Впрочем сред спокойното ежедневие Рубо бе измислил сам още един повод за смущение, който ставаше все по-сериозен — насилваше Жак да ги посещава. Службата задължаваше машиниста да идва три пъти седмично в Хавър: в понеделник от десет и тридесет и пет до осемнадесет и двадесет; в четвъртък и в събота от двадесет и три часа и пет минути до шест и четиридесет сутринта. Още първия понеделник след пътуването на Севрин помощник-началникът го бе поканил разгорещено:
— Хайде сега, близки хора сме, няма да ни откажете да хапнете с нас… Тъй де, били сте толкова любезен с жена ми, трябва някак да ви се отблагодаря.
И Жак се бе отзовал два пъти в един месец на поканите му за обед. Притеснен от мълчанието, което се възцаряваше за дълго, щом седнеше да се храни с жена си, Рубо като че ли изпитваше облекчение, ако успееше да изнамери още един сътрапезник. Веднага си припомняше разни смехории, ставаше приказлив, шегуваше се.
— Ами че идвайте по-често! Нали виждате, ни най-малко не ни безпокоите.
Веднъж в четвъртък вечерта Жак тъкмо се беше измил и се канеше да си легне, когато срещна помощник-началника край депото; въпреки късния час на Рубо не му се седеше сам, помъкна го да се изпращат към гарата, после покани младия мъж да му дойде на гости. Севрин не се беше съблякла още и четеше. Пийнаха и като се заиграха на карти, откараха го чак след полунощ.
Обедите в понеделник и вечерните събирания в четвъртък и събота вече се превръщаха в навик. Ако „близкият човек“ не се появеше някой ден, Рубо направо го дебнеше, за да го доведе, и го упрекваше, задето ги пренебрегва. Ставаше все по-мрачен, развеселяваше се само когато беше с новия си приятел. Отначало този младеж толкова го бе разтревожил, че сега би следвало да го ненавижда като свидетел, като жив намек за ужасите, които копнееше да забрави — но тъкмо обратното, той му бе станал необходим, може би именно защото знаеше истината и не бе казал нищо. Неизреченото се бе превърнало помежду им в здрава връзка, сякаш бяха съучастници. Помощник-началникът често поглеждаше машиниста заговорнически, отведнъж стискаше буйно ръката му със сила, която надали изразяваше обикновено приятелско чувство.
Но Жак си оставаше преди всичко свежа струя за брачната двойка. Севрин също му се радваше, посрещаше го с възклицание, като жена, която нещо приятно е изтръгнало от равнодушието й. Зарязваше всичко, и ръкоделията, и книгите, заливаше се в приказки и смях, изтръгваше се от сивата дрямка на ежедневието.
— Ах! Колко хубаво, че идвате! Като чух експреса, си помислих за вас.
Останеше ли за обед, настъпваше същински празник. Вече й бе известно какво обича, излизаше, за да накупи пресни яйца, правеше всичко много мило, като добра домакиня, в чиято къща е дошъл на гости скъп семеен приятел; той не можеше да открие в поведението й нищо освен желанието да бъде любезна и да се позабавлява.
— Слушайте, елате в понеделник! Ще направя крем.
Но когато след месец редовните му посещения станаха неотменими, отчуждението между съпрузите Рубо се засили. На нея все повече й харесваше да спи сама, избягваше, доколкото е възможно, да ляга с мъжа си; от своя страна той, след като бе проявявал такава ненаситна страст в началото на брака им, дори не се опитваше да я задържи. Бе я обладавал грубо и тя му се бе оставяла с покорността на добра съпруга — смяташе, че така трябва да бъде, не бе изпитвала никакво удоволствие. Но неизвестно защо, след убийството всичко това й се струваше отвратително. То я дразнеше, плашеше я. Една нощ — свещта бе останала запалена — извика: беше й се сторило, че зачервеното, изкривено лице над нея е същото онова лице на убиец; оттогава всеки път се разтреперваше, изживяваше ужаса на престъплението, сякаш мъжът й я поваляше с нож в ръката. Беше глупаво, но от страх чак сърцето й се разблъскваше. Впрочем той все по-рядко й посягаше, усещаше, че му се противи, и не изпитваше наслада. Умората и безразличието, които настъпват с годините, като че ли се бяха породили у тях от ужасния сблъсък, от пролятата кръв. В нощите, когато нямаше как да не спят заедно, всеки се свиваше в своя край на леглото. Жак несъмнено им помагаше в разкъсването на тази връзка, като с появата си им даваше възможност да се отърсят от взаимното си натрапчиво присъствие. Освобождаваше ги един от друг.
