го, повличаше го. Жак се добра до предната част, клекна при смазочния резервоар на десния цилиндър и не без мъка успя да го напълни, държейки се с една ръка за рамата. После като насекомо пропълзя от другата страна, за да смаже левия цилиндър.
Бърна се изтощен и пребледнял — беше се разминал на косъм със смъртта.
— Мръсна кранта! — промълви той.
Смаян от тази необичайна грубост към тяхната Лизон, Пекьо не се удържа и се обади, като подметна за кон ли път обичайната си шега:
— Трябваше да ме пратите мене; аз си знам как да пускам смазка на дамите.
Беше се посъвзел и също застана на своя наблюдателен пост в лявата страна на локомотива. Обикновено виждаше по-добре от началника си. Виелицата обаче скриваше всичко; макар всеки километър от пътя да им бе напълно познат, едва съумяваха да различат местностите, през които минаваха: релсите се губеха под снега, дори оградите и къщите сякаш бяха потънали в него, всичко се бе превърнало в безкрайна равнинна плоскост, в хаос от бели форми, сред които Лизон сякаш се бе устремила като обезумяла в неизвестна посока. Никога друг път двамата мъже не бяха усещали тъй силно помежду си братската връзка, която ги спояваше в едно върху тази бумтяща машина, хвърлена сред неизброимите опасности — тук се чувствуваха по-самотни, по-откъснати от света, отколкото в затворено помещение, още повече, че над главите им тегнеше отговорността за живота на човешките същества, които се намираха зад тях.
Жак окончателно побесня от шегата на Пекьо, но сдържа обзелия го гняв и се усмихна. Тъкмо сега не биваше да се карат. Снежната вихрушка се засили и закри небето с още по-плътна завеса. Продължаваха да се изкачват и огнярят изведнъж на свой ред сметна, че е забелязал в далечината светещ червен сигнал. Съобщи на началника си — ала сигналът бе изчезнал. Както казваше сам понякога, очите му го бяха излъгали. Машинистът не беше забелязал нищо и сега сърцето му биеше учестено — губеше вяра в себе си, смутен от онова, което се бе привидяло на спътника му. Струваше му се, че съзира отвъд бледия рояк на снежинките огромни тъмни силуети, грамади, които се местеха и се приближаваха към локомотива, подобни на късове от нощния мрак. Дали по някой от склоновете не е имало срутване, дали линията не е препречена от планини, в които влакът ще се блъсне? Обзет от уплаха, дръпна връвта на свирката и засвири протяжно, отчаяно; зловещ вопъл се разнесе сред бурята. После сам се изненада колко правилно е изсвирил — влакът прекоси с бясна скорост гарата Сен Ромен, от която смяташе, че ги делят цели два километра.
След като изкатери страшната височина, Лизон продължи с много по-голяма лекота и Жак най-после си пое дъх. Наклонът между Сен Ромен и Болбек бе съвсем полегат и вероятно всичко щеше да бъде наред до края на платото. По време на триминутния престой в Бьозвил, като видя началник-гарата на перона, го повика, за да сподели с него безпокойството си от все по-плътната снежна покривка: кой знае дали ще успее да стигне до Руан, по-добре беше да подсилят композицията с още една машина, докато са край депото — там винаги имаше на разположение резервни. Началник-гарата обаче отвърна, че не бил получавал подобна заповед и не считал за нужно да предприема самоволно подобна мярка. Предложи им само пет-шест дървени лопати, за да разчистят релсите, ако се наложи. Пекьо взе лопатите и ги прибра в тендера.
По платото Лизон наистина продължи да напредва о добра скорост без особени усилия. И все пак започваше да се изтощава. Машинистът непрекъснато трябваше да отваря вратичката, за да подсети огняря да добави въглища; и всеки път над тъмния влак, който се чернееше сред цялата тая белота, напомняща саван, грейваше ослепително, разкъсвайки нощта, същата опашка на комета. Беше осем без петнадесет; разсъмваше се, но бледото дневно зарево с мъка си пробиваше път през страхотната сребриста вихрушка, която изпълваше от край до край небесата. Смътната светлина, в която все така не различаваха нищо, още повече тревожеше двамата мъже, които се опитваха с насълзени очи, въпреки очилата, да видят какво става в далечината. Машинистът непрестанно стискаше ръчага, без да изпуска връвта на свирката, свиреше почти безспирно за всеки случай, огласяйки с плачлив, зловещ звук снежната пустош.
