търговец. Всъщност той наистина не се занимаваше с пътническата гара, съсредоточаваше цялото си внимание върху дейността на доковете, следеше безкрайното прехвърляне на различните товари, поддържаше непрестанна връзка с висшите търговски среди от Хавър и от целия свят. Този ден закъсня; Рубо два пъти надникна в кабинета му, но не го откри. Пощата на бюрото му дори не бе докосната. Сред писмата погледът на помощник-началника различи една телеграма. После вече не се отлели от вратата, непрестанно надзърташе като хипнотизиран, не можеше да откъсне очи от бюрото.
Най-сетне в седем и десет господин Дабади слезе. Рубо беше седнал и мълчеше, за да му даде възможност да отвори телеграмата. Началникът обаче не бързаше, искаше да прояви любезност към своя подчинен, когото ценеше.
— Естествено, в Париж всичко мина добре, нали?
— Да, господине, благодаря ви.
Най-сетне бе отворил телеграмата; не я прочиташе, продължаваше да се усмихва на събеседника си, чийто глас глъхнеше от огромното усилие да сдържи нервното потрепване на брадичката си.
— Много се радваме, че оставате при нас.
— И аз съм извънредно доволен, че ще продължа да работя при вас, господине.
Тогава господин Дабади най-сетне прегледа телеграмата, а по лицето на втренчения в него Рубо изби пот. Но вълнението, което очакваше, не пролича; началникът му спокойно привърши четенето и хвърли телеграмата отново върху писалището: сигурно го уведомяваха за някаква служебна дреболия. Продължи да преглежда пощата, а помощник-началникът по стар навик, както всеки ден, му докладва устно за снощните и за сутрешните събития. Само че тази сутрин Рубо се помайваше, припомни си трудно какво му бе разказал неговият колега за скитниците, заловени при багажа. Размениха още няколко думи и началникът вече го отпращаше, когато двамата помощник-началници, отговарящи за доковете и за нискоскоростните влакове, на свои ред влязоха да докладват. Носеха нова телеграма, която някакъв служител им бе предал на перона.
— Свободен сте — рече господин Дабади, като видя, че Рубо още стои на вратата.
Но той чакаше с втренчени, широко разтворени очи; тръгна си едва когато хартийката бе захвърлена на масата със същия безразличен жест. Известно време се разхожда под навеса — объркан и замаян. Часовникът показваше осем часа и тридесет и пет минути, нямаше да има работа до потеглянето на пътническия влак в десет без десет. Обикновено се възползуваше от свободния час, за да пообиколи гарата. Няколко минути вървя, без да си дава сметка за посоката. После вдигна глава, беше се озовал пред вагон номер двеста деветдесет и три — сви рязко и се насочи към локомотивното депо, макар да нямаше какво да гледа там. Слънцето вече се бе издигнало над хоризонта, в светлия въздух трепкаше златист прашен. Но той не се наслаждаваше на прекрасната утрин, а ускори крачка, като че ли бе претрупан с работа — опитваше се да смекчи напрежението от очакването.
Сепна го нечий глас:
— Добър ден, господин Рубо!… Видяхте ли се о жена ми?
Беше огнярят Пекьо, четиридесет и три годишен мъжага, кльощав, с едър кокал, с потъмняло от жарта и пушилката лице. Под ниското чело сивите му очи и широката уста над изпъкналата брадичка се смееха и издаваха стария гуляйджия.
— Как! Вие тук ли сте? — спря се учуден Рубо. — А, вярно! Забравих, че ви се беше повредила машината… Чак довечера ли тръгвате? Двайсет и четири часа почивка, хубава работа, а?
— Много хубава! — потвърди събеседникът му, още недоизтрезнял след снощния гуляй.
Беше от едно село край Руан и дойде в Компанията като прост, монтьор. После, на около тридесет години, му бе омръзнало да кисне в работилницата и се бе решил да стане огняр, за да се издигне един ден до машинист; тогава се бе оженил за Виктоар, която бе негова съселянка. Но годинките минаваха, той си оставаше огняр и вече никога нямаше да го направят машинист — поведението и видът му бяха лоши, пиеше, скиташе по жени. Досега сто пъти да го бяха изхвърлили, но го покровителствуваше председателят Гранморен, пък и всички се примиряваха с пороците му, тъй като ги изкупваше с веселия си нрав и с опита си на дългогодишен работник. Ставаше наистина опасен само когато се напиеше, защото се превръщаше в животно и можеше да извърши дори престъпление.
