— Верицата ти, твар мръсна! Ти си спала с него!… Спала си с него!… Спала си с него!
Повтаряше тия думи и се разяряваше все повече и всеки път, когато ги изричаше, стоварваше отгоре й юмруците си, сякаш искаше така да ги набие в плътта й.
— Старческа огризка такава, твар мръсна!… Спала си с него!… Спала си с него!
Гневът го задушаваше тъй силно, че съскаше, гласът му не се чуваше. Тя все повече се отпускаше под ударите му и едва тогава я чу да казва „не“. Не й идваше наум друг начин за защита — отричаше, за да не я убие. Нейният вопъл, упоритата лъжа още повече го подлудиха.
— Признай, че си спала с него!
— Не! Не!
Той отново я сграбчи, притисна я до себе си, за да й попречи да зарови клетото си лице в завивките. Принуди я да го гледа в очите.
— Признай, че си спала с него!
Тя се плъзна встрани, измъкна се, опита се да побегне към вратата. Вдигнал юмрук, той се хвърли с елин скок след нея; замахна яростно и я събори край масата. Нападна я отстрани, сграбчи я за косата, приклещи я към земята. Останаха известно време така, на пода — лице срещу лице, неподвижни. В ужасяващата тишина отекнаха песните и смеховете на госпожиците Довери, чието пиано за щастие продължаваше да гърми долу и заглушаваше шума от борбата. Клер тананикаше някакви детски куплетчета, а Софи й акомпанираше с все сила.
— Признай, че си спала е него!
Тя не посмя да каже „не“, не отговори нищо.
— Признай, че си спала е него, верицата ти мръсна, инак ще те изтърбуша!
Като нищо щеше да я убие, четеше го в очите му. Падайки, бе зърнала на масата отворения нож; все й се привиждаше блесналото острие, стори й се, че той се пресята натам. Обзе я страх, вече й беше безразлично какво ще стане с нея, какво ще се случи, само да се свършеше по-скоро.
— Добре де, да, така е, пусни ме да си вървя.
Тогава дойде най-страшното. Признанието, за което тъй страстно бе настоявал, му подействува като плесница през лицето, като нещо немислимо и чудовищно. Сякаш никога не бе подозирал, че подобна мерзост е възможна. Хвана главата й и я заблъска в крака на масата. Тя се съпротивляваше, той я повлече за косата из цялата стая, като събаряше столовете. Щом се помъчеше да стане, поваляше я отново на пода с юмрук. Задъхваше се, стиснал зъби, изпълнен с дивашки, тъп бяс. Обърнаха масата, щяха да прекатурят и печката. Върху един от ъглите на бюфета останаха полепнали косми и кръв. Когато най-сетне се осъзнаха — зашеметени, прелели от жестокост, изтощени от нанесените и от изтърпените удари, пак се приближиха до леглото — тя продължаваше да се гърчи на земята, а той бе приклекнал и я държеше за раменете. Поеха си дъх. Долу музиката продължаваше, кънтяха звучни младежки смехове.
Рубо дръпна Севрин, вдигна я и я облегна до рамката на леглото. Все така на колене, той я притисна и най-после проговори. Вече не я биеше, започна да я мъчи с въпросите си, с непреодолимото си желание да узнае всичко.
— Значи, си спала с него, твар мръсна!… Повтори, повтори, че си спала с оня старец… И колко годишна си била, а? Още мъничка, съвсем мъничка, нали?
Внезапно тя избухна в сълзи, риданията й пречеха да отговори.
— Твоята вяра, разправяй!… А? Сигурно не си била и на десет годинки, когато си му направила удоволствието на оня старец? Затуй те е хрантутил, заради тая свинщина — казвай, верицата ти! Инак ще почна пак!
Тя плачеше тъй, че не можеше да продума, той вдигна ръка и новата му плесница напълно я зашемети. Зашлеви я три пъти, като повтаряше въпроса си, без да получи отговор.
— Казвай, твар мръсна, колко годишна си била? Кажи де!
За какво да се бори? Готова беше да се предаде. Той щеше да изтръгне сърцето й с коравите си пръсти на бивш работник. Разпитът продължи, тя разказа всичко, беше тъй съсипана от срам и от страх, че полугласно изречените думи едва-едва се чуваха. Разкъсван от ужасна ревност, той упорствуваше да изтърпи докрай мъките, които му причиняваха предизвиканите от собственото му въображение картини: искаше да узнае още и още, караше я да му описва по-подробно, да уточнява фактите. Допрял ухо до устните на нещастницата, поглъщаше като смъртоносно биле изповедта й със заканително вдигнат юмрук, готов да удря отново, ако тя замлъкне.
Отново пред тях се изнизаха отминалите дни в Доенвил, детството, младостта. Дали се бе случило из гъсталаците на големия парк или в някой глух, закътан коридор на замъка? Дали цялата работа бе хрумнала на председателя след смъртта на неговия градинар, когато я бе задържал и я бе оставил да расте заедно с дъщеря му? Несъмнено всичко бе започнало в ония дни, когато другите момичета се разбягваха насред игрите при появата му, а тя чакаше усмихната, с вдигнато личице да я потупа по бузката на минаване. Пък и по-късно, нали се бе осмелявала да разговаря с него очи в очи, нали бе получавала всичко, защото се бе чувствувала по-силна — защото той я бе подкупвал с любезниченето си на слугински ухажор, достолепен и строг с всички останали? Ах, каква гнусотия беше това — старец, който се оставя да го гушкат като добър дядо, гледа как расте момиченцето, опипва го, опитва го час по час и няма търпение да го изчака да узрее!
Рубо се задъхваше.
— Така де, на колко години… повтори, на колко години?
— На шестнайсет и половина.
— Лъжеш!
Господи, лъжела! Че защо? Тя сви безразлично рамене, изпълнена о безкрайна умора.
— И къде стана за пръв път?
— В Кроа дьо Мофра.
Рубо се подвоуми за миг, размърда устни, в помътнелите му очи се процеждаше хищен блясък.
— Искам да ми кажеш — какво ти направи?
Севрин не промълви ни дума. Едва когато той размаха юмрук, изрече:
— Няма да ми повярваш.
— Нищо, пак кажи… Нищо не можа да направи, тъй ли?
Тя кимна. Значи, така било. Тогава той се зае да разнищи събитието, да научи всичко докрай, принизи се до най-безсрамните думи, до най-гнусните въпроси. Стиснала зъби, тя кимаше утвърдително или клатеше отрицателно глава. Може би и двамата щяха да изпитат облекчение, след като признае всичко. Но подробностите, които тя се надяваше да притъпят болката, го караха да страда още повече. Ако всичко бе минало нормално, ако бе окончателно, представата не би била толкова мъчителна. Тази извратеност унищожаваше всичко, забиваше и въртеше в плътта му отровните остриета на ревността. Край, нямаше да има живот за него, винаги пред очите му щеше да бъде омразната картина.
Ридание го задави.
— Ах, верицата му!… Ах, верицата му!… Не може да бъде, не, не! Стига вече, не може да бъде!
После внезапно я разтърси:
— Ами ти, твар мръсна, верицата ти! Защо се омъжи за мен?… Знаеш ли, че е безчестно, дето си ме лъгала така? По затворите лежат крадли, които не могат да си представят на съвестта им да тежи такова нещо… Значи, си ме презирала, не си ме обичала?… Хайде де! Защо се омъжи за мен?
Тя сви рамене. Нима би могла вече да знае защо? Беше се омъжила за него, щастлива, че й се удава възможност да скъса с онзи. Колко неща правим в живота, без да ни се иска, само защото ни се струва, че така е разумно. Не, не го обичаше; не се решаваше да му каже, че без тази история в никакъв случай не би се съгласила да стане негова жена.
— Той, нали? Искал е да те нареди. Намерил един добряк… Нали? Искал е да те нареди, та да си продължавате. И сте си продължили, а? Ония два пъти, като ходи там. Затова ли те вземаше?
Тя отново кимна утвърдително.
— И този път пак затова те покани?… Значи, до края щяхте да продължавате с вашите мръсотии! И ако не те удуша, пак ще продължите!
Пресегна се към шията й със сгърчени ръце. Този път обаче тя се опълчи:
— Е, вече ставаш несправедлив. Нали аз отказах да отида. Ти ме караше да приема, дори ти се
