такива случаи и с най-честните хора. Свечеряваше се, стаята бе тъмна и той се свиваше в полумрака, но разсилният донесе голяма лампа с открит глобус, която освети лицето му. Нямаше как да се прикрива вече и застана мирно.
Господин Дьонизе веднага бе вперил в него светлите си очи с тежко отпуснати клепачи. Не продумваше, това беше безмълвна схватка, първи сблъсък на силите, преди да започне същинската необуздана битка, изтъкана от хитрости, клопки и душевни изтезания. Този човек бе виновен, законът бе срещу него, имаше едно-единствено право — да признае злодеянието си.
Разпитът започна вяло:
— Знаете ли в какво престъпление сте обвинен?
С глъхнещ от безпомощен гняв глас Кабюш промърмори:
— Не ми казаха, ама се досещам. Толкова приказки се изприказваха!
— Познавахте ли господин Гранморен?
— Да, да, много добре го познавах!
— Едно момиче на име Луизет, ваша любовница, е работило като камериерка при госпожа Бонон.
Работникът подскочи от гняв. Когато бе разярен, той не умееше да се сдържа.
— Да ги вземат дяволите ония лъжци, дето разправят такива работи! Луизет не ми е била любовница.
Съдията любопитно наблюдаваше грубоватото му поведение. Той смени насоката на разпита:
— Вие сте извънредно несдържан, осъждан сте на пет години затвор, тъй като сте убили човек при разпра.
Кабюш наведе глава. Тази присъда бе най-големият му позор. Промълви тихо:
— Той ме удари пръв… Лежах само четири години, едната ми я опростиха.
— И тъй — продължи господин Дьонизе, — вие твърдите, че момичето на име Луизет не е било ваша любовница?
Кабюш отново стисна юмруци. После продължи о глух, пресеклив глас:
— Ами че тя беше още съвсем дете, нямаше дори четиринайсет години, когато се върнах оттам… И всички бягаха от мен, само дето не ме замеряха с камъни. А като я срещах нея в гората, тя все се приближаваше, говореше ми, беше мила, толкова мила!… И така станахме приятели. Като се разхождахме, се държахме за ръка. Хубави времена бяха, ама хубави!… Вярно, че тя растеше и аз мислех за нея. Не мога да седна да отричам, бях като луд, толкова я обичах. И тя също ме обичаше много и това, дето казвате, сигурно щеше да се случи, обаче ни разделиха, пратиха я в Доенвил при онази госпожа… После една вечер, като се върнах от каменоломните, я намерих пред къщи — беше обезумяла, съсипана, тресеше я треска. Не посмяла да се върне при техните, дойде да умре при мене… Ах! Мътните да го вземат оня шопар! Трябваше още тогава да отида да го заколя!
Съдията сви устни, учуден от искреността, която прозираше в думите на тоя човек. Явно трябваше да се сражава яко, противникът щеше да се окаже по-силен, отколкото бе очаквал.
— Да, известна ми е ужасяващата история, която сте съчинили о момичето. Само че забележете — целият живот на господин Гранморен опровергава вашите обвинения.
Зашеметен, с разширени очи и треперещи ръце, работникът заекна:
— Какво? Какво сме измислили ние?… Другите лъжат, а обвиняват нас, че сме лъжци!
— Ами да, я не се правете на невинен… Аз вече разпитах Мизар, оня човек, който е взел за жена майката на вашата любовница. Ако се наложи, ще ви направя очна ставка с него. Ще видите той как гледа на цялата история… И внимавайте какво отговаряте. Разполагаме със свидетели, знаем всичко, по-добре казвайте истината.
Това беше обичайният му начин да сплашва хората, дори в случаите, когато не знаеше нищо и нямаше никакви свидетели.
— Така например, ще отречете ли, че публично сте крещели как ще заколите господин Гранморен?
— А, виж, това съм го казвал. И то най-искрено, тъй си е! Как само ме сърбяха ръцете!
От изненада господин Дьонизе млъкна — очакваше, че човекът ще отрича докрай. Как! Обвиняемият признава за заплахите! Каква ли хитрост се крие зад това? Изпълнен е опасения, че е действувал прибързано, съдията помисли малко, огледа събеседника си и внезапно му отправи въпрос:
— Какво правихте през нощта на четиринайсети срещу петнайсети февруари?
