Емил Зола
Човекът-звяр
I
Като влезе в стаята, Рубо остави на масата половинкилограмовия хляб, пастета и шишето бяло вино. Сутринта, преди да тръгне на работа, старата Виктоар очевидно бе посипала с много пепел жарта в печката, защото бе страшно задушно. Помощник началник-гарата отвори един от прозорците и се облакъти на перваза.
Къщата бе последната отдясно на задънената улица Амстердам — висока сграда, в която Западната железопътна компания настаняваше свои служители. Прозорецът се намираше на петия — тавански — етаж в ъгъла на извития покрив и гледаше към гарата, вдълбана като широка бразда в квартал Европа, открито пространство, сливащо се с хоризонта, което през този следобед изглеждаше още по-голямо под сивото, влажно и нагрято от слънчевите лъчи февруарско небе.
Отсреща въздушните очертания на къщите по улица Рим се губеха, полузаличени от разсятата светлина. Вляво под навесите тъмнееха огромните остъклени и опушени прозорци на служебните сгради — онази, откъдето минаваха най-важните линии, бе толкова грамадна, че мъчно можеше да се обхване с поглед, а пощата и котелната я деляха от по-малките, които поемаха линиите от Аржантьой, Версай и Околовръстния път; отдясно желязната звезда на Европейския мост се врязваше в браздата, ала нататък тя се появяваше отново и се проточваше чак до Батиньолския тунел. Долу, точно под прозореца, цялата площ бе заета от трите чифта безкрайни релси, които се разклоняваха на излизане от моста, разперваха се като безброй спици на желязно ветрило и изчезваха под навесите. Недалеч от сводовете се виждаха трите къщички на стрелочниците със запустелите градинки. Сред бледата дневна светлина и безцветното множество от вагони и локомотиви, заприщили релсите, се открояваше като едро ярко петно червен сигнал.
Рубо впери очи за известно време в тази гледка, като мислено я сравняваше със своята гара в Хавър. Всеки път, когато му се случваше да се отбие за някой и друг ден в Париж и да отседне при старата Виктоар, работата му изцяло го завладяваше. Пероните под централния навес се оживиха, беше пристигнал влак от Мант; той проследи с очи маневриращото локомотивче с тендер, което сновеше неуморно и пъргаво на шестте си малки колела, разкомпозираше влака, изтегляше и избутваше вагоните на страничните линии. Друга, мощна експресна машина стоеше без работа, стъпила на два чифта грамадни, гълтащи разстоянията колела, а от комина й в спокойния въздух право нагоре се виеше бавно дебел стълб черен пушек. Но най- вече го занимаваше влакът от три и двадесет и пет, който трябваше да замине за Кан и чакаше със своите пътници да го поеме локомотивът. Не виждаше машината, която бе спряна от другата страна на Европейския мост; само чуваше как иска да й дадат път, как подсвирква леко като човек, обзет от нетърпение. Някой издаде гръмогласно нареждане и тя отвърна кратко, че е разбрала. После притихна, преди да потегли, клапите се отвориха и парата засвистя ниско до земята с оглушителен звук. Той съзря как белите й кълбета, бушуващи като снежна вихрушка, прелитат през желязното скеле. Въздухът побеля далеч наоколо, докато другият локомотив разгръщаше своя черен облак. Отзад отекваха глухо протяжните изсвирвания на тръбата, заповедите и скърцането на стрелките. Успя да различи през внезапно образувала се пролука как един отпътуващ за Версай влак и друг, заминаващ за Отьой, се разминават.
Рубо вече се канеше да се махне от прозореца, но се наведе, защото някой го бе извикал по име. Позна, застанал долу, на балкона на четвъртия етаж, младия Анри Доверн — около тридесетгодишен главен кондуктор, който живееше тук с баща си, заместник-началник от управата на главните линии, и с очарователните си русокоси сестри — осемнадесетгодишната Клер и двадесетгодишната Софи; винаги весели, те поддържаха малкото домакинство с шестте хиляди франка, предоставени им от двамата мъже. Чуваше се смехът на по-голямата, докато по-малката се надпяваше със затворените в клетка южни птички.
— Хей, господин Рубо, ама вие сте били в Париж?… А, вярно нали си имахте някаква разправия с околийския!
Помощник-началникът отново се надвеси през прозореца и обясни, че му се наложило да отпътува от Хавър същата сутрин с експреса в шест и четиридесет. Пристигнал в Париж по заповед на началника по експлоатацията и току-що получил строго мъмрене. За щастие уволнението му се разминало.
— А как е госпожата? — попита Анри.
