— Ти не знаеш, мили, че мъжът ми ни подозира.
В последната секунда си бе припомнила миналата нощ в Хавър и вместо признанието заговори за това.
— Ами? Сериозно ли? — измънка той недоверчиво. — Сутринта ми стисна съвсем любезно ръка.
— Уверявам те, че знае всичко. В този момент навярно се сеща, че сме тук, че се прегръщаме, че се обичаме. Имам доказателства.
Тя замлъкна, притисна го още по-силно в прегръдка, в която блаженството от страстта се усилваше от злобата. После прошепна, сякаш пробудена от вълнуващ сън:
— Ах, как го мразя! Мразя го!
Жак се изненада. Той нямаше нищо против Рубо. Смяташе го дори за твърде сговорчив.
— Гледай ти! Че защо? — запита Жак. — Та той изобщо не ни притеснява.
Тя повтори:
— Мразя го… За мен сега е истинско мъчение да го усещам до себе си! Ах, ако можех, веднага бих се махнала, бих останала с теб!
Развълнуван от тази гореща обич, на свой ред той я притегли до себе си, притисна я, усети, че е негова от глава до пети. Но приютена така, почти без да откъсва прилепените си до врата му устни, тя прошепна:
— Онова, което не знаеш, мили…
Признанието се бе задало съдбоносно, неизбежно. И този път той ясно съзнаваше, че нищо на света не може да го забави, защото се бе надигнало в нея с новото безумно и страстно желание да бъде негова. В къщата вече не се чуваше нищо, дори продавачката на вестници трябва да бе заспала дълбоко. Навън Париж също бе потънал в мълчание под снежната покривка, по улиците не потракваха коли; последният влак за Хавър, който бе заминал в нула часа и двадесет минути, сякаш бе отнесъл от гарата и последния живот. Печката не пращеше, въглищата бавно се превръщаха в жарава, оживявайки само кървавото петно на тавана — чудовищно горящо око. Беше толкова горещо, че над кревата, където двамата се прегръщаха безумно, сякаш бе надвиснала тежка, задушаваща мъка.
— Мили, онова, което не знаеш…
Тогава Жак възрази несдържано:
— Напротив, знам.
— Не, може би подозираш, но няма как да знаеш.
— Знам, че го е направил заради наследството.
Севрин леко замахна, усмихна се нервно, възкликна:
— Ах, да, наследството!
И тихо, тъй тихо като шумоленето на нощна пеперуда, докоснала стъклата и запърхала по-нависоко, му разказа детството си у председателя Гранморен, понечи да излъже, да не му довери връзките си с него, после отстъпи пред жаждата за искреност, изпита облекчение, почти наслада да каже всичко. От този миг думите й се заизливаха като непресъхващ поток:
— Представяш ли си, тук, в тази стая, миналия февруари, нали си спомняш неприятностите му с околийския… Хапнахме на същата тая маса, както с теб, толкова ни беше приятно! Естествено, той не знаеше нищо, изобщо нямах настроение да му разправям оная история… И ето че заради един пръстен, отдавнашен подарък, просто за нищо и никакво, кой знае как, той отгатна всичко… Ах, скъпи мой, ти никога, не, никога не би могъл да си представиш по какъв начин се държа с мен!
Тя потрепери, Жак почувствува как малките й ръце се впиха в голата му плът.
— С един юмрук ме повали на земята… После ме повлече за косите… После понечи да смаже с крак главата ми… Не, вярвай ми, докато съм жива, ще си спомням всичко това… И като ме заблъска, боже!… Време няма да ми стигне да ти повторя колко и какви въпроси ми зададе, докато най-сетне ми изтръгна всичко! Виждаш колко съм откровена, нали, признавам ти всичко, макар да не съм длъжна, макар нищо да не ме принуждава. А пък никога не бих се решила да ти спомена дори със заобикалки мръсните въпроси, на които трябваше да отговарям, защото иначе сто на сто щеше да ме пребие. Той сигурно ме обичаше, сигурно му стана много тежко, като научи всичко; и не крия, че щеше да е по-честно, ако му се бях доверила преди сватбата. Но трябва да ме разбереш. Това беше отдавна минало, забравено. Само дивак може да полудее тъй от ревност… Нима ти, скъпи мой, ще престанеш да ме обичаш само защото сега си узнал тия истории?