— Легнах си, като се смрачи, към шест… Бях малко неразположен, братовчедът Луи дори ми услужи, закара един товар камъни до Доенвил.
— Да, видели са братовчед ви да прекосява железопътната линия с каруцата при прелеза. Само че като го разпитахме, той можа да ни каже само едно: разделил се е с вас по обед и повече не ви е виждал… Докажете ми, че сте си легнали в шест часа.
— Е, ами че това е глупаво, няма как да го докажа. Живея в края на гората, къщата ми е съвсем самотна… Казвам ви, там бях — това е.
Тогава господин Дьонизе, убеден в правотата си, реши да нанесе най-силния удар. Напрегна цялата си воля, лицето му застина, устните му се кривяха според описанието на сцената:
— Аз ще ви кажа какво сте правили вечерта на четиринайсети февруари… В три часа в Барантен сте се качили на влака за Руан с цел, която разследването още не е успяло да установи. Трябвало е да се върнете с влака от Париж, който спира в Руан в девет часа и три минути; били сте на перона сред тълпата и изведнъж сте видели господин Гранморен в неговото купе. Забележете, приемам, че не сте действували предумишлено, идеята да извършите убийство ви е дошла едва тогава… Възползували сте се от блъсканицата, за да се качите, изчакали сте да стигнете до тунела при Малоне; само че зле сте изчислили времето, влакът вече е излизал от тунела, когато сте извършили престъплението… Изхвърлили сте трупа и сте слезли в Барантен, като предварително сте се отървали и от пътното одеяло… Това е, което сте направили.
Той следеше и най-дребната промяна в изражението на розовото лице на Кабюш и се раздразни, когато той, след като в началото бе го слушал най-внимателно, избухна в гръмогласен смях.
— Ама какви ги говорите?… Ако бях свършил тая работа, щях да си кажа.
После добави спокойно:
— Не съм я свършил, макар че трябваше. Мътните да го вземат! Наистина съжалявам.
Господин Дьонизе не успя да изкопчи нищо друго от него. Напразно зададе нови въпроси и с различни средства се опита да изясни отново някои подробности. Не! Твърдо не! Не бил той. Само свиваше рамене, всички тези приказки му се струваха глупави. При арестуването му бяха претърсили колибата, но не откриха нито оръжието, нито десетте банкноти, нито часовника; бяха намерили само един панталон, върху който имаше няколко капки кръв — сериозна улика. Той отново се разсмя: що за измишльотина, бил хванал един заек с примка и си изплескал панталона! И понеже не се отказваше от създадената си представа за злодеянието, съдията започна да губи почва под краката си, професионалната му хитрост усложняваше нещата и изопачаваше простата истина. Този ограничен човек, неспособен на лукави извъртания, който неотклонно и невъзмутимо отричаше, повтаряйки своето вечно „не“, започваше да го вбесява; той го беше приел за виновен и всяко ново отричане го оскърбяваше, сякаш откриваше в него дивашко упорство и измама. Все някак щеше да го накара да се уплете.
— Значи, отказвате да признаете?
— Ами разбира се, не съм аз… Де да бях аз! Щях да се гордея, нямаше да си мълча.
Господин Дьонизе скочи внезапно и сам отвори вратата на съседната стаичка. Извика Жак:
— Познавате ли този човек?
— Зная го — отвърна изненадан машинистът. — Виждал съм го по-рано в къщата на Мизар.
— Не, не… Приличали на човека от вагона, на убиеца?
Жак веднага стана предпазлив. Всъщност не му приличаше. Онзи му се беше сторил по-набит, по- мургав. Канеше се да го каже, но си помисли, че ще излезе прекалено категорично. Затова се измъкна с мъгляви приказки:
— Не зная, не мога да кажа… Честна дума, господине, не мога да кажа.
Без да се бави, господин Дьонизе извика и съпрузите Рубо и им зададе въпроса:
— Познавате ли този човек?
Кабюш продължаваше да се усмихва. Не се учуди, кимна леко на Севрин, беше я виждал като малко