Госпожата също пожелала да дойде, за да направи някакви покупки. Сега съпругът й я чакаше в стаята, от която старата Виктоар им оставяше ключ винаги когато идваха, и в която обичаха да обядват спокойно и тихо насаме, докато добрата женица бе на работа в тоалетната. Днес бяха хапнали надве-натри в Мант, защото искаха първо да приключат със задачите. Само че вече бе три часът и той умираше от глад.
Анри любезно се осведоми:
— В Париж ли ще нощувате?
Не, не! Довечера щели да се приберат в Хавър с експреса от шест и половина. Свободен ден — глупости! Извикат те, наругаят те едно хубаво и хайде обратно!
Двамата чиновници се спогледаха, клатейки глави. Но стана невъзможно да продължат разговора — някакво пиано задрънка като побесняло. Сигурно двете сестри блъскаха заедно клавишите, смееха се все по-шумно и дразнеха птичките. Младият мъж, също развеселен, се сбогува и се прибра в апартамента; помощник-началникът остана за миг сам, вперил очи в балкона, откъдето долиташе веселата младежка врява. После отклони поглед и съзря локомотива — вече беше със затворени клапи и стрелочникът го направляваше към влака за Кан. Последните белоснежни кълбета пара се губеха сред гъстия черен пушек, който замъгляваше небето. Той също се прибра в стаята.
Часовникът с кукувичка показваше три и двадесет и Рубо съвсем се раздразни. Какво прави Севрин, та се бави така? Като се завре в някой магазин, се самозабравя. За да залъже глада, който стържеше стомаха му, реши да нареди масата. Чувствуваше се като у дома си в широката стая с два прозореца, която бе едновременно спалня, трапезария и кухня и бе подредена с мебели от орехово дърво, легло с червена памучна завивка, бюфет с поставка за мокрите съдове, кръгла маса и голям нормандски гардероб. Той извади от бюфета салфетки, чинни, вилици, ножове, две чаши. Всичко блестеше от чистота, приятно му бе да домакинствува така, сякаш на игра, бялата покривка го радваше, той обичаше жена си и весело си представяше как звънко ще се разсмее тя още от прага. Сложи пастета в чиния, нареди шишето бяло вино до него, но изведнъж се сепна и се заоглежда. После измъкна от джобовете си два забравени пакета — кутия сардели и парче грюер.
Стана три и половина. Рубо закрачи напред-назад, като надаваше ухо към стълбището при най-малкия шум. Нямаше какво друго да прави, освен да чака; спря се пред огледалото да се види. Не беше остарял, яркорижите му къдрави коси не се прошарваха, въпреки че гонеше четиридесетака. Златисточервеникавата му брада бе все тъй гъста. Макар и среден на ръст, бе извънредно жилав, доста самодоволен и одобряваше простоватото си, кръгло, червендалесто лице с ниско чело, дебелия врат, живите си, големи и лъскави очи. Веждите му бяха сключени, между тях се врязваше отвесна бръчка, типична за ревнивите мъже. Беше взел жена, по-млада от него с петнадесет години, и честичко хвърляше око към огледалата, за да не си изгуби самочувствието.
Чуха се стъпки и Рубо изтича да отвори вратата. Беше някаква продавачка на вестници, която живееше в съседство и се връщаше от гарата. Той затвори и се загледа в една облепена с миди кутия на бюфета. Спомняше си тая кутия, Севрин я беше подарила на своята дойка, старата Виктоар. Тази дребна вещ сякаш разгърна пред очите му цялата история на неговия брак. Скоро щяха да станат три години оттогава. Беше се родил на юг, в Пласан, баща му бе каруцар; излезе от казармата с нашивки на фелдфебел, дълго време изкара като диспечер на гарата в Мант, после стана главен диспечер на гарата в Барантен; тъкмо там се бе запознал с любимата си съпруга — когато тя идваше от Доенвил, за да се качи на влака заедно с госпожица Берт, дъщерята на председателя на тамошния съд Гранморен. Севрин Обри беше най-малката дъщеря на един градинар, умрял на служба при семейство Гранморен. Но председателят, неин кръстник и настойник, се отнасяше с нея като с приятелка ма дъщеря си, беше ги изпратил заедно в пансиона в Руан и така я бе разглезил, пък и самата тя притежаваше такава вродена изтънченост, че Рубо дълго време я бе желал отдалеч, бе копнял за нея, както недодяланият работник копнее за някоя изящна и безценна в представите му дрънкулка. Тя бе неговата единствена любов. Бе готов да се ожени за нея дори да не му дадяха пукната пара, само заради щастието да я притежава, а когато най-сетне събра смелост, действителността надхвърли и най-разюзданите му мечти: освен Севрин и зестрата й от десет хиляди франка пенсиониралият се вече
