— Нали няма да ме оскърбявате повече и ще ми вярвате?
— Да, вярвам ви — отговори той и се усмихна.
Защо да бъде груб, да я насилва да приказва за онова ужасно нещо? По-късно, ако й се прииска, сама ще му разкаже. Начинът, по който му се бе изповядала, за да се успокои, без да му каже нищо, го бе разнежил, сякаш така изразяваше безграничната си обич към него. Беше толкова доверчива, толкова крехка с тия чудни сини като цветчета на зеленика очи! Струваше му се въплъщение на женствеността, вечно готова да принадлежи на мъжа, да му се покорява и да бъде щастлива от това. А най-хубаво му беше, че докато седяха тъй, ръка за ръка и очи в очи, не долавяше никакъв отзвук от болестта си, от ужасяващата тръпка, която го разтърсваше, когато се озовеше до жена и я пожелаеше. Всички други, чиято плът бе докосвал, бяха събуждали в него жажда да хапе, неистова, отвратителна жажда за кръв. Нима бе възможно да я обикне, без да иска да я убие?
— Известно ви е, че съм ваш приятел, няма защо да се боите от мен — промълви той в ухото й. — Не искам да зная нищо за вашите работи, нека всичко бъде тъй, както решите… Чувате ли? Можете да разполагате напълно с мен.
Лицето му бе толкова близо до нейното, че усещаше топлия й дъх през мустаците си. До тази сутрин това би го накарало да се разтрепери от ужас пред неминуемата криза. Какво ли се бе случило, та не изпитваше нищо освен лек трепет и онази благодатна умора, която настъпва след преминаването на тежко заболяване? При прерасналата в увереност мисъл, че е убила човек, тя му се струваше някак по-различна, по-достойна, по-необикновена. Може би дори не бе само съучастница, а бе нанесла и удар. Убеден беше, без да има доказателства, че несъмнено е така. От този миг тя се превърна за него в нещо свято, надхвърлящо собствения му разум, тъй силно бе полуосъзнатото и боязливо влечение, което му вдъхваше.
Сега двамата разговаряха весело, като случайно срещнала се двойка, за която любовта тепърва започва.
— Дайте ми и другата си ръка, да я стопля.
— О, не, тук не бива. Ще ни видят.
— Кой ще ни види? Нали сме сами… Пък и в това няма нищо лошо. От тия работи деца не стават.
— Надявам се.
Тя се смееше искрено, радваше се на спасението си. Не обичаше този момък; смяташе, че може да бъде сигурна в него; беше му обещала себе си, но вече се чудеше какво да измисли, за да не плаща. Изглеждаше доста мил, не я измъчваше, всичко се уреждаше чудесно.
— Значи, разбрахме се, приятели сме и никой друг, дори мъжът ми, не бива да има нищо общо с това… Сега пуснете ръката ми и престанете да ме гледате така, че ще ви заболят очите.
Но той продължаваше да стиска нежните й пръсти. Едва чуто промълви:
— Знаете, че ви обичам.
Тя бързо се освободи, дръпна рязко ръката си. Изправи се и застана до пейката — той продължаваше да седи.
— Що за лудост! Дръжте се прилично, някой идва.
Наистина се бе появила една бавачка със заспало детенце на ръце. После мина забързана девойка. Слънцето се снишаваше, започна да потъва зад хоризонта сред морави изпарения, лъчите му озаряваха все по-слабо тревата и докосваха единствено златистия прашец над върхарите на боровете. Непрестанният шум от колите внезапно затихна. Наблизо някакъв часовник отмери пет часа.
— Господи — възкликна Севрин, — вече е пет, нали трябваше да бъда на улица Роше!
Радостта й помръкна, страхът от неизвестността, която я очакваше там, се възвърна, тя си спомни, че все още не е спасена. Пребледня, устните й затрепериха.
— Нали трябваше да се видите с началника на депото? — каза Жак, като стана, за да й предложи ръката си.
— Нищо! Ще отида друг път… Слушайте, приятелю, няма нужда да идвате с мен, оставете ме, защото трябва бързо да свърша тази работа. И още веднъж ви благодаря, благодаря ви от все сърце.
