омъжила шест месеца след нея за господин Дьо Лашене, дребен, сух човечец с жълто лице, член на руанския съд. Предната година председателят все още оглавяваше този съд в родния си град, но най-после се бе оттеглил след една великолепна кариера. Роден през 1804 година, през 1830 бе станал заместник- прокурор в Дин, после се бе прехвърлил на същата длъжност във Фонтенбло, в Париж, беше отишъл в Троа като прокурор, в Рен като главен прокурор и накрая в Руан като председател на съда. Богатството му възлизаше на няколко милиона, от 1855 година бе член на департаментския съвет, а в деня на оттеглянето си бе станал командор на ордена на Почетния легион. Откак се помнеше, Севрин винаги го виждаше такъв, какъвто бе и сега — як, набит, с рано побеляла русолява късо подстригана коса, с малка закръглена брада, без мустаци, с квадратно лице, което изглеждаше още по-сурово поради студените сини очи и едрия нос. Беше груб и всички трепереха от него.
Рубо попита за втори път, повишавайки глас:
— Ей, какво се умисли така?
Тя се стресна, потръпна, сякаш бе изненадана и уплашена.
— А, нищо.
— Защо не хапваш, не си ли вече гладна?
— Ами!… Сега ще видиш.
Севрин изгълта чашата бяло вино и изяде пастета, който бе останал в чинията й. Но изведнъж се сепнаха: половинкилограмовият хляб бе свършил и нямаха нито залък за сиренето. С възклицания и смехове преровиха всичко и откриха в бюфета на старата Виктоар една съвсем втвърдена коричка. Прозорецът беше отворен, но въпреки това бе горещо — печката се намираше точно зад гърба на младата жена и вместо да се освежи, тя съвсем се зачерви и се възбуди от простичкия обед насаме в стаята и от приказките. Като се сетиха за старата Виктоар, Рубо отново отвори дума за Гранморен: тя също му дължеше много! Навремето я бяха прелъстили, детето й бе умряло и тогава стана дойка на Севрин, чиято майка бе починала при раждането й; по-късно се омъжи за един от огнярите на Компанията и едва живееше от шиене в Париж, защото мъжът й пропиляваше всичко, но там срещна отново храненицата си, старите връзки се възобновиха и председателят бе взел и нея под своя закрила; понастоящем той й бе издействувал чудесно местенце в службата по хигиена — да пази луксозните дамски тоалетни. Компанията й плащаше само сто франка годишно, но с прибирането на таксите си докарваше към хиляда и четиристотин, освен това й бяха дали тази квартира, която имаше отопление. Изобщо работите й се бяха уредили твърде добре. Рубо пресметна, че ако Пекьо, съпругът й, носеше вкъщи своите две хиляди и осемстотин франка заплата и премиалните на огняр, вместо да ги профуква, щом се измъкне от локомотива, семейството щеше да разполага с над четири хиляди франка на година, два пъти повече от онова, което сам изкарваше като помощник-началник на хавърската гара.
— Вярно, че не всяка жена би приела да обслужва тоалетни — заключи той, — но и тая работа си иска майстора.
Бяха утолили най-сетне ужасния си глад и бавно дояждаха сиренето, като го режеха на малки парчета, за да удължат удоволствието. Вече не бяха и толкова приказливи.
— Впрочем — изведнъж се сети той — забравих да те питам… Ти защо отказа на председателя, като те покани да отидеш за два-три дена в Доенвил?
След като се бе заситил тъй добре, в съзнанието му изплува споменът за тазсутрешното посещение в богатата къща край гарата на улица Роше; представи си широкия, достолепен кабинет и се сети за думите на председателя, че идния ден заминавал за Доенвил. После като че ли му бе хрумнало нещо и им предложи да пътуват с него в експреса от шест и половина, та да заведе своята кръщелница при сестра си, която отдавна искала да я види. Младата жена обаче бе изтъкнала всевъзможни причини, за да откаже.
— Според мен нямаше да е лошо да се поразходиш — продължи Рубо. — Дори можеше да останеш там до четвъртък, аз щях да се оправя. Положението ни е такова, че имаме нужда от тях, нали така? Неудобно е да отхвърляш поканите им; пък и май наистина му стана мъчно, като му отказа… Чак като ме дръпна за сакото, престанах да те навивам да се съгласиш. Подкрепих те, но не те разбирам… Защо се запъна така?
Очите на Севрин зашариха насам-натам, тя махна нетърпеливо с ръка.
— Е, мога ли да те оставя сам?
— Голяма работа… Откак се оженихме, за три години ходи два пъти в Доенвил и стоя там по една седмица. Нищо не ти пречеше да отидеш и трети път.
Младата жена изглеждаше все по-притеснена, извърна се настрана.
— Ами просто не ми се щеше. Няма пък да ме насилваш да върша неща, които не ми харесват.
Рубо вдигна ръце, сякаш искаше да покаже, че ни най-малко не я насилва, но добави:
— Ти да не криеш нещо от мен!… Да не би госпожа Бонон да не те е посрещнала добре миналия път?
Ами, нищо подобно, госпожа Бонон я приела чудесно както винаги. Толкова била приятна — висока, едра, с красиви руси коси, все така хубава въпреки петдесет и петте си години! Откак била овдовяла, пък и още докато мъжът й бил жив, често имала разни сърдечни истории — така поне разправяли. Всички в Доенвил я обожавали, била превърнала замъка в място за наслади и цялото руанско висше общество я посещавало, особено съдебните чиновници. Госпожа Бонон имала особено много приятели сред съдийското съсловие.
— Признай тогава, че семейство Лашене се е държало студено.
Наистина, откакто се била омъжила за господин Дьо Лашене, Берт много била променила отношението си към нея. Горката Берт, ставала все по-неприятна — с тази безцветна външност и с тоя червен нос… Дамите в Руан я хвалели за нейната изисканост. С такъв грозен, груб и стиснат съпруг всяка жена можела да се обезличи и да стане зла. Но поведението на Берт спрямо някогашната й приятелка било съвсем прилично и тя едва ли можела да я упрекне за нещо.
— Е, какво не ти допада там, председателят ли?
Дотук Севрин отговаряше провлечено, с равен глас, но този път нетърпеливо го сряза:
— Как пък не, точно той!
И заговори възбудено, отривисто. Той изобщо не се мяркал пред хората. Бил се приютил в парка, в малка къща, с врата към някаква пуста уличка. Излизал и се прибирал, без да го усетят. Дори сестра му нямала представа кога ще дойде. Вземал кола от Барантен, пристигал в Доенвил през нощта, прекарвал в къщичката си дни наред и нито го виждали, нито го чували. На никого не се пречкал — дума да не става!
— Дойде ми на езика, защото много пъти си ми разправяла какъв зверски страх си брала от него като малка.
— Хайде сега пък зверски страх! Винаги преувеличаваш… Вярно, изобщо не се усмихваше. Като те погледне с ония пронизващи очи, веднага свеждаш глава. Виждала съм хора, които така се смущаваха и притесняваха от славата му на суров и мъдър човек, че не можеха да обелят думичка пред него… На мен обаче никога не ми се е карал, винаги съм усещала, че има слабост към мен…
Сега гласът й звучеше по-плавно, погледът й стана разсеян.
— Помня… Бях още момиченце, играех си с приятелки по алеите: щом той се появеше, всички се изпокриваха, дори дъщеря му Берт — тя все трепереше да не е сбъркала нещо. Аз най-спокойно го изчаквах. Той минаваше край мен, поглеждаше усмихнатото ми личице и ме потупваше по бузката… По- късно, като станах на шестнайсет години и Берт искаше да го помоли за нещо, все мен пращаше да преговарям. Аз приказвах, без да свеждам очи, и усещах как погледът му ме пари отвътре. Беше ми все едно, знаех си, че ще направи това, което искам!… Да, помня, помня! Като замижа, имам чувството, че ясно виждам всяко храстче в парка, всеки коридор, всяка стая в замъка.
Тя млъкна, притворила клепачи; по сгорещеното й, зачервено лице сякаш мина тръпка при спомена за ония отдавнашни неща, за които не желаеше да говори. За миг остана тъй, устните й леко мърдаха, сякаш ъгълчето на устата й потръпваше нервно.
— Тъй или иначе, той се държа много добре към теб — обади се Рубо, който бе запалил лулата си. — Освен че ти е дал възпитание на госпожица, погрижил се е за париците ти, пък и закръгли сумата, като се оженихме… Освен това щял да ти остави нещо, каза го пред мен.
