веднага, наложи се той да я моли близо две седмици, преди да се съгласи, макар всъщност да копнееше за тази нощна разходка. Бе дошло началото на юни, морският ветрец едва разхлаждаше душните нощи. Вече три пъти я бе очаквал — все се надяваше, че ще дойде, макар да бе му отказала. И тази вечер се бе отдръпнала; ала нощта беше безлунна, облачна, нито една звезда не проблясваше през пелената, забулила нажеженото небе. И както стоеше неподвижно в мрака, най-сетне я видя да пристъпва безмълвно, облечена в черно. Беше тъй тъмно, че навярно щеше да го отмине, без да го познае, но той я спря в прегръдките си, целуна я. Тя тихо възкликна, потрепери. После щастливо му поднесе устните си. Но това бе всичко, не се съгласи да седнат под някой от навесите наоколо. Разхождаха се и си говореха тихичко, притиснати един до друг. Широкото пространство на това място бе заето от депото и пристройките му, ограничаваха го улиците Верт и Франсоа Мазьолин, които пресичаха линията при прелеза: то представляваше пустош, задръстена от глухи линии, резервоари, водни кранове, всевъзможни постройки, от двете големи локомотивни халета, от къщурката на Сованя с малката градина, от сградите с ремонтните работилници и служебните стаи, където спяха машинистите и огнярите; беше безкрайно лесно човек да се скрие, да се изгуби из безлюдните, заплетени проходи. Цял час се наслаждаваха на чудна самота и уталожваха сърцата си, като изливаха насъбраните от толкова време нежни думи; Севрин не искаше да говорят за нещо повече от обич, веднага му бе заявила, че никога няма да бъде негова, че ще бъде отвратително да омърсят чистото си приятелство, с което толкова се гордеела, пък и не бивало да губи самоуважението си. После пак я изпрати до улица Верт, устните им се сляха в дълга целувка. И тя се прибра.
По същото време Рубо тъкмо задрямваше в канцеларията на помощник-началниците, свит в старото кожено кресло, от което трябваше да скача схванат по двадесет пъти на нощ. Чак до девет часа посрещаше и изпращаше вечерните влакове. Особени грижи му създаваше влакът, който откарваше прясна риба: имаше сума ти маневри, скачвания, налагаше се внимателно да преглежда експедиторските листове. След пристигането и разкомпозирането на парижкия експрес сядаше до масата в канцеларията и изяждаше сам вечерята си — студено месо с две филии хляб, донесени предварително от къщи. Последният пътнически влак пристигаше от Руан в нула часа и тридесет минути. После опустелите перони потъваха в пълна тишина, оставаха запалени само няколко газени фенера, цялата гара сякаш заспиваше в трептящия полумрак. От персонала дежуреха двама пазачи и четирима-петима работници с помощник-началника начело. Впрочем те обикновено хъркаха по пода на служебната стая; на Рубо се падаше задължението да ги събуди в случай на тревога и той дремеше, надавайки ухо за всеки шум. От страх да не го надвие умората преди съмване, навиваше будилника си за пет часа, тогава трябваше да е на крака, за да посрещне първия влак от Париж. Понякога обаче, особено от известно време насам, страдаше от безсъние и се въртеше в креслото, без да може Да заспи. В такива случаи излизаше, пообикаляше наоколо, отскачаше до стрелочника, разменяше по някоя приказка с него. Бездънното черно небе, несмутимият покой на нощта в крайна сметка успокояваха нервите му. След като веднъж бе влязъл в схватка с някакви крадци, му дадоха револвер, който носеше винаги зареден в джоба си. Често се разхождаше така до зори, спираше, щом му се стореше, че нещо в тъмнината мърда, и продължаваше нататък с неизвестно съжаление, задето не му се е удало да постреля, а когато небето започваше да просветлява и бледата грамада на гарата да се откроява като призрак, въздъхваше облекчено. Сега, когато бе започнало да съмва към три часа, се прибираше и се просваше в креслото, където заспиваше като заклан, докато будилникът го стреснеше и го накараше да скочи на крака.
