чиновниците да запазят все пак някакво достойнство в бедността си, да съхранят разума си въпреки затъпяващото служебно ежедневие. Този тук например се мислеше за хитър, но наистина въпреки полускритите си под тежките клепачи очи бе готов да се устреми право напред, стига да е убеден, че се е добрал до истината.
— Значи, твърдите, че този Кабюш е виновникът? — попита господин Ками-Ламот.
Господин Дьонизе трепна изненадан.
— Ама разбира се!… Всичко говори против него. Изброих ви уликите, осмелявам се да заявя, че те се навързват по класически начин, нито една не липсва… Опитах се да разбера дали не е имало съучастник, някаква жена в купето, както ми подсказахте вие. Това до известна степен имаше нещо общо с показанията на един машинист, който за миг е видял как е извършено убийството; но след като го разпитах най- внимателно, този човек не потвърди първоначалното си изявление и дори каза, че тъмната маса, за която е споменал, явно е била одеялото… О, не! Няма съмнение, Кабюш е виновникът, още повече, че ако не хванем него, просто няма кого да хванем.
Главният секретар се бе въздържал да му представи писменото доказателство, с което разполагаше; сега вече бе убеден в правотата си, но още повече не му се щеше да съобщи истината. За какво да помита лъжливата следа, по която бе тръгнало следствието, щом истинската щеше да създаде още по-големи неприятности? Първо трябваше да премисли добре всичко.
— Боже мой! — промълви той с уморена усмивка. — Нищо не ми остава, освен да призная, че може би сте доста близо до истината… Всъщност поканих ви само за да проучим заедно някои сериозни моменти. Това дело е извънредно необичайно, а ето че доби напълно политически характер: усещате го, нали? Ето защо може да ни се наложи да действуваме от държавническа позиция… Да видим сега, но честно — от разпитите, които сте водили, излиза, че онова момиче, любовницата на Кабюш, е била изнасилена, нали?
Съдията хитро присви устни, както си имаше обичай, а клепачите му почти изцяло се спуснаха.
— Боже мой! Председателят, изглежда, добре я е наредил и това няма начин да се скрие на процеса… Пък и бих добавил, че ако защитата бъде поверена на адвокат от опозицията, като нищо ще изплуват някои неприятни обстоятелства — из нашия край не липсват такива неща.
Не беше толкова глупав този Дьонизе, когато успяваше да се измъкне от дребнавостите на занаята си и от непоклатимото си убеждение, че е проницателен и всесилен. Беше разбрал защо е поканен не в министерството, а в жилището на главния секретар.
— Изобщо — заключи той, като видя, че началникът му мълчи, — делото ще бъде доста мръсничко.
Господин Ками-Ламот само кимна. В този миг преценяваше какво би могло да изникне от другия процес — в случай, че бъдат обвинени съпрузите Рубо. Изправеха ли мъжа пред съда, той неминуемо щеше да разкаже всичко, жена му също щеше да обясни как е била опозорена още като момиче, как се е стигнало до прелюбодеянието и как бясната ревност на съпруга го е подтикнала към убийство; освен това щеше да става дума не за някаква слугиня и за някакъв излежал присъдата си престъпник и чиновникът — съпруг на тази хубава женичка — щеше да изложи цяла една прослойка от буржоазията и от железопътните служби. Пък и знае ли човек накъде могат да избият нещата, когато се касае за личност като покойния председател? Кой знае на какви отвратителни изненади щяха да се натъкнат. Не, решително едно дело със съпрузите Рубо, които бяха истинските виновници, щеше да се окаже още по-мръсно. Без съмнение — чисто и просто трябваше да се откаже от него. Ако се налага да има дело, по-добре би било то да бъде срещу невинния Кабюш.
— Приемам хипотезата ви — обърна се Ками-Ламот най-сетне към господин Дьонизе. — Наистина има сериозни улики срещу този работник, щом са налице такива важни основания да си отмъщава… Но колко неприятно е всичко това, господи! В каква кал ще трябва да се ровим!… Зная, че последствията не бива да занимават правосъдието, че то трябва да надрасне всякакви тесни интереси…
Той красноречиво махна с ръка, вместо да продължи, а умълчалият се на свой ред съдия мрачно очакваше недоизречената заповед. Щом се съгласяваха с истината, до която той се бе добрал с помощта на разума си, беше готов в служба на властта да пренебрегне най-светите представи за правосъдието. Но колкото и да бе опитен в подобни сделки, секретарят този път избърза, заговори твърде рано — като господар, комуто трябва да се подчинят.
