една ваша камериерка?
— А, да! Луизет… Но, скъпи господине, тя беше просто едно малко порочно създание, на четиринайсет години поддържаше връзки с някакъв престъпник. Опитаха се да използуват смъртта й, за да очернят брат ми. Недостойна история, ще ви разкажа всичко.
Сигурно си вярваше. Макар да знаеше отлично какви бяха нравите на председателя и ни най-малко да не се бе изненадала от трагичната му гибел, смяташе се задължена да защити високопоставеното си семейство. Колкото до неприятната история с Луизет, дори да го мислеше способен да се опита да насили момичето, беше също тъй искрено убедена, че то е било развратено от по-рано.
— Представете си една такава мъничка, нежна хлапачка, русичка, розова като ангелче, душица, ще речеш, че никой не я е докосвал и може да се яви пред господ бог, без да се изповядва… А не беше навършила още четиринайсет години и вече скитореше с един грубиян от каменоломните на име Кабюш — той пък беше лежал пет години в затвора, понеже убил човек в някаква кръчма. Младежът живеел като дивак в края на бекурската гора, където баща му, починал от мъка, му оставил колиба, построена от дънери и глина. Той упорито се опитваше да разработи някакво кътче от изоставените каменоломни, дали навремето, доколкото знам, половината камъни, с които е построен Руан. И в тая бърлога малката ходела при своя върколак — всички в тоя кран толкова се бояха от него, че живееш сам, като чумав! Често ги срещали да бродят из горите, хванати за ръце, тя — мъничка и крехка, той — огромен и груб. Изобщо такова падение — просто да не повярваш… Разбира се, аз научих всичко това по-късно. Взех Луизет при мен от жалост, просто да направя добро. Знаех, че нейното семейство, тия Мизарови, са бедни, а те думичка не обелиха пред мен, че са пребивали детето от бой и пак не са могли да го отучат да тича при своя Кабюш, щом забравят вратата отворена… И тогава стана нещастието. Брат ми няма своя прислуга в Доенвил. Луизет и още една жена поддържаха малката къща, в която той живееше отделно. Една сутрин тя отишла сама там и после изчезна. Според мен е замисляла бягството си много преди това, може би любовникът й я е причакал и я е отвел… Най-ужасното беше, че пет дена по-късно се разпространи мълвата за смъртта на Луизет, разправяха подробности — уж брат ми се опитал да я изнасили тъй зверски, че подплашеното дете отишло при Кабюш и починало от мозъчно сътресение. Какво точно се бе случило? Толкова приказки се изприказваха, че е трудно да се прецени. Лично аз смятам, че Луизет е умряла от висока температура, което бе установено от лекар, сигурно това се дължи на непредпазливостта й, спала е на открито, скитала е из тресавищата… Драги господине, нали и вие не можете да си представите моят брат да измъчва едно такова малко създание? Би било чудовищно, невъзможно е!
Господин Дьонизе бе изслушал разказа й внимателно, без да изразява одобрение или несъгласие. Госпожа Бонон се позапъна накрая; най-сетне се реши:
— Боже мой! Не твърдя нищо, може брат ми да е поискал да се пошегува с нея. Обичаше младите, външно беше суров, но иначе беше много весел. Тъй де, да предположим, целунал я е.
При тия думи съпрузите Лашене добродетелно се възмутиха:
— О! Лельо, лельо!
Тя обаче сви рамене: защо да заблуждава правосъдието?
— Целунал я е, може да я е погъделичкал. Това не е престъпление… Приемам тази възможност, защото историята не е измислена от каменаря. Сигурно оная порочна измамница Луизет нарочно е преувеличила нещата, за да остане при любовника си, и този, както ви казах, груб човек накрая сам е сметнал, че са убили изгората му… Беше наистина побеснял от гняв, повтаряше наляво и надясно по кръчмите, че ако председателят му падне в ръцете, ще го заколи като прасе…
Съдията, който бе мълчал до тоя миг, рязко я прекъсна:
— Така ли е казал, има ли свидетели, които да го потвърдят?
— О, скъпи господине, ще намерите колкото си искате свидетели… Изобщо тъжна история, причини ни големи неприятности. За щастие положението на брат ми изключваше всякакви подозрения.
