разсърдих, спомни си… Сам виждаш, че не исках. Свършено беше. Никога, никога вече нямаше да се съглася.
Рубо почувствува, че тя казва истината, но не изпита никакво облекчение от това. Непоправимото, случило се между нея и този човек, разкъсваше сърцето му като страхотна болка, като забит в него нож. Страдаше така ужасно, защото бе безсилен да го заличи. Все още без да я пуска, доближи лицето си до нейното, беше като хипнотизиран, тя го привличаше, искаше му се сякаш, да разчете в кръвта, която струеше по тънките сини венички, онова, което бе му признала. Промълви като обезумял, като насън:
— В Кроа Дьо Мофра, в „червената стая“… Знам прозорецът й гледа към железопътната линия, леглото е срещу него. И там, в онази стая… Разбирам защо се кани да ти остави къщата. Ти си я спечелила. Имало е защо да се грижи за париците ти и да ти даде зестра… Съдия, има милиони, толкова уважаван, толкова, образован, високопоставен! Направо свят да ти се завие… Ей, ами ако ти е баща?
Севрин направи усилие и се изправи. Отблъсна го с невероятна за такова слабо, повалено и жалко същество сила. Възпротиви се разпалено:
— Не, не, престани! Иначе прави каквото щеш. Бий ме, убий ме… Това обаче не го казвай, лъжеш!
Рубо я бе задържал за ръката.
— Откъде знаеш? И ти самата се съмняваш, затова така се дърпаш.
Тя се опита да измъкне ръката си и той напипа пръстена — златното змийче е рубинената главичка, — който все още бе на пръста й. Изтръгна го, хвърли го на пода, взе да го тъпче с крака в нов пристъп на бяс. После закрачи из стаята — онемял, потресен. Тя се бе отпуснала в края на леглото и го гледаше вцепенено с огромните си очи. Настъпи ужасно, безкрайно мълчание.
Яростта на Рубо не стихваше. Тъкмо когато му се струваше, че се е поуталожила, тя пак го обземаше, подобна на опиянение, заливаше го с нови, още по-огромни вълни, от които почти губеше свяст. Не можеше да се овладее, мяташе се, люшкаше се от пристъпите на вихъра, подтикващ го към насилие, спираше се само за да удържи звяра, виещ в дълбините на душата, му. Изпитваше някаква неотменима, физическа нужда, жажда за отмъщение, от която цялото му тяло се гърчеше и от която не би могъл да се избави, ако не я утоли.
Без да спира да крачи, заблъска с юмруци слепоочията си и промълви, обхванат от ужас:
— Какво ще правя сега?
След като не бе убил начаса тая жена, вече нямаше да може да я убие. Беше я оставил жива и собствената му подлост го вбесяваше, подлец бе, че не удуши тая мръсница, че още държеше на нея. А нямаше как да я задържи при себе си. Нима трябваше да я изхвърли, да я изпъди и никога повече да не я види? Нова болка го прониза, гадеше му се отвратително, защото съзнаваше, че няма да стори и това. Тогава какво? Оставаше му само да изтърпи поруганието, да се върне с тази жена в Хавър и да си заживее пак най-спокойно с нея, сякаш нищо не се е случило. Не! Не! По-добре и двамата да умрат. Начаса! Обзе го такова силно отчаяние, че възкликна по-високо, като обезумял:
— Какво ще правя сега?
Севрин все така седеше на леглото и го наблюдаваше с големите си очи. Беше хранила към него хубаво приятелско чувство, жал й беше, като виждаше какво неизмеримо страдание му е причинила. Би му простила и ругатните, и побоя, ако безумното му избухване не я бе смаяло тъй силно, че не можеше да дойде на себе си. Самата тя беше вяла, кротка, още съвсем млада се бе покорила на желанията на един старей, а по-късно, за да се оправят нещата, бе приела да се омъжи и просто не можеше да проумее какво означаваше този изблик на ревност, свързан с някогашни грехове, за които се разкайваше; бе твърде далеч от порока, твърде простодушна и добра, плътта й не се бе пробудила напълно и въпреки всичко бе неопетнена, затова, докато гледаше своя съпруг, който сновеше гневно напред-назад, струваше й се, че гледа някакъв вълк, някакво по-различно от нея същество. Какво ли се таеше в него? То се таеше дори когато не бе ядосан! Беше ужасена, защото дивото животно, чието глухо ръмжене едва долавяше през тия три години, днес се бе развихрило, бе побесняло, бе готово да хапе. Какво да му каже, за да предотврати нещастието?
