канеше да разтвори чадъра си, но с удоволствие забеляза, че вече не вали. Спусна се до площад Хавър, поколеба се за миг и реши, че ще бъде по-добре да обядва сега. Беше единадесет и двадесет и пет и тя влезе в един евтин ресторант на ъгъла на улица Сен Лазар, където си поръча пържени яйца и котлет. Хранеше се бавно и мислеше за всички ония неща, които се въртяха в главата й седмици наред — лицето й бе бледо и изопнато, по него нямаше и следа от очарователната й усмивка.
Предния ден, два дни след разпита в Руан, Рубо бе сметнал, че е опасно да изчакват, и реши да я прати при господин Ками-Ламот — не в министерството, а в дома му на улица Роше, намиращ се в съседство с къщата на Гранморен. Тя знаеше, че в един часа ще го завари там, не бързаше, подготвяше думите си, мъчеше се да предвиди какво ще й отговори, за да не се смути после. Имаше и друга причина, поради която бяха решили вчера да отпътува незабавно: бяха научили от клюкарите на гарата, че госпожа Льобльо и Филомен навсякъде разправяли как Компанията ще уволни Рубо, понеже се е изложил; най-лошото бе, дето господин Дабади при разговор не бе отрекъл слуха, което му придаваше още по-голяма тежест. Налагаше се спешно Севрин да отиде в Париж да се бори за тяхната кауза и най-вече да измоли покровителството на тази видна личност, както бе сторила по-рано с председателя. Ала зад тази молба, която трябваше да обясни целта на посещението й, се криеше нещо много по-неотложно — парещата, неутолима жажда да научи как се развиват събитията, която тласка престъпниците да се издадат, но да не останат в неведение. Неизвестността ги убиваше, а освен това, откакто Жак им бе съобщил за подозрението относно участието на второ лице в убийството, имаха чувството, че са разкрити. Измъчваха ги предположения — дали не са открили писмото, дали не са сглобили подробностите; непрекъснато очакваха да им направят обиск, да ги арестуват; терзаеха се тъй силно, тъй тревожни и заплашителни им се струваха и най-дребните факти наоколо, че вече дори предпочитаха всичко да рухне, но да се отърват от непрестанните страхове. Да узнаят — и мъките им щяха да се свършат!
Севрин дояде котлета — беше се замислила толкова дълбоко, че трепна, когато дойде на себе си, учуди се как се е озовала тук сред тоя народ. В устата й горчеше, не можеше да преглъща, не й се щеше дори да пийне кафе. Но макар да се бе хранила бавно, беше едва дванадесет и четвърт, когато излезе от ресторанта. Трябваше да се мотае още четиридесет и пет минути! Уж обожаваше Париж, толкова обичаше да се шляе волно по улиците в редките случаи, когато идваше, а сега се чувствуваше самотна, изплашена, нямаше търпение всичко да приключи, за да се скрие някъде. Тротоарите бяха почти изсъхнали, топъл ветрец бе разпръснал облаците. Тя се спусна по улица Тронше, озова се сред сергиите с цветя при „Мадлената“ — мартенски пазар, отрупан с нацъфтели иглики и азалии, под бледата светлина на този ден в края на зимата. Обикаля половин час сред преждевременно настъпилата пролет, в главата й все тъй блуждаеха разни мисли, струваше й се, че Жак е врагът, когото трябва да обезоръжи. Имаше чувството, че вече е била на улица Роше, че там всичко е наред и й остава само да накара младежа да си мълчи; не беше лека работа и тя се объркваше, завладяна от романтични копнежи. Но това не я изморяваше, не я плашеше, а й носеше ведро спокойствие. После изведнъж видя часовника над някаква будка: един и десет. Още нищо не бе свършила, рязко се върна към действителността и побърза да се отправи към улица Роше.
Домът на господин Ками-Ламот се намираше на ъгъла на улиците Роше и Неапол; Севрин трябваше да мине пред къщата на Гранморен — тиха, пуста, със спуснати щори. Тя вдигна очи и ускори крачка. Спомни си как бе дошла тук последния път, високата сграда се издигаше заплашително. Повървя малко и се обърна инстинктивно като човек, преследван от гръмкия глас на тълпата — съзря на отсрещния тротоар господин Дьонизе, съдия-следователя от Руан, който също вървеше в нейната посока. Беше потресена. Дали я е забелязал как поглежда къщата? Но той крачеше най-спокойно, остави го да мине напред и го последва крайно смутена. Сърцето й отново подскочи, когато го зърна как спира на ъгъла на улица Неапол и звъни на вратата на господин Ками-Ламот.
