Прииска му се да добие по-ясна представа. Запита я с все същия строг вид:
— Обяснете ми за какво става дума, госпожо… Спомням си, готов съм да ви окажа съдействие, ако няма нищо нередно.
Тогава Севрин най-точно разказа как мъжът й е бил заплашен с уволнение. Много му завиждали за качествата и за високото покровителство, с което се бил ползувал досега. Мислели, че вече е безпомощен, надявали се да го съсипят, правели какви ли не усилия. Впрочем не желаела да споменава имена; мереше думите си, макар заплахата да бе надвиснала неотвратимо над тях. Решението й да дойде в Париж показваше, че е била убедена в необходимостта да действува колкото се може по-бързо. Може би утре щеше да бъде вече твърде късно: тя молеше за незабавна помощ и подкрепа. Привеждаше толкова многобройни логични факти и справедливи причини, че сякаш наистина не бе дошла с никаква друга цел.
Господин Ками-Ламот не пропускаше нищо, дори едва доловимото потрепване на устните й; той нанесе своя първи удар:
— От къде на къде Компанията ще уволнява вашия мъж? Той не се е провинил в нищо спрямо нея.
Севрин също не го изпускаше из очи, изследваше и най-ситните бръчици по лицето му, питаше се дали е намерил писмото; и макар въпросът да бе прозвучал съвсем невинно, внезапно за нея не остана и капка съмнение, че то се намира тук, в някое чекмедже из този кабинет: той знаеше — това бе капан, искаше да провери дали ще се осмели да спомене истинските причини за тази немилост. Освен това гласът му бе прозвучал по-отчетливо и тя усети как безцветните му очи на изтощен човек се ровят в душата й.
Тя храбро тръгна срещу опасността.
— Божичко, господине, чудовищно е, но ни заподозряха, че заради онова завещание сме убили нашия благодетел. Съвсем лесно доказахме невинността си. Ама все нещичко от тия ужасни обвинения си остава и Компанията сигурно се опасява да не стане скандал.
Той отново бе смаян и разколебан от откровеността и най-вече от убедителния й тон. Освен това тя отначало му се бе сторила невзрачна, ала сега започваше да я намира извънредно привлекателна с тия мили, покорни сини очи под бунтарски бухналата черна коса. Спомни си за своя приятел Гранморен със завист и с възхищение: как тъй тоя хитрец, по-възрастен от него с цели десет години, бе успял да поддържа до смъртта си връзки с такива създания, след като самият той трябваше да се откаже от подобни игри, за да не се стопят и последните му силици? Наистина тя бе очарователна, изящна и в хладното му поведение на чиновник, който се е нагърбил с неприятна задача, неволно прозираше усмивката на добрия ценител, вече оттеглил се от житейската суета.
Севрин сгреши, като добави с безочието на жена, усетила своето надмощие:
— Хора като нас не биха извършили убийство за пари. Би трябвало да има някаква друга подбуда, а такава подбуда няма.
Той впери очи в нея и видя как потрепнаха ъгълчетата на устните й. Тя беше. От тоя миг вече бе напълно уверен. А като го забеляза как престана да се усмихва и затърка нервно брадичката си, Севрин незабавно проумя, че се е издала. Обзе я слабост, волята й изневеряваше. Все пак продължи да седи наперено на стола си и да слуша собствения си глас, все тъй равен, докато изричаше нови и нови точни, правилни слова. Разговорът продължаваше, но двамата нямаше какво повече да научат; незначителните приказки прикриваха други, неизречени думи, които двамата си размениха. Писмото беше у него, тя го бе написала. Това се съдържаше дори в мълчанието им.
— Госпожо — заяви най-сетне той, — нямам нищо против да се обадя в Компанията, ако наистина заслужавате това. А и точно днес очаквам да дойде при мен по друг въпрос началникът на експлоатацията… Само че ще ми бъдат необходими някои сведения. Я ми напишете името, възрастта и длъжността на съпруга си и изобщо всичко, от което бих могъл да вникна по-добре във вашето положение.