Жак не бе помръднал, лежеше неподвижно, размисляйки, докато женските ръце обгръщаха врата му, бедрата му, сякаш около него се виеха живи змии. Беше удивен, никога и през ум не бе му минавала подобна мисъл! Как се усложняваше цялата история, а колко просто можеше да се обясни всичко с наследството! Всъщност предпочиташе съпрузите да не са извършили убийството за пари, това заличаваше презрението, което смущаваше мислите му дори когато Севрин го обсипваше с целувки.
— Аз да престана да те обичам, че защо?… Не ме е грижа за миналото ти. Това не ме засяга… Ти си жена на Рубо, би могла да бъдеш и на друг.
Настъпи мълчание. Двамата се прегръщаха до задушаване, той усещаше как заоблената и твърда гръд се притиска до него.
— Значи, си била любовница на оня старец! Все пак смешно е.
Тя го обсипа с целувки и преди да впие устни в устните му, прошепна:
— Само теб обичам, теб и единствено теб… Ах, другите, ако знаеше!… С тях, как да ти обясня, все едно, че не беше нищо, докато ти, мили, ти ми даряваш толкова щастие!
Тя го възпламеняваше с ласките си, предлагаше му се, желаеше го, сграбчваше го като обезумяла. За да не отстъпи веднага, той, изгарящ от страст като нея, трябваше да я отблъсва с ръце:
— Не, не, чакай малко… И какво стана със стареца?
Съвсем тихо, разтърсена до дъното на душата си, тя призна:
— Да, убихме го.
Тръпката на желанието се смесваше с тръпката на смъртта, споменът за която се надигаше в нея. Сякаш тя се таеше в сладострастието като начеваща агония. За миг Севрин остана без дъх, зави й се свят. После отново притисна лице до шията на любовника си и едва прошепна:
— Той ме накара да пиша на председателя да вземе експреса с нас и да не се показва преди Руан… Треперех в моето ъгълче, обезумяла от ужас пред бедата, към която се бяхме устремили! Срещу мен седеше някаква жена в черно, която мълчеше и ужасно ме плашеше. Не смеех да я погледна, въобразявах си, че чете мислите ни, че чудесно разбира какво се каним да направим… Така изминаха двата часа от Париж до Руан. Не продумах дума, не помръдвах, бях затворила очи, за да си мисли, че спя. Усещах го до себе си, също неподвижен, и примирах, защото знаех какви страшни мисли се въртят в главата му, без да мога да отгатна какво точно е решил да направи… Ах, какво пътуване беше с вихрушката от мисли сред сигналните свирки, сред тръскането и грохота на колелата!
Жак, заровил уста в гъстата й като руно коса, я обсипваше на равни промеждутъци, несъзнателно с дълги целувки.
— След като не бяхте в неговото купе, как така го убихте?
— Чакай, сега ще ти обясня… Мъжът ми имаше план. Истината е, че успя да го изпълни случайно… В Руан влакът спря за десет минути. Слязохме, той ме накара да идем до купето на председателя, давахме си вид, че искаме да се поразтъпчем. Като го зърна на вратичката, се престори на изненадан, сякаш е нямал представа, че председателят е във влака. На перона беше голяма блъсканица, тълпата направо нападаше второкласните вагони — на следващия ден в Хавър щеше да има празненство. Когато започнаха да затварят вратите, председателят лично ни покани да се качим при него. Аз избъбрих нещо, споменах за багажа, но той настоя, каза, че никой няма да го открадне, че можем да се върнем в нашето купе в Барантен, където той щял да слезе. Мъжът ми неспокойно се озърна, сякаш щеше да изтича за куфара. В този миг кондукторът даде сигнал и той се реши, бутна ме в купето, качи се и затвори вратата и прозореца. Как никой не ни видя? Това не мога да си го обясня до ден-днешен. Имаше толкова хора, железничарите направо се бяха объркали, така че не се намери нито един свидетел, който да ни познае. После влакът бавно излезе от гарата.
Севрин млъкна за малко, сякаш отново преживяваше сцената. Беше съвсем отмаляла, несъзнателно движеше лявото си бедро и го потъркваше ритмично в коляното на младия мъж.