Тя припряно стисна ръцете му.
— До скоро виждане във влака.
— До скоро виждане.
Отдалечи се с бързи крачки и се изгуби зад дръвчетата; той бавно се отправи към улица Кардине.
Господин Ками-Ламот бе разговарял продължително в Дома си с началника на експлоатацията от Западната железопътна компания. Макар и извикан по друг повод, началникът накрая му бе доверил колко неприятно е за Компанията делото Гранморен. Отначало вестниците им отправили упреци за недостатъчната сигурност на пътниците от първа класа. На всичко отгоре намесили в тази история немалко служители освен крайно компрометирания Рубо, за когото се очаквало всеки момент да бъде арестуван. Най-сетне слуховете за непристойното поведение на покойния председател, член на административния съвет, очерняли и самия съвет. И тъй, предполагаемото престъпление на някакъв незначителен помощник началник-гара, съмнителното, мръсно и жалко деяние проникваше в един сложен механизъм, разтърсваше целия огромен управленчески апарат на Железопътната компания, нанасяше вреда на ръководството й. Сътресението бе почувствувано и по-нагоре, бе достигнало до министерството, заплашваше дори правителството в този неприятен политически момент: и най-дребното заболяване сега можеше да се окаже критично и да ускори разложението на огромния държавен организъм. Затова, когато господин Ками-Ламот научи от събеседника си, че сутринта Компанията е взела решение да уволни Рубо, рязко се възпротиви срещу подобна мярка. Дума да не става! Що за несръчен ход, вестниците щяха да вдигнат още по-голяма врява, можеше да им хрумне да изкарат помощник-началника политическа жертва. Подобно действие бе в състояние да предизвика пукнатина от горе до долу, един господ знае какви неприятни открития за този и за онзи ще се изровят! Скандалът бе траял твърде дълго, в най-близко бъдеще трябваше да се потули. Началникът на експлоатацията се съгласи, прие да задържи Рубо на работа и дори да не го мести от Хавър. Така щеше да проличи, че никой в този случай не е постъпвал непочтено. Край, делото трябваше да бъде приключено.
Когато задъханата Севрин с разтуптяно сърце се озова в мрачния кабинет на улица Роше срещу господин Ками-Ламот, той я погледа мълчаливо известно време, заинтересуван от невероятните й усилия да запази външно спокойствие. Тази нежна, синеока убийца наистина му допадаше.
— Е, госпожо…
Спря, за да се наслади още няколко секунди на страха й. Но погледът й бе тъй проникновен, тя така се беше устремила към него в желанието си да узнае, че се смили.
— Е, госпожо, аз се срещнах с началника на отдел експлоатация и издействувах да не уволняват съпруга ви… Въпросът е уреден.
Тогава тя просто не издържа напора на залялата я радостна вълна. Очите й се изпълниха със сълзи, не можеше да каже нищо, само се усмихваше.
Той повтори натъртено думите си, за да подчертае скрития им смисъл:
— Въпросът е уреден… Можете спокойно да се завърнете в Хавър.
Тя ясно разбираше: искаше да каже, че няма да ги арестуват, че са помилвани. Не само мъжът й щеше да запази службата си, ужасното събитие щеше да бъде забравено, заличено. Също като красиво домашно животинче, което се гали от благодарност, тя се наведе към ръцете му, целуна ги и ги притисна до бузите си. Този път той не ги отдръпна, защото сам бе разчувствуван от нежната й чаровна признателност. Опита се да си възвърне строгостта:
— Но помнете това и се дръжте както трябва.
— О, господине!
Искаше и жената, и мъжът да разберат, че са в ръцете му. Намекна за писмото.
— Помнете, че делото се пази и при най-дребно провинение може да бъде преразгледано… А най-вече предупредете мъжа си да престане да се занимава с политика. В това отношение ще бъдем безмилостни. Известно ми е, че веднъж се е изложил, споменаха ми за някакво неприятно спречкване с околийския началник; а минава и за републиканец, направо отвратително… Нали се разбрахме? Да внимава, иначе просто ще се отървем от него.
Тя стоеше права, бързаше да излезе, за да се отдаде навън на задушаващата я радост.
