type='note'>2, откъдето минава железопътната линия. От време на време прекарвахме там по една седмица… Не, не ми се вярва, онези Лашене сигурно го обработват да не ми оставя нищо. Пък и аз не искам нищо, нищо!
При последните думи така повиши глас, че той се учуди, извади лулата от устата си и я загледа слисано.
— Ама си и ти! Нали разправят, че председателят имал милиони, какво лошо от това да завещае нещичко на кръщелницата си? Никой не би се изненадал, а за нас ще бъде направо чудесно.
После се сети за нещо и се разсмя.
— Да не те е страх, че ще те помислят за негова дъщеря?… Сигурно знаеш, за председателя се разказват разни историйки — нищо, че изглежда такъв мрачен. Още докато била жива жена му, май прекарал всички слугини. И защо не, такъв мъжага — и сега да рече, като нищо ще обърне някоя жена… Какво пък, току-виж, излязло, че наистина си му дъщеря!
Севрин скочи вбесена, лицето й пламтеше под тежките черни къдрици, сините й очи смутено шареха.
— Дъщеря, как не!… Не искам да си правиш шеги с това, чу ли! Възможно ли е да съм му дъщеря? Имам ли нещо общо с него?… Стига вече, да говорим за друго. Не искам да ходя в Доенвил, просто не искам, предпочитам да се прибера с теб в Хавър.
Той кимна, махна с ръка да я успокои. Добре де, добре — щом това я дразнело… Усмихваше се, никога не я беше виждал толкова нервна. Сигурно от бялото вино. За да си възвърне нейното благоразположение, взе пак ножа, отново му се възхити, избърса го внимателно; започна да си реже ноктите с него, за да й покаже, че е остър като бръснач.
— Вече е четири и петнайсет минути — промълви Севрин, като хвърли поглед към стенния часовник. — Имам да свърша още някои работи… Да не изпуснем влака.
Още не се бе успокоила напълно и вместо да подреди стаята, отиде до прозореца и се облакъти на перваза. Той остави ножа и лулата си, стана от стола, отиде при нея и нежно я прегърна. Постоя така, склонил глава на рамото й, притиснал бузата си до нейната. И двамата не помръдваха, само гледаха.
Долу все тъй неуморно сновяха малките маневрени локомотиви; движеха се почти безшумно, като пъргави, сръчни домакини, колелата им трополяха глухо, свирките им едва се чуваха. Един от тях отмина и се изгуби под Европейския мост, като теглеше към халето вагоните, отделени след разформироването на една композиция от Трувил. Далеч отвъд моста тя сякаш се отърка в някаква самотна машина, идеща от депото с лъснати медни и стоманени части — свежа и бодра, готова да отпътува. Спря се и изсвири кратко два пъти, за да я пусне стрелочникът, а той почти веднага я насочи към подредените вагони, които я очакваха край перона под централния навес. Това беше влакът от четири и двадесет и пет за Диеп. Забързани пътници се изливаха като поток, чуваше се как скърцат количките за багаж, мъже поставяха една по една грейки във вагоните. Локомотивът и неговият тендер с тъп звук се удариха в първия вагон, старши майсторът собственоръчно затегна винта на скачването. Към Батиньол небето бе притъмняло; сградите потъваха в пепелявия здрач, който вече се спускаше над ширналото се ветрило от релси, а в далечината смътно се разминаваха непрестанно заминаващите и пристигащи влакове от предградията и Околовръстния път. Отвъд мрачните грамади на складовете в дрезгавината над Париж се носеха валма червеникав пушек.
— Не, не, остави ме — промълви Севрин.
Без да продума, той постепенно бе я притиснал по-плътно, възбуден от топлината на младото й тяло. Уханието й го опияняваше, тя се извиваше, за да се отскубне, и това още повече разпали желанието му. Дръпна я рязко от прозореца и го затвори с лакът. Впи устни в устните й, понесе я към леглото.
— Не, не, не сме си вкъщи — повтори младата жена. — Моля те, не в тази стая!
Тя също беше замаяна, храната и виното я бяха зашеметили, още беше напрегната след трескавата обиколка из Париж. Прекалено затоплената стая, осеяната с останки от пиршеството маса, неочакваният чувствен обрат на пътуването — всичко караше кръвта й да кипи, побиваха я тръпки. И все пак не се даваше, съпротивляваше се, вкопчена в рамката на леглото, обзета от необяснима уплаха и възмущение.
