хвърляше пълните лопати към склона. Никой не продумваше, работеха безмълвно и ожесточено сред мрачната, потискаща бяла пустиня. Отдалечавайки се, пътниците хвърлиха последен поглед към влака, превърнал се в тънка черна линия под тежката смазваща покривка. Отново бяха затворили вратите и прозорците. Снегът продължаваше да вали и бавно, с безмълвно упорство го затрупваше.
Флор понечи да вземе отново Севрин на ръце. Тя обаче отказа, държеше да върви с останалите. Мъчително беше да изминат тристате метра — особено в падината, където газеха до пояс; на два пъти се наложи да спасяват едрата англичанка, която затъваше почти цялата. Двете й дъщери продължаваха да се смеят възторжено. Младата дама с възрастния съпруг, след като се подхлъзна, прие да улови под ръка младежа от Хавър, а мъжът й и американецът одумваха Франция. Когато излязоха от падината, пътят стана по-удобен, но трябваше да вървят по някакъв насип, където вятърът бе разчистил една ивица; грижливо избягваха да стъпват по краищата — невидими и опасни под снега. Най-сетне пристигнаха и Флор настани пътниците в кухнята, където дори не можа да предложи столове на всички — бяха около двадесетина и изпълниха обширното помещение. Единственото, което й хрумна, бе да донесе дъски и като ги подпря на столовете, стъкми две пейки. След това хвърли съчки в огнището и разпери ръце, сякаш да подчертае, че нищо повече не може да направи. Не беше произнесла нито дума, стоеше права и гледаше с големите си зеленикави очи всичките тия хора, гледаше ги малко свирепо и дръзко като пищна русокоса дивачка. Само две лица й бяха познати, защото месеци наред й се бяха мяркали зад прозорците — на американеца и на младежа от Хавър; изучаваше ги, както се изучава най-сетне кацнало бръмчащо насекомо, което не сме успели да разгледаме, докато е летяло. Струваха й се странни, не си ги беше представяла така, макар всъщност да не знаеше нищо за тях освен чертите им. Останалите й изглеждаха от друга, по-различна раса, обитатели на непозната страна, сякаш паднали от небето и донесли в дома й, в нейната кухня, дрехите, нравите, мислите си, до които тя никога не бе си въобразявала, че ще може да се добере. Англичанката разказваше на младата жена на търговеца, че отива в Индия при по-големия си син, заемащ там важен пост; младата съпруга пък се шегуваше с лошия си късмет — за пръв път й се прищяло да придружи мъжа си до Лондон, след като той ходел там по два пъти в годината. Всички мърмореха, че са принудени да останат като затворници в тая пустиня: нали трябваше да хапнат, да поспят, боже мой, какво ще правят! Докато ги слушаше, без да помръдва, Флор срещна погледа на Севрин, седнала на един стол до огнището; направи й знак да мине в съседната стая.
— Мамо — каза тя, като влязоха, — това е госпожа Рубо… Искаш ли да си поговориш с нея?
Фази лежеше с пожълтяло лице, с отекли крака, толкова болна, че не бе ставала две седмици от постелята; прекарваше по цели часове в тая бедна стаичка, където чугунената печка разпръскваше душна топлина, предъвквайки упорито своята идея фикс, а единственото й забавление бяха летящите с пълна пара влакове, разтърсващи всичко наоколо.
— Аха, госпожа Рубо — измърмори тя, — така, така!
Флор й разказа за злополуката, за пътниците, които бе довела и сега бяха у тях. Но всичко това не я развълнува кой знае колко.
— Така, така! — повтаряше тя с все същия отмалял глас.
Но изведнъж сякаш се сети за нещо, вдигна глава и каза:
— Ако госпожата иска да отскочи до къщата си, както знаеш, ключовете са закачени до шкафа.
Севрин обаче отказа. Потръпна при мисълта да отиде в Кроа дьо Мофра в тоя сняг, през такъв сумрачен ден. Не, не, нямало какво да търси там, предпочитала да чака тук на топло.
— Тогава заповядайте, седнете, госпожо — покани я Флор. — Тук е по за предпочитане, отколкото оттатък. Освен това няма да ни достигне хляб за всичките тия хора, а за вас винаги ще се намери едно парче.
Тя й подаде стол, мъчеше се да се покаже приветлива, явно се насилваше да преодолее обичайната си грубост. Но не изпускаше из поглед младата жена, сякаш искаше да прочете съкровените и мисли, да отговори на въпроса, който си задаваше от известно време; зад услужливостта й се криеше нуждата да бъде близо до нея, да я разгледа, да я докосне, най-сетне да узнае.