Побутна към нея една масичка, без да я гледа, за да не я изплаши съвсем. Тя изтръпна: искаше да му напише нещо, за да сравни почерка от нейния лист с почерка от писмото. За миг се помъчи да намери някакъв предлог, твърдо решена да откаже. После разсъди: какъв смисъл би имало? Нали той знае. Все някак щяха да открият образец от почерка й. Без да проявява каквото и да било смущение, с най-невинен вид написа онова, което бе поискал; той бе застанал зад гърба й и отлично разпозна почерка, макар и по- едър, не тъй треперлив, както на бележката. Тази нежна, крехка женица започваше да му се струва извънредно храбра; отново се усмихна, понеже тя не можеше да го види — усмивка на човек, върху когото единствено чарът може да окаже някакво въздействие, след като опитът го е научил да бъде безразличен към всичко останало. Всъщност най-важното бе да изглеждаш справедлив. Той се грижеше единствено за показната страна на властта, чийто служител беше.
— Е, госпожо, дайте ми това нещо, ще проверя и ще направя, каквото мога.
— Много съм ви благодарна, господине… Значи, ще издействувате мъжът ми да остане на поста си, да считам ли въпроса за уреден?
— О, в никакъв случай! Не поемам никаква отговорност… Ще видим, трябва да помисля.
Наистина той се колебаеше, не знаеше как да постъпи с тия двама души. Тя пък изпитваше неудържим страх, откакто усещаше, че е в ръцете му: боеше се от неговата нерешителност, от възможността да я спаси или погуби, тъй като нямаше представа какви подбуди щяха да насочват действията му.
— Ах, господине, помислете си само как се измъчваме! Не можете да ме отпратите, без да ми дадете поне някаква увереност.
— Бога ми, госпожо, няма как! Нищо не мога да сторя. Ще почакате.
Той я побутваше към вратата. Трябваше да си върви, а беше отчаяна, разнебитена, готова да признае всичко още сега, само и само да го накара да й каже ясно какво възнамерява да прави с тях. За да остане още малко с него, надявайки се да предизвика някакъв обрат, тя възкликна:
— Щях да забравя, имах намерение да ви поискам съвет за онова проклето завещание… Смятате ли, че трябва да откажем да получим дарението?
— Законът е на ваша страна — отвърна предпазливо той. — Това е въпрос на лична преценка и на обстоятелствата.
Понеже вече беше стигнала на прага, направи последен опит:
— Господине, умолявам ви, не ме отпращайте така, кажете ми дали има някаква надежда.
В самозабравата си тя го хвана за ръката. Той я отдръпна. Но вперените в него очи бяха тъй хубави, тъй смирени, че се разчувствува.
— Добре, елате пак в пет часа. Може и да ви кажа нещо по-определено.
Севрин си излезе, напусна къщата по-разтревожена, отколкото на идване. Положението бе станало по- ясно, но съдбата й бе все тъй несигурна, имаше опасност да я арестуват незабавно. Какво да прави до пет часа? Внезапно си спомни за Жак, съвсем го беше забравила: той също можеше да я погуби, ако я арестуват! Още нямаше дори два и половина, но тя забърза по улица Роше към улица Кардине.
Когато остана сам, господин Ками-Ламот постоя край бюрото си. Поддържаше постоянни връзки с Тюйлери — понеже бе главен секретар в Министерството на правосъдието, там го викаха всеки ден, властта му бе не по-малка от властта на министъра, често го използуваха дори за по-поверителни задачи, и той знаеше колко се дразнят и безпокоят отгоре по повод делото Гранморен. Вестниците на опозицията все още водеха шумна кампания, едни обвиняваха полицията, че толкова много се занимавала с политически провинения, та не й оставало време да арестува убийците, други се ровеха в частния живот на председателя и загатваха, че той е свързан с двора, където царял долен разврат; изборите наближаваха и тази кампания ставаше направо пагубна. Ето защо бяха заявили на главния секретар най-безпрекословно да приключи бързо с този въпрос, все едно как. Министърът му беше прехвърлил отговорността за това деликатно дело и той, на своя отговорност, трябваше да вземе решение: необходимо бе да разсъди хубаво, не се съмняваше, че цялата вина ще бъде стоварена върху него, ако не се справи добре.
Все така умислен, господин Ками-Ламот отиде да отвори вратата към съседната стая, където го чакаше господин Дьонизе. Той бе чул всичко и още с влизането си възкликна:
— Казах ли ви — няма никакви основания да подозираме тия хорица… Жената явно само се чуди как да спаси мъжа си, та да не го изхвърлят. Не каза нито една подозрителна думичка.
Главният секретар не отговори веднага. Той се вглеждаше съсредоточено в едрото лице и в тънките устни на съдията, които едва сега му направиха впечатление; мислите му се завъртяха около съдебното ведомство, в което се разпореждаше като всемогъщ началник на личния състав, чудеше се как е възможно