Обзе я ужас. Сега вече никога нямаше да посмее да отиде там. Върна се, изтича по улица Единбург и се спусна към Европейския мост. Едва там реши, че е на сигурно място. Застана неподвижно до парапета, отчаяна, без да знае къде да отиде и какво да стори, и се загледа надолу през металните конструкции към ширналата се гара, из която непрестанно се движеха влакове. Тя ги следеше с изплашените си очи и си мислеше, че съдията сигурно бе дошъл тук във връзка с делото, че двамата мъже разговарят за нея и в този миг се решава съдбата й. Всичко й се стори безнадеждно, прииска й се да не се връща на улица Роше, а да се хвърли още сега под някой влак. Изпод навеса на централния перон тъкмо се изнизваше един, тя го загледа как се приближава и той мина под нея, като лъхна в лицето й топли кълбета бяла пара. После си даде сметка, че би било глупаво да измине целия този път напразно, че ако не събере сили да провери сама какво става, ще трябва да се върне, отнасяйки със себе си само ужасяващата неизвестност, и реши да постои така пет минути, за да се стегне. Свиреха локомотиви, тя се загледа в един от тях, мъничък, който извеждаше някакъв влак от предградията; после вдигна очи наляво и съзря отвъд фоайето на пощенското отделение високо върху фасадата на сградата, намираща се в задънената улица Амстердам, прозореца на старата Виктоар, същия прозорец, на чийто перваз се бяха облегнали двамата със съпруга й, преди да се разрази ужасната сцена, причинила нещастието им. Припомни си в какво опасно положение се намираше, прониза я такава остра болка, че изведнъж доби сили да се пребори с всичко, само и само да дойде краят. Ушите й писнаха от свирките и нестихващия грохот, плътни стълбове дим заприщваха простора и изпълваха светлото небе над Париж. Тя отново се запъти към улица Роше, сякаш отиваше да се самоубие, дори ускори крачка — боеше се да не би да не завари никого.
Севрин дръпна звънеца и веднага се вцепени ужасена. Но един слуга я въведе в някакво холче, покани я да седне, попита я за името й. През открехнатата врата до нея долетя разгорещен разговор на двама души. После настъпи пълна, ненарушавана от нищо тишина. Долавяше само глухо туптене в слепоочията си, казваше си, че съдията сигурно е още зает, че вероятно ще я накарат да чака дълго, а очакването започваше да й се струва непоносимо. След това изведнъж дойде изненадата: слугата я покани да го последва. Съдията явно не бе излязъл. Севрин усещаше, че е тук, скрит зад някоя от вратите.
Озова се в голям работен кабинет с черни мебели, с дебел килим и масивна облицовка — толкова мрачен и тъй плътно затворен, че отвън не достигаше никакъв шум. В една бронзова кошница имаше цветя — бледи рози. Те издаваха някакво спотаено изящество, вкус към приятното съществуване, скрит зад привидната строгост. Домакинът стоеше прав, изискан, пристегнат в своя редингот; и той имаше строг вид, беше с тясно лице, обрамчено от сребреещи бакенбарди; елегантността му издаваше застаряващия красавец — все още строен, сдържан, но приветлив, макар нарочно да се държеше официално и хладно. В полумрака на помещението й се стори необикновено висок.
Още с влизането си Севрин се притесни от горещия, спарен въздух, в който се носеше мирисът на тапицерията; не виждаше нищо друго освен господин Ками-Ламот, който от своя страна я наблюдаваше как се приближава. Не я покани да седне и натрапчиво мълчеше в очакване тя да заговори първа и да обясни причината за посещението си. Известно време нищо не нарушаваше тишината; после Севрин внезапно се стегна, овладя се въпреки опасността — успокои се, стана предпазлива.
— Господине — каза тя, — простете ми, че си позволявам да ви припомня за себе си и да моля за вашето снизхождение. Знаете какво ужасно събитие ни сполетя и тъй като сега съм напълно безпомощна, осмелих се да предположа, че вие бихте ни защитили и бихте поели донякъде покровителството, което ми оказваше вашият приятел, моят закрилник, когото все още оплаквам.
Господин Ками-Ламот нямаше какво друго да стори, освен да я покани да седне, тъй като тя бе изрекла тия думи по съвършен начин с вроденото си женско лицемерие — без да проявява нито прекалена скромност, нито прекалена скръб. Само остана мълчалив, седна и отново зачака. Тя продължи, понеже видя, че трябва да се доизясни:
— Искам най-смирено да освежа паметта ви и да ви подсетя, че имах честта да ви срещна в Доенвил. Ах! Това бяха най-щастливите ми години!… Сега за мен настъпиха тежки дни, единствено на вас мога да се осланям, господине, умолявам ви в името на оня, който ни напусна. Вие го обичахте, довършете доброто му дело, бъдете за мен това, което беше той.
Господин Ками-Ламот я слушаше, гледаше я и подозренията му се изпаряваха — тъй естествена и очарователна му се струваше тя със своята болка и с молбите си. Бележката, която бе открил между книжата на Гранморен, нямаше подпис, но му се стори, че може да е само от нея, тъй като знаеше за нейната благосклонност към председателя; когато преди малко му бяха съобщили за посещението й, вече бе напълно убеден в това. Прекъсна разговора си със съдията с намерението да затвърди увереността си. Но възможно ли бе тя да е престъпница, след като му изглеждаше тъй спокойна и нежна?