— Не, не, не искам.
Той се беше зачервил, едва потискаше силата на огромните си груби ръце. Трепереше, идеше му да я повали.
— Не ставай глупава, кой ще разбере? Ще оправим леглото.
Обикновено, когато си бяха у дома, в Хавър, тя му се отдаваше покорно, без съпротива следобед, ако той бе нощна смяна. Като че ли не изпитваше особено удоволствие, но от обич се отпускаше смирено и щастливо, за да не развали неговото удоволствие. В този миг го влудяваше, защото му се струваше, че никога не бе я имал такава — пламенна, тръпнеща от чувствени пориви. Спокойните й, сини като цветчета на зеленика очи изглеждаха по-тъмни поради черните коси, пълните й устни аленееха и се открояваха върху нежното лице. Пред него сякаш стоеше непозната. Защо му отказваше?
— Кажи де, защо? Имаме време.
Обзета от пристъп на непонятен страх, разбунтувана, неспособна да разсъждава трезво, тя сякаш също не бе на себе си и възкликна о такава неподправена мъка, че той се умири:
— Не, не, умолявам те, остави ме!… Не знам, просто се задушавам само като си помисля, тъкмо сега… Не бива.
И двамата се отпуснаха на ръба на леглото. Той избърса лицето си е длан, сякаш се опитваше да угаси парещата го отвътре жарава. Като видя, че се е вразумил, тя мило се наведе и звучно го целуна по бузата, за да му покаже, че все пак го обича. Поседяха известно време безмълвни — съвземаха се. Той бе уловил лявата й ръка и си играеше със стария и златен пръстен, изобразяващ златна змия с рубинена главичка — носеше го на същия пръст, на който бе и венчалната й халка. Откак я помнеше, никога не бе го сваляла.
— Моето змийче — обади се Севрин разсеяно, сякаш насън; мислеше си, че мъжът и гледа пръстена, и изпитваше неудържимо желание да каже нещо. — Той ми го подари в Кроа дьо Мофра, като навърших шестнайсет години.
Рубо изненадан вдигна глава:
— Кой? Председателят ли?
Тя срещна погледа му и начаса се разсъни. Усети как лек хлад плъзна по страните й. Опита се да отговори, не можа да измисли нищо, беше като парализирана, задушаваше се.
— Ама ти винаги си ми казвала — продължи той, — че този пръстен го имаш от майка си.
В тоя миг тя все още можеше да се отрече от несъзнателно отронените думи. Трябваше само да се засмее, да се престори на разсеяна. Но не успя да се овладее и безразсъдно продължи да упорствува:
— Скъпи, никога не съм ти казвала, че този пръстен ми е от майка ми.
Сега Рубо на свой ред пребледня и я загледа втренчено.
— Какво? Никога не си ми казвала ли? Казвала си ми го поне двайсет пъти!… Няма нищо лошо, че председателят ти е подарил пръстен. Още колко неща ти е подарявал… Само че защо трябва да криеш? Защо си ме лъгала с тия приказки за майка си?
— Не съм споменавала нищо за майка ми, скъпи, бъркаш.
Това заинатяване беше глупаво. Ясно виждаше, че се погубва, че той е прозрял мислите й, искаше й се да се върне назад, да си вземе думите обратно; но бе пропуснала мига, усещаше как чертите й се изменят, как от нея неволно се излъчва признанието. Вече не само страните, цялото й лице бе изстинало, устните й потрепваха нервно. Сега той изглеждаше ужасно, беше се зачервил отново, кръвта сякаш щеше да пръсне вените му — сграбчи китките й и я загледа от упор, за да открие в обезумелите й, ужасени очи онова, което тя не смееше да изрече гласно.
— Верицата му! — заекна той. — Верицата му!
Тя се изплаши, сведе глава, за да скрие лицето си, предусещайки удара. Един мъничък, нищожен, незначителен факт, забравената лъжа за пръстена бе извадила наяве очебийната истина от няколко разменени думи. Само за един миг. Той я повали грубо върху леглото, заблъска я с юмруци, където му падне. За три години не бе я докосвал с пръст, а сега просто я смаза — заслепен, замаян, озверял, дал воля на коравите си ръце, с които навремето бе тикал вагоните.