Подминаха без спънки Болбек, после Ивто. В Мотвил Жак отново се обади на помощник-началника, който не можа да му даде никакви по-точни сведения за състоянието на линията. Все още не бил пристигнал нито един влак, само някаква телеграма съобщавала, че пътническият влак от Париж е останал на сигурно място, в Руан. И Лизон отново потегли, като се спусна тежко и уморено по дългия три левги наклон към Барантен. Зората вече хвърляше бледа светлина върху снега, който сякаш сам излъчваше някакво смътно сияние. Валеше на парцали, като че сивата, студена виделина искаше да затрупа земята с отломки от небесния свод. С разсъмването вятърът се усили, снежинките фучаха като куршуми и огнярят непрекъснато трябваше да разчиства въглищата с лопатата си в дъното на тендера, между стените на резервоара за вода. Отдясно и отляво местността бе тъй неузнаваема, че двамата мъже се чувствуваха като понесени в някакъв сън: безкрайните равни поля, оградените с живи плетове плодоносни пасбища и дворчетата с ябълкови дървета се бяха превърнали в огромно бяло море, насечено от отделни вълни, в трепкаща, пепелява шир, скрила всичко под белотата си. Изложил лицето си на пронизващия вятър, уловил ръчага, машинистът все повече се измъчваше от студа.
Най-сетне при престоя в Барантен началник-гарата господин Бесиер лично дойде до локомотива да предупреди Жак, че имат съобщение за големи снежни натрупвания към Кроа дьо Мофра.
— Според мен сигурно още може да се мине — добави той. — Само че ще ви бъде трудничко.
Тогава младият мъж побесня.
— Да ги вземат мътните! Хем го казах в Бьозвил! Какво щеше да им струва да дадат втора машина?… Добре ще се наредим сега!
Главният кондуктор също бе слязъл в лошо настроение от своя вагон. Бил замръзнал на наблюдателния си пост и заяви, че вече не би могъл да различи дали насреща си има сигнал или телеграфен стълб. Движели се през виелицата само по усет!
— Така де, поне сте предупредени — рече господин Бесиер.
В това време пътниците вече се чудеха на продължителния престой в тази гробовно тиха гара, сред която не се чуваха викове на железничари, нито трясък на затваряни врати. Смъкнаха се няколко стъкла, по прозорците се появиха глави: въз пълна дама с две очарователни руси момичета, сигурно нейни дъщери — очевидно бяха англичанки; малко по-нататък — една чернокоса млада жена, която някакъв възрастен господин убеждаваше да се прибере; един стар и друг млад мъж се бяха подали през вратите на вагоните и си приказваха отдалеч. Но когато Жак хвърли поглед назад, забеляза единствено Севрин — тя също се бе навела навън и го наблюдаваше разтревожено. Ах, скъпото момиче! Колко ли бе притеснена, как му се свиваше сърцето, като знаеше колко близка и далечна е сега тя за него при надвисналата опасност! Би се оставил да му източат кръвта, само и само да можеше вече да я е докарал жива и здрава в Париж.
— Хайде, тръгвайте — каза най-накрая началник-гарата. — Излишно е да плашите народа.
Лично даде сигнала. Главният кондуктор, който се бе върнал във вагона си, изсвири; и ето че Лизон отново потегли, отвръщайки с протяжен вопъл.
Жак веднага усети, че пътят става по-друг. Вече не бяха на равното, по безкрайния плътен снежен килим, който локомотивът браздеше като огромен кораб. Навлизаха сред начупената местност, чиито хълмчета и дерета се простираха до Малоне — тук земните гънки напомняха разбушувано море; снегът се бе напластил неравномерно, някои места от линията бяха открити, а имаше проходи, които изобщо бяха задръстени. Вятърът метеше насипите, но запълваше падините. Така непрестанно изникваха препятствия, след свободните отрязъци се изпречваха същински стени. Утрото вече бе настъпило и безрадостната околност с теснините и със стръмните си склонове, потънали в сняг, приличаше на мрачен океан от лед, замрял под виелицата.
Никога досега Жак не бе изпитвал такъв пронизващ студ. Хилядите иглички сякаш бодяха лицето му до кръв; не чувствуваше вече вкочанясалите си китки, които бяха тъй изтръпнали, че се стресна, като забеляза как стиска ръчага, без да го усеща под пръстите си. Когато се пресягаше да дръпне връвта на свирката, ръката му натежаваше като чужда, като ръка на мъртвец. Не можеше да каже как се задържа на краката си въпреки нестихващото тръскане и клатене, от което просто червата му се обръщаха. Мразът сковаваше дори мозъка му, обхващаше го страх да не се забрави, да не изчезне от съзнанието му мисълта закъде пътуват — вече въртеше ръчага машинално и зашеметен гледаше как стрелката на манометъра пада. В главата му нахлуваха всевъзможни разкази за видения. Дали това там на пътя не е паднало дърво? Не се ли мярна червено флагче зад оня храст?
Всеки миг се питаше сред тракането на колелата не гърмят ли петардите. Не би могъл да си отговори;