Госпожа Бонон вече разбираше по каква нова следа е тръгнал господин Дьонизе; това я разтревожи и тя предпочете да не се задълбочава, а на свой ред го запита нещо. Той стана, заяви, че не желае да злоупотребява с любезността на близките и да ги измъчва повече. Нареди на писаря да прочете протоколите и да ги даде на свидетелите да се подпишат. Протоколите от разпитите бяха наистина безупречни, бяха така изчистени от излишните и компрометиращи думи, че госпожа Бонон, уловила перото, хвърли изненадан и добронамерен поглед към бледия, кокалест Лоран, на когото досега дори не бе обърнала внимание.
После, когато съдията я изпрати заедно с племенницата й и нейния съпруг до вратата, улови двете му ръце.
— Доскоро виждане, нали? Знаете, че винаги сте добре дошли в Доенвил… Благодаря ви, вие сте един от последните, които ми остават верни.
В усмивката й прозираше тъга, а в това време племенницата й, която бе излязла първа, се сбогува сухо, едва-едва.
Когато остана сам, господин Дьонизе си почина една минута, пое си дъх. Стоеше прав и размишляваше. За него цялата работа бе вече ясна, познаваше славата на Гранморен, сигурно е проявил насилие. Това правеше разследването още по-деликатно и той си обеща да бъде двойно по-предпазлив, докато получи наставление от министерството. Въпреки това тържествуваше. Най-сетне щеше да спипа виновника.
— Съобщете да влезе господин Жак Лантие.
Съпрузите Рубо продължаваха да чакат на пейката в коридора с безизразни, сякаш сковани от дрямка търпеливи лица, по които от време на време пробягваха нервни тръпки. Гласът на разсилния, който извика Жак, като че ли ги стресна, разбуди ги. Те го проследиха с разширени очи как изчезва в кабинета на съдията. После отново зачакаха — още по-бледи и мълчаливи.
От три седмици насам тази история тормозеше Жак, като че ли имаше опасност да се обърне срещу него. Нямаше основание за такива мисли, в нищо не можеха да го упрекнат, нали им беше казал каквото знаеше; и все пак влизаше при съдията с онази ситна тръпка на виновния, който се бои да не би престъплението му да бъде разкрито; обмисляше отговорите си, когато му задаваха въпроси, внимаваше как се държи, боеше се да не каже нещо излишно. Той също можеше да убие: нима не си личеше по очите му? Тези съдебни призовки му бяха извънредно неприятни, дразнеха го много и казваше, че искал най-после да се отърве от главоболията, свързани с неща, които не го засягат.
Впрочем този ден господин Дьонизе прояви настойчивост само по отношение описанието на убиеца. Понеже Жак бе единственият свидетел, забелязал престъпника, само той можеше да даде по-точни сведения. Но Жак не добавяше нищо към първоначалното си показание, повтаряше, че е зърнал извършеното злодеяние само за секунда, че видението е било светкавично и остава в спомените му напълно смътно и неясно. Просто бе съгледал как един човек заколва друг, нищо повече. Бавно и упорито в продължение на половин час съдията го притискаше, задаваше му по всевъзможни начини едни и същи въпроси. Едър или дребен? Брадат, с дълга или къса коса? С какви дрехи? Към каква обществена прослойка му се е сторило, че спада? Смутен, Жак отговаряше неясно.
— Добре — заяви внезапно господин Дьонизе, като го гледаше в очите, — а ако ви го покажат, ще го разпознаете ли?
Той запремига, обзе го уплаха, като усети този поглед да го пронизва. Вслуша се в гласа на съвестта си.
— Дали ще го позная… да… може би.
Но необяснимият страх от несъзнателното съучастие отново го накара да се върне към обичайните неуверени отговори:
— Всъщност не, мисля, че не, никога не бих посмял да твърдя със сигурност. Ами помислете само! Това са осемдесет километра в час!
Обезкуражен, съдията вече се канеше да го изпрати в съседната стая, където да бъде на негово разположение, но изведнъж му хрумна друго.
— Стойте тук, седнете.
После позвъни отново на разсилния:
— Доведете господин и госпожа Рубо.
Още от вратата, като видяха Жак, очите им се замъглиха от едва доловимо безпокойство. Дали е проговорил? Дали са го задържали, за да им направят очна ставка? Самоувереността им се изпари, като го