Рубо не изпитваше угризения. Преди да прекратят делото, се бе уплашил от възможните последствия; най-голямата му тревога бе да не си загуби мястото. Сега вече не съжаляваше за нищо. Впрочем вероятно, ако би могъл да започне отначало, нямаше да намесва и жена си; жените лесно се стряскат — ето, той беше изтървал своята, беше стоварил на плещите й твърде тежко бреме. Щеше да остане господар на положението, ако не бе я въвлякъл като съучастница в кошмара на престъплението. Но станалото станало, налагаше се да се приспособи; и без това му бе нужно голямо усилие, за да си припомни в какво състояние бе изпаднал след нейното признание, когато бе решил, че за да живее, трябва да извърши убийство. Тогава му се бе сторило, че ако не унищожи оня човек, няма да може да живее. Сега пламъкът на ревността бе угаснал, не го изгаряше отвътре, усещанията му бяха някак притъпени, сякаш към кръвта, която тежеше в сърцето му, се бе прибавила и пролятата кръв, и вече не бе така убеден, че престъплението е било необходимо. Случваше му се дори да се пита дали изобщо си бе струвало да убие. Не че се разкайваше, просто бе разочарован, мислеше си как човек прави осъдителни неща, само и само да бъде щастлив, а в крайна сметка ни най-малко не му става по-добре. По природа беше бъбрив, а сега се умълчаваше задълго, потънал в неясни разсъждения, след които ставаше още по-мрачен. Вече всеки ден, след като се нахранеше, за да не остава насаме с жена си, се изкатерваше по навеса и отиваше да седне навръх покрива; гален от волния вятър, завладян от мъгляви размишления, пушеше лула след лула и гледаше как огромните кораби от другата страна на града се губят в далечината и изчезват в безпределното море.
Една вечер някогашната дива ревност на Рубо се събуди отново. Беше отишъл да вземе Жак от депото и тъкмо го водеше вкъщи да изпият по чашка, когато срещна слизащия по стълбите Анри Довери, кондуктора. Онзи се смути, обясни, че се обадил на госпожа Рубо, понеже сестрите му поръчали нещо. Истината бе, че от известно време той преследваше Севрин с надеждата да я победи.
Още от вратата помощник-началникът се нахвърли върху жена си:
— За какво се е домъкнал тоя? Знаеш, че не мога да го търпя!
— Ама, мили, става дума за един модел за ръкоделие…
— Аз ще му дам на него едно ръкоделие! Да не съм толкова глупав, та да не разбера какво търси тук?… А ти внимавай!
Запъти се към нея със стиснати юмруци, тя отстъпи пребледняла, удивена от този изблик на ярост сред спокойното безразличие, в което тънеха и двамата. Но той вече се бе успокоил и каза на своя гост:
— Тъй си е, има едни синковци — набутат се в някое семейство и си мислят, че жената веднага ще им се метне на врата, пък мъжът ще го сметне за чест и ще замижи! Кръвта ми кипва от такива… Нали разбирате, аз при подобен случай направо бих удушил жена си — хем начаса! Да не ми се е мярнал повече тоя господинчо, че хубаво ще го наредя… Ама гадост, а?
Жак се смути от тази сцена и не знаеше как да се държи. Да не би за него да бе предназначено това гневно избухване? Дали съпругът не искаше да го предупреди? Успокои се едва когато домакинът добави весело:
— Ей, че си глупавичка, нали те знам — сама ще го изхвърлиш, ако рече… Хайде, дай ни чаши и сядай с нас да се чукнеш.
Потупа Жак по рамото, Севрин също дойде на себе си и се усмихна на двамата мъже. После пиха заедно и прекараха приятно един час.
Ето как с непринуденото си държане Рубо създаде духовна връзка между жена си и „близкия човек“, сякаш без да мисли за възможните последици. Темата за ревността именно се превърна в повод за по-тесни взаимоотношения, за безмълвно съчувствие, засилено от разменените признания между Жак и Севрин; защото след един ден, когато я видя отново, той й каза колко мъчно му е било да гледа как търпи подобно грубо отношение, а тя с насълзени очи неусетно му се довери, оплака му се от нещастния си брак. От този миг двамата вече имаха за какво да си говорят, станаха нещо като съмишленици, един знак им бе достатъчен, за да се разберат.
Първия път, когато Жак прошепна в ухото на Севрин, че следващия четвъртък в полунощ ще я чака зад депото, тя се възмути и рязко издърпа ръката си. Това беше свободната й седмица, мъжът й бе дежурен през нощта. Обзе я силна тревога при мисълта да излезе от къщи, да отиде с този младеж толкова далеч в тъмната гара. Усещаше някакъв непознат смут, боеше се като девица — сърцето й туптеше; не се предаде
