шкафа, измъкна листове, шише мастило и перо.
— На! Пиши сега.
— На кого?
— На него… Седни.
Тя инстинктивно се дръпна от стола, без дори да знае какво ще поиска от нея, но той я хвана, натисна я тъй силно да седне до масата, че не посмя да мръдне повече.
— Пиши… „Тръгнете тази вечер с експреса в шест и трийсет и не се показвайте преди Руан.“
Тя бе взела перото, но ръката й трепереше, все повече се плашеше от неизвестността, която се таеше в тия два реда. Затова се осмели да вдигне глава и да запита умолително:
— Мили, какво ще правиш?… Моля ти се, обясни ми…
Той повтори с грубия си, непреклонен глас:
— Пиши, пиши.
После добави, вперил очи в очите й, без гняв, без обиди, с упоритост, която като че се стовари върху нея и я смаза:
— Сама ще видиш какво смятам да правя… И ти ще ми помогнеш да го направя, разбра ли?… Така ще си останем заедно, ще има здрава връзка помежду ни.
Той я ужасяваше, опита да се възпротиви отново:
— Не, не, искам да знам… Няма да пиша, ако не узная.
Тогава Рубо мълчаливо улови ръката й — крехка детска ръчичка — и я стисна в желязната си длан бавно, като в менгеме, сякаш искаше да я смачка. Причинявайки й болка, налагаше волята си, едва ли ме я караше да я усети с плътта си. Тя извика, рухна, предаде се безвъзвратно. Беше тъй нежна и безпомощна, тъй малко познаваше живота, че нямаше как да не се покори. Оръдие на любовта, сега ставаше оръдие на смъртта.
— Пиши, пиши.
Тя с мъка започна да пише, ръката все още я болеше.
— Добре, послушна си — каза той, като взе писмото. — Сега прибери малко тука, приготви се… Ще се върна да те взема.
Беше напълно спокоен. Оправи вратовръзката си пред огледалото, сложи си шапката и излезе. Чу го как превърта два пъти ключа и го прибира. Нощният мрак ставаше все по-гъст и Севрин поседя известно време, като се вслушваше в шумовете, идещи отвън. От съседното жилище, където живееше продавачката на вестници, непрестанно се носеше глухо скимтене: сигурно някое кученце, затворено само. Долу, у семейство Довери, пианото бе замлъкнало. Сега весело дрънчаха тенджери и чинии, двете домакини шетаха из кухнята — Клер приготвяше овнешка яхния, а Софи режеше салата. Тя слушаше съкрушена смеховете им сред ужасяващата безнадеждност на настъпващата нощ.
Още в шест и четвърт локомотивът за хавърския експрес се появи откъм Европейския мост, отправи се към своя влак и бе скачен за него. Поради някакво задръстване композицията не се намираше под навеса на главния перон. Чакаше на открито, край друг перон, който се врязваше подобно на тесен вълнолом в мрака, а над плочника в мастиленото небе като редица прибулени звезди блещукаха газени фенери. Проливният дъжд тъкмо бе спрял, сега студен и влажен дъх изпълваше ширналото се пространство, а през мъглата се мяркаха бледите светлинки на сградите по улица Рим. Гарата представляваше величествена и тъжна гледка, напоена с вода, прошарена от кървави отблясъци, запълнена с тъмни очертания, с локомотиви и самотни вагони, с разпокъсани композиции, дремещи в глухите линии; из дълбините на това море от тъмнина се носеха шумове, мощни, пресекливи, сякаш трескави дихания, свирки пищяха остро като изнасилени жени, далечни сирени виеха жално сред грохота на околните улици. Чуха се гръмогласни заповеди да бъде прикачен допълнителен вагон. Една от клапите на експресния локомотив изпускаше силна струя пара, която се издигаше в мрака и се пръскаше на малки кълбета, същински бели сълзи по безграничното траурно небе.
В шест и двадесет се появиха Рубо и Севрин. Тя бе върнала ключовете на старата Виктоар в дамската тоалетна до чакалнята; той я побутваше като забързан съпруг, чиято жена се мотае, крачеше нетърпеливо, енергично, с килната на тила шапка, а тя изглеждаше неуверена и някак изтощена под спуснатата воалетка. Тълпа от пътници бе заляла перона, те се смесиха с нея и минаха покрай редицата от вагони, като търсеха свободно купе първа класа. Наоколо бе много оживено, носачите тикаха към предния вагон колички с багаж, един кондуктор търсеше места за някакво многобройно семейство; дежурният помощник-началник с фенера в ръка преглеждаше добре ли са скачени вагоните, докрай ли са затегнати винтовете. Рубо тъкмо бе открил едно празно купе и се канеше да настани Севрин вътре, когато го видя господин Вандорп, началник- гарата — той обикаляше с помощника си, отговарящ, за главните линии; с ръце на гърба, и двамата наблюдаваха скачването на допълнителния вагон. Поздравиха се, наложи се да спрат и да поприказват.
