след вечерния да поеме сутрешния експрес. Днес обаче се бе прибрал, и се бе хвърлил в кревата си — мокър, съсипан от изтощение. Може би Севрин щеше да го чака дълго, но го събуди кавгата на живеещото в съседство семейство — мъжът биеше жена си, а тя пищеше. Настроението му бе отвратително, ала все пак се поизми и се облече, понеже като погледна през прозорчето на мансардата, зърна долу на тротоара Севрин.
— Ето ви най-после! — възкликна тя, като го видя на входа. — Вече се притеснявах да не би да съм се объркала… Бяхте ми споменали нещо за ъгъла на улица Сосюр…
Не дочака да й отговори, а огледа къщата.
— Значи, тук живеете?
Без да й обяснява, той й бе определил среща пред жилището си, понеже депото, където трябваше да отидат, се намираше отсреща. Въпросът й го смути, уплаши се от приятелски чувства да не пожелае да види стаичката му. Тя бе толкова скромно обзаведена и в такъв безпорядък, че не би могъл да понесе подобен срам.
— Не „живея“, а съм кацнал — отвърна й. — Хайде, бързо, страхувам се, че шефът ще е излязъл.
Наистина, когато отидоха до къщичката му от другата страна на депото, близо до гарата, не го откриха; напразно обиколиха халетата: навсякъде им казаха да се върнат към четири и половина, ако искат да го заварят в ремонтните работилници.
— Добре, ще се върнем — заяви Севрин.
Когато излязоха и отново остана насаме с Жак, тя го попита:
— Нали нямате нищо против да почакаме заедно, ако сте свободен?
Не можеше да й откаже, още повече, че независимо от смътното безпокойство, което будеше в него, тя го привличаше все по-силно и по-силно и макар да се бе зарекъл да се държи мрачно, неволно й хвърляше все по-ведри погледи. Продълговатото й, нежно лице сякаш му подсказваше — тази жена навярно е способна да обича като вярно куче, човек не би се осмелил да вдигне ръка срещу нея.
— Ами да, ще остана с вас — отговори й той малко по-меко. — Само че имаме да убиваме повече от един час време… Искате ли да отидем в някое кафене?
Тя му се усмихна, беше доволна, че най-после се е поотпуснал. Възпротиви се веднага:
— О! Не, не, не искам да се затваряме… По-добре ме разведете из улиците, все едно къде.
И весело го хвана под ръка. Сега, след като чернилката от пътуването бе изчезнала, той й се струваше доста изискан, имаше вид на заможен чиновник, на представител от средната буржоазия, държането му беше независимо, дори малко надменно, усещаше се, че прекарва много време на открито и се сблъсква с опасността всеки ден. Досега не бе забелязвала колко е привлекателен с кръглото си, спокойно лице, с тъмните мустаци, открояващи се върху бялата кожа; само очите му, осеяни със златисти петънца, я отбягваха и продължаваха да я смущават. Дали нарочно се стараеше да не среща погледа й, за да не й се чувствува задължен, за да може в случай на нужда да постъпи както желае, дори да й навреди? Все още се луташе в неизвестност, тръпки я побиваха, щом се сетеше за кабинета на улица Роше, където се решаваше съдбата й, но от този миг бе завладяна от едничката цел да спечели напълно на своя страна мъжа, когото бе уловила под ръка, да го накара непременно да я гледа в очите, когато се обръща към него. Само тогава той щеше да бъде неин. Не бе влюбена, дори не помисляше за това. Мъчеше се да го обсеби, за да не бъде опасен за нея.
Повървяха мълчаливо няколко минути сред нестихващия поток от минувачи, който изпълваше многолюдния квартал. Понякога се налагаше да слизат от тротоара; крачеха по уличното платно, сред колите. После стигнаха до Батиньолската градинка, която беше почти пуста по това време на годината. Умитото от сутрешния порой небе беше кристално синьо; люляците бяха започнали да цъфтят под топлите мартенски лъчи.
— Не може ли да се отбием за малко тук? — попита Севрин. — Тълпата просто ме зашеметява.
Самият Жак също се канеше да се насочи натам — изпитваше несъзнателна нужда да се отдалечи от навалицата, да остане насаме с нея.
— Защо пък не — рече той. — Да се отбием.