— Ами с жена ми видяхте ли се? — попита той отново, широко ухилен.
— Е, как, видяхме я, разбира се — отвърна помощник-началникът. — Дори обядвахме във вашата стая… Да знаете, Пекьо, добра жена имате. Лошо правите, като й изневерявате.
Пекьо се развесели още повече.
— Че какво пък! Нали тя самата иска да се забавлявам!
Това беше самата истина. Виктоар бе по-възрастна от него с две години, бе затлъстяла и едва се движеше, затова пускаше в джобовете му по някоя пара, та да може той да си прави удоволствието вън от къщи. Никога не бе страдала особено от изневерите му и от вечното киснене по разни вертепи, което бе негова втора природа; сега животът му бе напълно подреден — разполагаше с по една жена в двата края на линията, със собствената си жена, когато оставаше да преспи в Париж, и с още една в Хавър, когато му се случеше да заседне там между два курса. Виктоар, която беше пестелива и живееше съвсем скромно, знаеше всичко, отнасяше се към него майчински и твърдеше, че не желае той да си има разправии с оная, „другата“. Всеки път, когато заминаваше, тя проверяваше дали бельото му е чисто, нямаше да й бъде приятно, ако другата мърмори срещу нея, че не се грижи за техния общ мъж.
— И тъй да е — рече Рубо, — не е хубаво. Моята жена се е наканила да ви се кара, нали знаете, че обожава дойката си.
Млъкна, като видя, че от халето, до което бяха застанали, излезе висока кльощава жена, Филомен Сованя, сестрата на началника на депото, допълнителната съпруга, която Пекьо си имаше в Хавър от една година насам. Сигурно двамата си бяха гукали под навеса, когато той бе излязъл и бе повикал помощник- началника. Тя все още изглеждаше млада въпреки тридесет и двете си години — едра, ъгловата, с плоска гръд, сладострастна до самозабрава, с издължено лице и пламтящи очи, подобна на дръглива, цвилеща кобила. Одумваха я, че пие. Всички мъже от гарата я бяха прекарали в къщичката до депото, където живееше брат й и която тя поддържайте твърде зле. Въпросният брат, стиснат, упорит и строго спазващ дисциплината човек, много ценен от началството, бе имал големи неприятности заради нея, дори го бяха заплашили с уволнение; и макар да я търпяха тук само заради него, той се инатеше и не я пъдеше единствено защото тачеше роднинските връзки; това не му пречеше да я пребива от бой, когато се случваше да я завари с мъж, и то така, че тя оставаше да лежи полумъртва на пода. Срещата й с Пекьо бе и за двамата същинско откровение: тя се отпусна най-сетне задоволена в обятията на този весел дългуч; за него пък бе щастие да се има с една тъй слаба жена, идваше му като разнообразие след неговата дебелана и току повтаряше на шега, че вече няма защо да се оглежда другаде. Само Севрин, която се чувствуваше задължена на Виктоар, си развали отношенията с Филомен, отбягваше я, вярна на гордата си природа, и не я поздравяваше.
— Е, засега довиждане, Пекьо — каза нагло Филомен. — Аз си отивам, нали господин Рубо ще ти чете конско по внушение на жена си.
Пекьо отново се разсмя добродушно.
— Стой си, той се шегува.
— Не, не! Трябва да отида да занеса две пресни яйца от моите кокошки на госпожа Льобльо, обещала съм й.
Нарочно подметна това име, знаеше за тайното съперничество между жената на касиера и жената на помощник-началника и се преструваше, че се разбира отлично с едната, за да ядосва другата. Все пак се задържа, от веднъж доби заинтересуван вид, като чу огняря да пита как се е развила разправията с околийския.
— Значи, уредило се е, доволен сте, нали, господин Рубо?
— Много съм доволен.
Пекьо премигна хитро.
— Е, то няма какво да се тревожите, като си имате такава голяма връзка… Тъй ами, разбирате за кого говоря. Жена ми също му дължи много.
Помощник-началникът пресече това подмятане за председателя Гранморен, като повтори рязко въпроса си:
