се две изсвирвания, червеният сигнал до будката на стрелочника се смени с бял. Главният кондуктор очакваше заповедта за потегляне, застанал на вратата на фургона, и я предаде. Машинистът отново изсвири, този път продължително, отвори регулатора и подкара локомотива. Потегляха. Отначало движението едва се долавяше, после влакът набра скорост. Плъзна се под Европейския мост, хлътна в Батиньолския тунел. Останаха да пробляскват като червен триъгълник само трите светлини на последния вагон — същински три отворени рани. Човек можеше да го проследи с поглед още няколко секунди сред мрака на пронизващата нощ. Сега влакът се бе втурнал напред с пълна пара и нищо не би могло да го спре. Най-сетне изчезна.
II
Къщата в Кроа дьо Мофра бе разположена напреки сред разсечена от железопътната линия градина и се намираше тъй близо до релсите, че всеки път, когато минеше влак, се тресеше; достатъчно бе да пропътуваш веднъж оттам, за да остане тя завинаги в паметта ти — целият полетял с огромна скорост свят знаеше, че стои там вечно затворена, непозната, сякаш сполетяна от бедствие, а сивите капаци на прозорците позеленяваха поради идещите от запад дъждове. Мястото е като пустиня, на цяла левга наоколо няма жива душа и къщата сякаш засилва усещането за пълно усамотение.
Наблизо е само къщурката на пазача на прелеза, точно до пътя, който пресича линията и води към Доенвил, намиращ се пет километра по-нататък. Ниска, с попукани стени, с разядени от мъха керемиди, тя се свива като забравен от бога бедняк сред обкръжената от жив плет зеленчукова градина, в която стърчи огромен кладенец, висок колкото самата постройка. Прелезът е по средата между гарите в Малоне и Барантен и до двете има четири километра разстояние. Рядко се мяркат хора, старата, полуизгнила бариера се вдига само пред тежките каруци, пристигащи от гората, от каменоломните в Бекур, на половин левга път. Мъчно е да си представи човек по-забутано, по-откъснато от всякакъв живот място, защото поради дългия тунел по посока към Малоне изобщо не може да се мине натам, а към Барантен води само лошо поддържаната пътечка, виеща се покрай линията. Рядко се случва някой да се отбие насам.
Тази вечер времето бе мрачно, но топло; в сгъстяващия се здрач един пътник, слязъл в Барантен от хавърския влак, крачеше забързано по пътеката към Кроа дьо Мофра. Местността представлява низ от редуващи се падини и възвишения, сякаш цялата земя е нагъната, и железопътната линия се провира по насипи и през изкопи. Неравният терен от двете страни на линията, височините и долчинките правят пътищата труднопроходими. Усилват усещането за запустение; хилавата, белезникава почва стои необработвана; по обраслите с горички хълмове тук-там се открояват дървета; из тесните долове в сянката на върбите текат потоци. Някои варовити могили са напълно голи, сред глухата, мъртвешка тишина се виждат безплодни бърда. Младият, пъргав пътник крачеше все по-бързо, сякаш за да избяга от печалния тих здрач, спускащ се над тоя затънтен край.
В градината на пазача на прелеза едра и яка осемнадесетгодишна девойка вадеше вода от кладенеца — тя имаше пълни устни, големи зеленикави очи, ниско чело и гъста руса коса. Не беше хубава, беше с яки бедра и корави мишци, приличаше на момче. Като видя пътника да се спуска по пътеката, остави кофата и изтича до решетестата врата в живия плет.
— Я! Жак! — извика тя.
Той вдигна глава. Беше също висок, тъмнокос, скоро бе навършил двадесет и шест години — хубав младеж с кръгло, приятно лице, само долната му челюст беше прекалено издадена3. Косата му бе къдрава и буйна, а мустаците — тъй големи и черни, че изглеждаше по- блед, отколкото бе всъщност. Гладката кожа, добре избръснатите бузи му придаваха почти господарски вид, но занаятът бе белязал незаличимо ръцете му на машинист — пожълтели от смазочното масло, и все пак малки и изтънчени.
— Добър вечер, Флор — рече той простичко.
Над големите му черни очи, осеяни със златисти петънца, сякаш пробягна топла вълна, от която те избледняха. Той замига и смутено извърна поглед, обзет от внезапен свян, от неприятно усещане, граничещо с болка. Инстинктивно цялото му тяло се бе отдръпнало.