Най-напред отвориха дума за разправията с околийския, от завършека на която всички бяха удовлетворени. После поговориха за съобщената по телеграфа авария, станала същата сутрин в Хавър: лостът на локомотива Лизон, който обслужваше в четвъртък и събота експресната линия в шест и половина, се бе счупил тъкмо когато композицията влизала в гарата; ремонтът щеше да задържи там за два дни машиниста Жак Лантие, земляк на Рубо, и огняря Пекьо, мъжа на старата Виктоар. Севрин не се бе качила, стоеше и чакаше пред вратата на купето; мъжът й се преструваше пред господата, че е в отлично настроение, разговаряше високо и се смееше. Внезапно се чу тъп звук, влакът мръдна назад с няколко метра; локомотивът връщаше предните вагони, за да ги скачат с допълнителния, номер 293, в който имало специално запазено купе. Младият Анри Доверн, главен кондуктор на влака, бе познал Севрин въпреки воалетката и я бе дръпнал чевръсто, за да не я блъсне отворената врата; после учтиво се извини и й обясни, че запазеното купе било за един от ръководителите на Компанията, който се обадил, че ще пътува, половин час преди потеглянето на влака. Младата жена се изсмя нервно, без никаква причина, а той се раздели с нея очарован, за да се върне към служебните си задължения — често си бе мислил каква приятна любовница би могла да бъде тя.
Часовникът на гарата показваше шест и двадесет и седем минути. Оставаха само три минути. Изведнъж Рубо, който, без да престане да приказва с началник-гарата, не изпускаше от поглед вратите към чакалните, се сбогува и пристъпи към Севрин. Вагонът обаче се бе изместил, наложи се да повървят малко, за да стигнат до празното купе; е гръб към перона, той изблъска жена си, качи я вътре, като я повдигна с една ръка, и тя боязливо му се подчини, но инстинктивно се извърна да погледне назад. Беше се появил закъснял пътник, който носеше само едно одеяло — яката на широкия му, тежък син балтон бе вдигната, бомбето — ниско нахлупено и под мъждивата светлина на газените фенери се различаваше само крайчецът на бялата му брада. Господин Вандорп и господин Доверн се бяха завтекли към него, макар че пътникът очевидно искаше да мине незабелязан. Те го последваха, ала мъжът ги поздрави едва след като подминаха три вагона и стигнаха до запазеното купе, после бързо влезе вътре. Беше той. Севрин се отпусна разтреперана на седалката. Рубо безмилостно стискаше ръката й, сякаш за да се убеди, че е негова — ликуваше, тъй като нищо нямаше да го спре да стори онова, което бе намислил.
Само след минута щеше да стане шест и половина. Един вестникар все още упорито предлагаше вечерните издания, няколко пътници се разхождаха по перона, допушвайки цигарите си. Но всички започнаха да се качват: чуваше се как от двата края на композицията идват кондукторите и затварят вратите. Рубо вече бе изживял неприятна изненада, забелязвайки в ъгъла на уж празното купе тъмна, неподвижна и безмълвна сянка — сигурно някаква жена в траур, — но не можа да сдържи гневното си възклицание, когато някакъв кондуктор отвори наново вратата и пъхна при тях един дебел мъж и една дебела жена; двамата се наместиха задъхани. Всеки миг щяха да потеглят. Отново заваля ситен дъждец, замъгли потъналото в мрак обширно пространство, из което кръстосваха влакове — различаваха се само осветените им прозорци, плъзгащи се нанизи от светли квадратчета. Пламнаха зелени сигнали, няколко фенера се поклащаха почти до земята. Нищо друго — само черна пустота, в която се открояваха бледо озарените от газта навеси на главния перон. Всичко сякаш бе заличено, дори шумовете бяха някак приглушени, отекваше единствено грохотът на локомотива, бълващ през отворените клапи кълба бяла пара. Облакът се разрастваше, подобен на призрачен саван, в него се врязваха долетели от неизвестността черни пушеци. В непрогледното небе над нощната клада на Париж полетя вихрушка от сажди.
Тогава дежурният помощник-началник вдигна своя фенер и даде знак на машиниста да поиска път. Чуха
