецът да бъде обезглавен.
— Влезте тук — каза той на Рубо, на съпругата му и на Жак, като ги отпрати в съседната стая, след като подписаха протоколите. — Изчакайте да ви извикам.
Незабавно даде заповед да доведат задържания; беше толкова доволен, че в изблик на добро настроение каза на писаря:
— Лоран, в ръцете ни е.
Но вратата се отвори, появиха се двама полицаи, които водеха едър млад човек — на възраст между двадесет и пет и тридесет години. Съдията им даде знак да се оттеглят и Кабюш остана сам посред кабинета — смаян, настръхнал като подгонено диво животно. Беше як мъжага с могъщ врат, огромни юмруци, рус, с извънредно бяла кожа и рядка брада — мек, златист мъх, който покриваше бузите му. Имаше грубовато лице, ниското чело издаваше ограничеността му, импулсивния му нрав, ала широката уста и месестият нос придаваха на изражението му нещо предано, почти кучешко, сякаш се нуждаеше от малко нежност и закрила. Изтръгнат призори от своята бърлога, изкаран от горската пустош, раздразнен от непонятните обвинения, той вдъхваше подозрение като истински обвиняем с объркания си вид и с изпокъсаната си дреха; престоят в затвора му беше придал нещо престъпно, напрегнато, както става в