Тръгнаха бавно покрай моравите, между дърветата с голи клони. Няколко жени разхождаха пеленачета, отделни минувачи за по-пряко минаваха с бързи крачки през градината. Прекосиха рекичката, изкачиха се по алпинеума, помаяха се, после се наканиха да се върнат обратно, озоваха се сред няколко борчета, чиито неизменни тъмнозелени иглички искряха на слънцето. В това уединено кътче, далеч от всички погледи, имаше пейка и те седнаха на нея, без да се наговорят, сякаш някакво предварително споразумение ги бе отвело до нея.
— Все пак днес е много приятно — каза тя след кратко мълчание.
— Да — отговори той, — дори и слънцето се показа.
Но мислите им витаеха съвсем другаде. След като толкова дълго бе отбягвал жените, той си мислеше как тъй се бе сближил точно с тази. Тя седеше до него, почти го докосваше, заплашваше да завладее живота му и това непрестанно го удивляваше. След последния разпит в Руан за него нямаше съмнение, че тази жена бе взела участие в убийството край Кроа дьо Мофра. Как? При какви обстоятелства? Поради какви страсти и подбуди? Беше си задавал тези въпроси, без да може да им даде ясен отговор. Криво-ляво си бе скалъпил някаква версия: алчният, груб съпруг навярно е бързал да пипне наследството; боял се е да не би завещанието да бъде променено в тяхна вреда; може би си е правил сметка да обвърже жена си с кървава връзка. Предъвкваше тая история, тъмните й страни го привличаха, мамеха го, но не се опитваше да ги разгадае. Не го напускаше и мисълта, че негов дълг е да съобщи за това на правосъдието. Тъкмо тази мисъл го занимаваше, откакто се бе настанил до нея на пейката и топлото й бедро бе почти долепено до неговото.
— Странно е човек да седи така навън през март, като че ли е лято — добави той.
— О! — каза тя. — Като изгрее слънце, всичко се оправя.
И също си мислеше, че този момък трябва да е съвсем глупав, ако досега не е прозрял вината им. Толкова му се бяха набивали в очите, пък тя дори и сега му се навираше. Затова в паузите между нищо неозначаващите думи се опитваше да проследи разсъжденията му. Очите им се срещнаха и Севрин долови, че той се пита дали не е видял самата нея като тъмно тяло, притискащо краката на убития. Какво да стори, какво да каже, та да го обвърже с неразрушима връзка? Обади се:
— Сутринта в Хавър беше много студено.
— Пък и тоя дъжд, дето ни опра — добави той.
В този миг на Севрин изведнъж й дойде вдъхновение. Дори не се замисли, не се поколеба: тласъкът идеше отвътре, от неведомите дълбини на разума и на сърцето й; ако се бе поколебала, нямаше да каже нищо. Усещаше обаче, че постъпва правилно, че с думите си ще го спечели.
Полекичка го хвана за ръката, погледна го. Кичестите зелени борчета ги скриваха от погледите на минувачите по съседните улици; чуваха само далечното трополене на колите, приглушено от слънчевото усамотение на градинката; там, където алеята извиваше, едно детенце си играеше мирно и тихо, като сипваше с лопатка пясък в кофичката си. Без никакъв преход, сякаш с цялата си душа тя го запита полугласно:
— Смятате ли, че съм виновна?
Той потръпна леко и я погледна в очите, сетне й отговори също с тих, развълнуван глас:
— Да.
Тогава тя стисна по-силно ръката му; не продължи веднага, усещаше как някаква треска ги връхлита и двамата.
— Грешите, аз не съм виновна.
Каза това не за да го убеди, а само за да го предупреди, че трябва да си остане невинна в очите на другите. Това бе признание на жена, която отрича и настоява отрицанието й въпреки всичко и завинаги да бъде прието като истина.
— Не съм виновна… Не искам повече да ме оскърбявате, като си мислите, че съм виновна.
Радваше се, виждайки как той не може да откъсне очи от очите й. Разбира се, съзнаваше, че се оставя в ръцете му, защото всъщност му се отдаваше и ако по-късно я пожелаеше, не би могла вече да му откаже. Връзката помежду им обаче не можеше да бъде прекъсната: нека се опита да заговори сега, след като е неин, а тя — негова. Признанието ги бе споило в едно.