— С една дума, делото трябва да се прекрати… Направете необходимото и го приключете.
— Извинете, господине — заяви господин Дьонизе, — ходът на делото не зависи вече от мене, това е въпрос на съвест.
Господин Ками-Ламот веднага се усмихна и си възвърна достойния вид на врял и кипял, учтив мъж, който се отнася със сдържана подигравка към целия свят.
— Несъмнено. Затова се обръщам към вашата съвест. Нека тя ви продиктува единствено вярното решение, убеден съм, че ще прецените всички „за“ и „против“, за да възтържествуват свещената правда и общественият морал… Навярно знаете много по-добре от мен, че човек трябва да избира по-малкото пред по-голямото зло… С една дума, обръщаме се към вас като към добър гражданин и честен човек. Никой няма намерение да оказва натиск върху вашата независимост и повтарям ви, делото е изцяло във ваши ръце, както впрочем изисква и законът.
Съдията държеше ревностно на своята неограничена власт, особено когато му предстоеше да я използува не по предназначение, и кимаше доволно, докато слушаше тези думи.
— Впрочем — продължи събеседникът му тъй добронамерено, че в тона му вече почти се долавяше насмешка — ние отлично знаем към кого се обръщаме. Отдавна следим вашата съвестна работа и ще си позволя да ви кажа, че ако разполагахме със свободно място, още сега щяхме да ви отзовем в Париж.
Господин Дьонизе трепна. Как? Нима ако им направи исканата услуга, ще задоволят голямата му амбиция, заветната му мечта да го вземат в Париж? Но господин Ками-Ламот беше го разбрал и продължи веднага:
— Място за вас ще има, това е въпрос на време… Но след като вече се разбъбрих така, с удоволствие ще ви съобщя, че сте включен в списъка на кандидатите за орден на петнайсети август.
За миг съдията се замисли. Предпочиташе да го повишат, понеже бе пресметнал, че това ще означава сто шестдесет и шест франка повече на месец; при относителната беднотия, в която живееше, това щеше да бъде истинска благодат — можеше да поднови гардероба си, прислужницата му Мелани щеше по-добре да се храни и нямаше да бъде вече толкова кисела. Но и орденът не беше за пренебрегване. Освен това бе получил едно обещание. Не беше продажен, бяха го възпитали да бъде честен и посредствен съдебен чиновник, но се предаде пред тази надежда, пред мъглявата уговорка на началството, че непременно ще се погрижи за него. Юридическото призвание се бе превърнало за него в служба като всяка друга, той се прекланяше пред възможността да го повишат, беше се преобразил в страстен молител, винаги готов да се подчини на заповедите на властимеющите.
— Поласкан съм — промълви той, — ако обичате, предайте думите ми на господин министъра.
Стана, защото усети, че и за двамата би било неудобно да разговарят повече. После заключи с помръкнал поглед:
— В такъв случай ще прекратя разследването, като имам предвид основателните ви забележки. Естествено, след като нямаме безпрекословни доказателства срещу Кабюш, по-добре е да не поемаме ненужен риск и да започваме процес… Ще го освободим и ще продължим да го наблюдаваме.
Изпращайки го до вратата, главният секретар стана още по-любезен:
— Господин Дьонизе, ние разчитаме напълно на изключителното ви чувство за такт и на почтеността ви.
Когато остана сам, господин Ками-Ламот прояви любопитство, което бе вече излишно, и сравни почерка върху листа на Севрин с почерка от неподписаната бележка, открита сред книжата на председателя Гранморен. Приликата бе очевидна. Сгъна писмото и го скъта най-внимателно, макар да не бе споменал за него пред съдия-следователя, защото смяташе, че си струва да има подръка подобно оръжие. Пред очите му сякаш отново изникна профилът на онази крехка, но силна и тръпнеща от желание да се защити женичка, той сви безразлично и насмешливо рамене. Ах, тия създания — веднъж да не поискат нещо!
Севрин пристигна на улица Кардине в три без двадесет, твърде рано за срещата, която си бяха определили с Жак. Той живееше тук, в тясна стаичка на последния етаж на висока сграда, и се прибираше само вечер, за да спи; впрочем два пъти в седмицата му се налагаше да нощува в Хавър, тъй като трябваше