Застанала неподвижно, вперила поглед в него, тя бе забелязала неволното трепване, което той се опитваше да сдържи винаги когато разговаряше с жена. Явно й стана тягостно и мъчно. После, за да скрие смущението си, той попита вкъщи ли е майка й, макар да знаеше, че не е добре и не може да излиза, а девойката кимна, отмести се, за да му направи път да влезе, без да я докосне, и безмълвно се върна при кладенеца гордо изправена.
Жак прекоси с бързи крачки тясната градинка и влезе в къщата. Там в първото помещение — широка кухня, която служеше и за трапезария, и за дневна — на сламен стол до масата седеше със завити в стар шал крака леля Фази, както бе свикнал да я нарича още от детството си. Тя беше братовчедка на баща му, от рода Лантие, беше му кръстница и когато навърши шест години, го прибра в дома си, понеже баща му и майка му изчезнаха, сякаш се стопиха в Париж — той остана в Пласан и по-късно завърши занаятчийското училище. Беше й много благодарен, твърдеше, че ако е постигнал нещо, дължал го на нея. Когато след две прослужени години по орлеанската линия стана машинист първи разред в Западната железопътна компания, се появи отново при своята кръстница, която се бе омъжила повторно за един пазач на прелез на име Мизар и се бе оттеглила с двете момичета от първия си брак в тоя пущинак Кроа дьо Мофра. Сега, макар да бе едва на четиридесет и пет години, едрата и яка навремето хубавица леля Фази изглеждаше на шестдесет, бе отслабнала, прежълтяла и постоянно трепереше.
Тя възкликна радостно:
— Ами! Ти ли си, Жак!… Ах, момчето ми, каква изненада!
Той я целуна по бузите, обясни й, че внезапно му се наложило да излезе в отпуск за два дни: същата сутрин при пристигането в Хавър лостът на неговия локомотив Лизон се счупил и понеже ремонтът щял да отнеме най-малко двадесет и четири часа, трябвало да се върне на работа чак утре вечер, за експреса от шест и четиридесет. Ето защо решил да я навести. Щял да преспи тук и да отпътува от Барантен със сутрешния влак в седем и двадесет и шест. Стискаше немощните и отслабнали ръце и й говореше колко го е разтревожило последното й писмо.
— Вярно, момчето ми, не съм добре, никак не съм добре… Много си мил, дето си се сетил, че искам да те видя! Само че нали знам колко си зает, не смеех да те помоля да дойдеш. И най-после си тук, пък на мен ми е толкова тежко, толкова тежко на сърцето!
Тя млъкна и хвърли плах поглед към прозореца. От другата страна на линията под гаснещата дневна светлина се виждаше мъжът й Мизар, свит в една дъсчена барака — на всеки пет-шест километра бяха построили такива бараки, свързани с телеграфни жици, за да следят придвижването на влаковете. Всъщност с бариерата на прелеза се занимаваше отначало жена му, а после Флор, Мизар си седеше в бараката.
Като сниши глас, потръпвайки, сякаш би могъл да я чуе, тя каза:
— Мисля, че ми дава отрова!
Жак трепна, смаян от признанието й, обърна се на свой ред към прозореца и очите му отново странно се замъглиха, черното им сияние, прошарено със златисти петънца, избледня под същата топла вълна.
— О, лельо Фази, внушавате си! — промълви той. — Изглежда толкова кротък и свит.
Току-що бе минал един влак за Хавър и Мизар бе излязъл от бараката, за да даде червен сигнал и да затвори пътя. Жак го погледа как дърпа ръчката. Беше дребен, хилав човечец, с редки и безцветни брада и коса, с изтерзано и жалко лице. Мълчалив, безличен, той мъчно се гневеше и угодничеше пред началниците. Влезе обратно в дъсчената барака, за да впише часа на преминаването в регистъра и да натисне двата електрически бутона, с които се отваряше линията при предишния пост и се съобщаваше за приближаването на влака към следващия.
— Ха, ти не го познаваш! — продължи леля Фази. — Казвам ти, че ме тъпче с някаква гадост… Толкова яка бях, цял можех да го изям, пък ето че тоя дребосък, това нищожество ще изяде мен!
Разтърсена от глуха, боязлива омраза, тя изливаше сърцето си, доволна, че най-сетне е намерила слушател. Откъде й беше хрумнало да се омъжва повторно за такъв подлец, и безпаричен, и стиснат, че и пет години по-млад от нея, с тия две дъщери — едната на шест, другата на цели осем години? Скоро щяха да станат десет години, откакто бе направила тоя „голям удар“, и ден не минаваше да не се проклина:
