VII
През този петък хората, на които им предстоеше да отпътуват с експреса в шест и четиридесет от Хавър, възкликнаха изненадано, щом се събудиха: след полунощ бе започнал да вали такъв гъст и едър сняг, че улиците бяха застлани с тридесетсантиметрова бяла пелена.
Лизон вече пухтеше и димеше под навеса, готова да потегли със своите седем вагона — три втора и четири първа класа. Когато Жак и Пекьо пристигнаха към пет и половина в депото да направят проверка, замърмориха неспокойно, като гледаха упорито сипещия се от черното небе сняг. Сега бяха на своя пост и чакаха сигнала, вперили погледи в далечината, която се откриваше изпод огромния навес, взрени в безшумното, безкрайно падане на снежинките, браздящи мрака с трепкащи сиви ивици.
Машинистът промълви:
— Чумата да ме тръшне, ако се вижда някаква светлина!
— Абе дано поне да може да се мине! — каза огнярят.
Рубо стоеше на перона със своя фенер, беше се върнал на минутата, за да поеме служебните си задължения. От време на време подпухналите му клепачи просто се затваряха, но той не преставаше да бди. Жак го попита дали не знае нещо за състоянието на линията, Рубо се приближи, ръкува се с него и му отвърна, че засега не бил получил никакви телеграми; Севрин слезе, загърната в дълго палто, той я заведе до едно купе първа класа и я настани там. Без съмнение бе забелязал неспокойния, изпълнен с нежност поглед, който си бяха разменили двамата любовници, но дори не му хрумна да каже на жена си, че е непредпазливо да пътува в такова време и че ще е по-добре да отложи заминаването си.
Появиха се навлечени с дрехи пътници с купища куфари и се заблъскаха в ужасния утринен студ. Снегът по обувките не можеше да се стопи; всеки бързаше да затвори вратата на купето си и да се скрие хубаво вътре, перонът опустя, мъглявата светлина на няколкото газени фенера едва разпръскваше тъмнината; само големият фар, закрепен под комина на локомотива, гореше като чудовищно око и изпращаше огнен лъч в мрака напред.
И ето че Рубо вдигна фенера и даде сигнал. Главният кондуктор изсвири и Жак му отговори, като отвори регулатора и завъртя ръчага. Потеглиха. Помощник-началникът спокойно продължи да наблюдава още около минута влака, който се отдалечаваше в бурята.
— Да внимаваме, ей! — каза Жак на Пекьо. — Днес не бива да стават бели!
Беше забелязал, че и неговият другар явно едва се държи на краката си от умора: сигурно предната вечер пак бе гулял.
— О! Няма страшно, няма страшно! — изломоти огнярят.
Веднага щом излязоха изпод навеса, двамата мъже се озоваха сред снега. Вятърът идеше от изток, право срещу локомотива, и го шибаше с все сила; отначало не ги притесни много — бяха дебело облечени и носеха защитни очила. Ала гъстите белезникави струи направо поглъщаха ярката светлина на фара. Вместо да се вижда до двеста-триста метра, линията се мержелееше през нещо като млечнобяла мъгла, от която предметите изникваха внезапно близки, сякаш насън. Машинистът съвсем се разтревожи, когато страховете му се оправдаха и се оказа, че в никакъв случай няма да може да различава от нужното разстояние червените светлини, известяващи дали пътят е затворен. При това положение се налагаше да напредват крайно предпазливо, но не можеха да забавят ход, тъй като вятърът оказваше огромно съпротивление, а всяко закъснение би се оказало не по-малко опасно.
До станцията в Арфльор Лизон се движеше с прилична, равномерна скорост. Натрупаният сняг не безпокоеше засега Жак, защото не беше повече от шестдесет сантиметра, а снегоринът на локомотива разчистваше сняг до един метър най-спокойно. Грижата му беше преди всичко да запази скоростта, отлично знаеше, че най-важното качество за един машинист след въздържанието и обичта към машината е да умее да се движи с постоянна бързина, без резки промени, при най-високо налягане. Всъщност това бе единственият му недостатък — упорито отказваше да спира, не се подчиняваше на сигналите, убеден, че все ще успее да се справи със своята Лизон; затова понякога прекаляваше, натискаше петардите, „мазолите“, както им казваха — на два пъти го бяха отстранявали от работа по за една седмица за подобни постъпки. В този миг обаче освен надвисналата опасност мисълта, че Севрин е отзад, че носи отговорност за скъпоценния й живот, усилваше волята му, подтикваше го да се напрегне до Париж, по цялата дължина на железните релси, сред всички препятствия, които трябваше да преодолее.
Застанал върху ламариненото мостче, свързващо локомотива и тендера, поклащайки се от тръскането, Жак се навеждаше вдясно въпреки снега, за да вижда по-добре. През оплисканото с вода стъкло на кабината не можеше да различи нищо; затова излагаше лицето си на вятъра, хиляди иглички се впиваха в кожата му, а студът го щипеше и го режеше като бръснач. От време на време се вмъкваше вътре да си поеме дъх; сваляше очилата си, изтриваше ги; после отново заставаше на наблюдателния пост сред вихъра, вторачен напред, търсейки червените светлини, тъй погълнат от заниманието си, че на няколко пъти внезапно му се привидяха кървави светкавици през бледата, трепкаща завеса отпред.
Но изведнъж усети, че огнярят не е до него в полумрака. Една-единствена лампичка, за да не заслепява машиниста, осветяваше скалата за нивото на водата; той видя, че трепкащата синя стрелка върху екрана на манометъра, който сякаш излъчваше някаква своя светлина, бързо пада. Огънят угасваше. Огнярят се бе проснал върху капака на сандъка за въглища и бе заспал.
— Проклет пияница! — изкрещя вбесен Жак и го разтърси.
Пекьо се надигна, извини се с нечленоразделно ръмжене. Едва стоеше на краката си; силата на навика обаче го застави да се заеме веднага с огъня, грабна чука, захвана да троши въглищата и да ги разстила равномерно с лопатата върху решетката; после премете. Докато вратичката на пещта бе отворена, отблясък от пламъците бе превърнал валящия зад локомотива сняг в жарка опашка на комета, в порой от златни капки.
След Арфльор започваше наклонът от три левги до Сен Ромен — най-големият по цялата линия. Машинистът се приготви внимателно да следи скоростта, знаеше, че ще трябва доста да се напънат, за да изкачат стръмнината, която създаваше трудности дори при добро време. Стиснал ръчага, гледаше как се изнизват телеграфните стълбове и се опитваше да пресметне бързината, с която се движеха. Тя намаляваше, Лизон започваше да се задъхва, а шумоленето около снегорина издаваше нарастващо съпротивление. Той отвори с крак вратичката; съненият огняр го разбра и засили огъня, за да увеличи налягането. Вратичката се бе нажежила и хвърляше червеникава светлина върху краката им, но те не усещаха горещия полъх сред студения въздух, който ги обгръщаше. По знак на началника си огнярят дръпна ръчката на пепелника — така горенето ставаше още по-интензивно. Стрелката на манометъра бързо достигна десет атмосфери, Лизон бе напрегнала всичките си сили. За миг дори нивото на водата спадна и се наложи машинистът да задействува инжектора, макар с това да намаляваше налягането. Впрочем то веднага се покачи отново, машината фучеше и се пенеше като зле пришпорен кон, подскачаше и извиваше гръб, човек имаше чувството, че костите й пукат. Жак се отнасяше грубо към нея, като към застаряла, изнемощяла жена, част от някогашната му обич се бе стопила.
— Няма да успее да се изкачи, мързеланата му недна! — изсъска през зъби той, след като никога не обелваше дума по пътя.
Дремещият Пекьо го загледа учудено. Какво се е наежил срещу Лизон? Нали си беше същата добричка и послушна машина, дето тръгваше толкова леко, че да ти е приятно да я подкараш, и дето пускаше пара толкова хубаво, че икономисваше до една десета въглища от Париж до Хавър? Когато една машина тегли така безупречно и изпуска с такава точност парата си, човек може да й прости всеки недостатък — също като на някоя своенравна домакиня, която обаче инак се държи както трябва и знае да пести. Вярно, гълташе малко множко смазка. Ама какво толкоз? Голяма работа, че се налага да я смазват често!
Жак тъкмо повтори раздразнено:
— Ако не я смажем, няма да успее да се изкачи.
И направи нещо, което правеше може би едва за трети път в живота си — взе масльонката, за да я смаже в движение. Прескочи парапета и се качи върху кожуха, после тръгна покрай котела. Това бе извънредно опасна постъпка: краката му се хлъзгаха по тясната желязна ивица, измокрена от снега; не виждаше нищо, а ужасният вятър можеше да го отвее като сламка. Понесла този човек, вкопчен в хълбока й, Лизон летеше задъхана в нощта, като оставяше дълбока бразда в безбрежната бяла покривка. Люшкаше