Севрин благодари и се настани до печката, защото действително предпочиташе да седи сама с болната в тая стая, надявайки се Жак също да дойде. Изминаха два часа; поговориха какво ново-вехто из околността и тя задряма най-сетне от жегата; изведнъж Флор, която непрекъснато сновеше до кухнята, откъдето все я викаха, отвори вратата и каза с резкия си глас:
— Влез, нали тя е тук!
Жак се бе откъснал за малко и бе дотичал да донесе добри вести. Кондукторът, когото бяха изпратили в Барантен, бе довел цяла работна група — тридесетина войници, изпратени предвидливо от администрацията в застрашените райони в случай на злополука; всички им помагали с кирки и лопати. Само че щяло да продължи доста, може би нямало да потеглят преди нощта.
— Тук не ви е толкова лошо, имайте търпение — добави той. — Лельо Фази, нали няма да оставите госпожа Рубо да гладува?
Като видя своето голямо момче, както тя го наричаше, Фази мъчително се надигна в постелята — гледаше го, слушаше думите му, оживена, зарадвана. Когато Жак се приближи до леглото, възкликна:
— Ама разбира се, има си хас! Ах, ето те и теб, моето момче! Значи, ти си заседнал в снега!… А пък тая глупачка изобщо не ми каза!
После се обърна към дъщеря си и строго й нареди:
— Бъди така любезна да идеш при дамите и господата и се погрижи за тях, за да не разправят на началството, че сме диваци.
Флор продължаваше да стои между Жак и Севрин. За миг сякаш се поколеба, питайки се дали да не се заинати и да не остане въпреки заповедите на майка си. Но съобрази, че в присъствието на болната двамата няма да се издадат, затова излезе, без дума да продума, като ги обгърна с един дълъг поглед.
— Какво ви е, лельо Фази! — нажалено възкликна Жак. — Заварвам ви на легло, значи, наистина е сериозно?
Тя го дръпна до себе си, накара го дори да седне на леглото и без да я е грижа за младата жена, която тактично се бе отдръпнала, изля сърцето си, говорейки съвсем тихо:
— Ох, да, много сериозно при това! Истинско чудо е, че ме заварваш жива… Не исках да ти пиша, понеже тия неща не са за писане… Едва не пукардясах; сега съм по-добре, май пак прескочих трапа.
Жак я гледаше, разтревожен от влошаването на болестта й — не можеше да открие и следа от красивата, цъфтяща някога от здраве жена.
— Горкичката ми леля Фази, значи, стомашните болки и виенето на свят не минават?
Но тя стисна до болка ръката му и продължи още по-тихо:
— Спипах го, представяш ли си… Знаеш, че давах мило за драго само да разбера в какво ми слага отровата. Не пиех, не ядях нищо от ръцете му, пък всяка вечер отвътре ме гореше огън… И накрая разбрах, смесва отровата със солта! Видях го една вечер… А пък аз пресолявах всичко… за прочистване!
Откакто му се струваше, че любовта към Севрин го е излекувала, Жак от време на време се сещаше недоверчиво, сякаш това бе отминал кошмар, за приказките на леля Фази, че я тровят бавно и системно. Той стисна нежно ръцете на болната, искаше му се да я успокои.
— Хайде, нима това е възможно?… Човек трябва да е сигурен, за да говори такива неща… Пък и много се проточи! Успокойте се, сигурно е някаква болест, от която докторите нищо не разбират.
— Болест — изсмя се тя, — хубава болест, дето оня ми я докара!… За докторите имаш право; идваха двама, нищо не познаха. И дори не можаха да се спогодят. Кракът им повече няма да стъпи тук, не ги ща… Слушай какво ти казвам, в солта я слага! Честен кръст, че го видях! Туй е заради хилядата франка, моите хиляда франка, дето тате ми ги остави! Вика си, че като ме очисти, ще ги спипа. Ама ще му преседне — те са на едно място, дето никога никой няма да ги намери, никога!… Мога да си ида спокойна, никой никога няма да ги получи моите хиляда франка!
— Лельо Фази, аз на ваше място, ако бях сигурен в това, щях да извикам полицаите.
Тя замахна с отвращение.
— О, не, никакви полицаи… Туй засяга нас, наша работа си е; между него и мене. Знам, че иска да ме изяде, ама аз, разбира се, не се давам. Само трябва да се защищавам, нали така?… Да не бъда глупачка, както постъпих с тая сол… Кой да повярва, а? Една плюнка човек, запъртък, дето можеш в джоба си да го пъхнеш, да изгризе, ако го оставя, с мишите си зъби такава едра жена като мен!