След всяка обиколка той се връщаше до леглото, при нея. Тя го издебна и се осмели да му заговори:
— Мили, чуй ме…
Но той не й обърна внимание, отправи се пак към отсрещната стена, като сламка, понесена от буря.
— Какво ще правя сега? Какво ще правя сега?
Най-сетне тя го сграбчи за ръката и го задържа за миг.
— Мили, ами нали аз самата не исках да отида там… Никога вече не бих отишла, никога, никога! Обичам теб.
Галеше му се, притегляше го, поднесе му устните си за целувка. Но когато се озова до нея, той я отблъсна о отвращение.
— А, мръснице! Ще ти се сега… Одеве се опъваше, не ти бях дотрябвал… Сега ти се ще да ме спипаш пак, нали? Като се хване един мъж, няма изпускане… Само че огън да ме гори, ако ти се оставя! Кръвчицата ми искаш да отровиш.
Той изтръпна. Като си помисли как би могъл да я обладае, като си представи телата им, вкопчени върху леглото, цял пламна. И внезапно от непрогледните дълбини на плътта му, от недрата на омърсената му, наранена страст изригна желанието да причинява смърт.
— Слушай, за да се събера пак е теб и да не пукна, първо трябва да светя маслото на оня… Трябва да му светя маслото, това е!
Той повиши глас, повтори тия думи, изправи се отново, сякаш израсна, сякаш взетото решение го успокои. Не проговори повече, пристъпи бавно към масата, загледа ножа, отвореното му лъскаво острие. Затвори го машинално и го пъхна в джоба си. Остана тъй, е отпуснати ръце, е блуждаещи очи, умислен. Предвижданите мъчнотии издълбаха върху челото му две дълбоки бръчки. Стараейки се да намери разрешение, отиде отново до прозореца, отвори го и се изправи неподвижен, изложил лицето си на хладния вечерен ветрец. Жена му бе застанала зад него, обзета от нов страх; не смееше да му задава въпроси, само се питаше какви ли жестоки мисли се въртят в главата му, стоеше и чакаше, а насреща й се откриваше безкрайно небе.
В настъпващата нощ се открояваха тъмните очертания на далечни сгради, морава мъгла изпълваше ширналото се над гарата пространство. Особено по посока към Батиньол дълбоката просека изглеждаше като потънала в гъст слой пепел, контурите на Европейския мост вече едва-едва се различаваха. Към Париж последен слънчев отблясък просветляваше стъклата на огромните халета, а долу, в ниското, мракът се сгъстяваше. Проблеснаха искри, бяха запалили газените фенери по пероните. Лееше се ярка бяла светлина — фарът на локомотива от претъпкания с пътници, със затворени вече врати влак за Диеп, който очакваше сигнала за тръгване от помощник началник-гарата. Беше станало задръстване, червеният сигнал на стрелочника спираше движението, а един малък локомотив се появи, за да откара няколко вагона, които бяха препречили пътя след неправилна маневра. Във все по-непрогледната тъмнина по безкрайните преплетени релси кръстосваха влакове, промъквайки се между редиците неподвижни вагони, изпълнили глухите линии. Един отиваше към Аржантьой, друг — към Сен Жермен; от Шербург бе пристигнала извънредно дълга композиция. Непрестанно се сменяха сигнали, чуваха се свирки, сирени; ту тук, ту там се появяваха червени, зелени, жълти и бели светлинки; в сумрака това създаваше усещане за пълна бъркотия, сякаш всеки мит щеше да се случи непоправимото, но всичко отминаваше, изнизваше се неусетно, с плавна, плъзгаща се лекота, едва различимо в дрезгавината. И ето — червеният сигнал на стрелочника угасна, влакът за Диеп изсвири и потегли. От бледото небе западаха редки дъждовни капки. Нощта щеше да бъде влажна.
Когато Рубо се обърна, лицето му изглеждаше неумолимо, непроницаемо, като белязано от сенките на спускащата се нощ. Бе взел решение, планът му бе готов. Взря се в почти скрития в мрака стенен часовник и каза високо:
— Пет и двайсет.
Чак му стана чудно: един час, нищо и никакъв час, а колко работи се бяха случили! Струваше му се, че двамата се бяха разкъсвали взаимно седмици наред.
— Пет и двайсет, имаме време.
Севрин не смееше да го пита за каквото и да било, само го гледаше уплашено. Видя как порови в