На всеки две седмици Севрин се срещаше с Жак в четвъртък и в събота; една нощ му спомена за револвера на мъжа си и това ги разтревожи. Впрочем Рубо никога не отиваше до депото. Въпреки това изпитаха усещането, че над разходките им тегне опасност, която разваляше цялото им очарование. Бяха намерили едно чудно местенце: зад къщата на Сованя имаше нещо като алея, която минаваше между огромни купчини каменни въглища и приличаше на улица в странен град, оградена с дворци от черен мрамор. Там бяха напълно скрити, а в малкия склад за инструменти в дъното можеха да се настанят на меко върху куп празни чували. Но когато една събота внезапно рукналият дъжд ги принуди да се приютят там, тя упорито остана права, като му поднасяше единствено устните си за безкрайни целувки. В това отношение не се стесняваше, позволяваше му с почти приятелско чувство да пие лакомо дъха й. А когато той се разпалваше от горещия полъх и се опиташе да я обладае, се защищаваше, плачеше и повтаряше неизменните си възражения. Защо иска да я огорчи? Според нея толкова чудесно било просто да се обичат, без да намесват разни сексуални гадости! Омърсена на шестнадесетгодишна възраст от развратния старец, чийто окървавен призрак не я оставяше на мира, заставена по-късно да се подчинява насила на грубите желания на своя съпруг, тя бе останала простодушна като дете, като девица, не се бе отърсила от чаровния свян на неосъзнатата чувственост. Беше възхитена от нежността на Жак, от това, че той й се покоряваше и не посягаше към тялото й, когато улавяше китките му със слабите си ръце. За пръв път бе наистина влюбена и не се отдаваше именно защото любовта й щеше да погине, ако веднага се предадеше, както се бе предала на другите двама. Несъзнателно желаеше да изпитва вечно това прелестно усещане, да бъде отново неомърсено момиченце, да си има приятел и като петнадесетгодишна да се целува сладко с него по входовете. Той не настояваше, освен в миговете на трескав плам, наслаждаваше се на това сластно, непрестанно отсрочвано щастие. Също като нея сякаш отново се връщаше към детството и преоткриваше любовта, която досега му бе носила само ужаси. Отдръпваше послушно ръцете си, когато тя ги улавяше, защото въпреки нежността таеше в себе си страх, дълбока тревога — боеше се да не смеси любовното желание с някогашната нужда да извърши престъпление. Тази жена, която бе убила, олицетворяваше плътските му мечти. С всеки изминал ден се убеждаваше все повече, че е оздравял, щом можеше часове наред да докосва шията й, да я изпива, долепил уста до устните й, без да изпитва бясното желание да я заколи, за да бъде само негова. Все още не смееше да стигне докрай; пък и тъй приятно бе да чакат, да оставят на любовта си грижата да ги съедини, когато дойде мигът, когато щяха да се забравят в обятията си. Срещаха се все тъй щастливи, не им омръзваше да се виждат за толкова кратко време, да се разхождат заедно в мрака между огромните купчини въглища, от които нощта около тях ставаше още по-тъмна.
В една юлска нощ се наложи Жак да пришпори доста Лизон, за да пристигнат по разписание в единадесет и пет — нещо се бе измързеливила от задухата, След Руан отляво го преследваше буря, която вилнееше по долината на Сена с ослепителни светкавици; от време на време той се озърташе неспокойно назад, защото тази вечер трябваше да се види в Севрин. Боеше се да не би бурята да се разрази твърде рано и да им попречи да излязат. Затова, когато изпревари дъжда и влезе в гарата, се ядоса от мудността, с която пътниците освобождаваха вагоните.
Рубо беше на перона — цяла нощ нямаше да може да се освободи.
— Охо! — разсмя се той. — Нещо много сте се разбързали да си лягате… Приятни сънища.
— Благодаря.
След като премести влака, Жак изсвири и се отправи към депото. Двете крила на огромната порта бяха отворени, Лизон се вмъкна в закритото хале — продълговата сграда с две линии, около седемдесет метра в дълбочина, която можеше да побере шест локомотива. Вътре беше съвсем тъмно, четири газени фенера едва пробиваха мрака, който изглеждаше още по-гъст поради грамадните трепкащи сенки; от време на време единствено ярките светкавици припламваха над остъкления таван, зад високите прозорци вдясно и вляво: тогава за миг, като озарени от пожар, се мярваха напуканите стени, почернелите от въглищния прах скелета, цялата разруха на жалката постройка, която бе съвсем недостатъчна. Вътре вече дремеха два охладени локомотива.
Пекьо веднага се зае да гаси пещта. Ръчкаше ожесточено и от пепелника се посипа жарава в ямата.
— Прегладнях, ще ида да хапна нещо — каза той. — Ще дойдете ли да си правим дружина?
Жак не му отвърна. Колкото и да нямаше търпение, не искаше да остави Лизон, преди да угасят огъня хубаво и да изпразнят котела. Това си беше негова грижа, навик на добрия машинист — никога не се измъкваше. Когато имаше достатъчно време, изобщо не тръгваше, преди да я е огледал и избърсал внимателно, както се почиства любим жребец.
Водата шурна, изля се в ямата и едва тогава той каза:
— По-бързо, по-бързо!
Прекъсна го страхотна гръмотевица. Този път високите прозорци така ясно се откроиха на фона на огненото небе, че можеха да се преброят многобройните счупени стъкла. Вляво една ламарина, опряна до менгеметата, които служеха за дребни ремонти, зазвънтя продължително като камбана. Старото скеле на
