Не помръдвах, той се ядоса.
„Тръгвай, верицата ти мръсна! Нашето купе е празно, връщаме се там.“ Нашето купе било празно! Значи, е успял да отиде дотам? Дали наистина жената в траур, която не говореше и почти не се виждаше, не беше още в ъгъла?… „Идваш ли, или да те хвърля и теб като оня!“ Той беше влязъл в купето и ме изтикваше грубо, като обезумял. И аз се озовах отвън, на стъпалото, вкопчила ръце в месинговата дръжка отстрани на вратата. Той слезе след мен и затвори грижливо вратата. „Тръгвай, тръгвай де!“ Но аз не се решавах, бързината на влака ме зашеметяваше, вятърът бурно свистеше и ме шибаше като камшик. Косите ми се разпукнаха, пръстите ми се вдървиха, страх ме беше, че ще изпусна дръжката. „Тръгвай, дявол да те вземе!“ Той ме избутваше, трябваше да вървя, като се задържах ту с едната, ту о другата ръка, пъплех, долепена до вагоните, а фустите ми се развяваха и се усукваха около краката ми. В далечината зад един завой се появиха светлините на гарата в Барантен. Локомотивът изсвири. „Върви, дявол да те вземе!“ Ах, какъв адски шум, как страшно се тресеше влакът, а аз вървях! Сякаш някаква буря ме бе грабнала и ме носеше като сламка, за да ме сплеска накрая в някоя стена. Зад мен бягаха полята, дърветата ме преследваха в бесен галоп, те се огъваха, виеха се, стенеха, чувах жалбите им. Когато се добрах до края на вагона и трябваше да прекрача, за да достигна стъпалото на следващия вагон и да се хвана за страничната дръжка, смелостта ме напусна, спрях се. Никога нямаше да ми стигнат силите. „Върви, дявол да те вземе!“ Той се бе надвесил над мен, тласкаше ме, затворих очи и сама не знам как продължих, инстинктивно, както впиват нокти животните, за да не паднат. Как никой не ни видя? Минахме край три вагона, единият от които бе второкласен и бе натъпкан с хора. И сега виждам наредените една до друга глави под светещите лампи; мисля, че сигурно ще ги позная, ако ги зърна някой ден: някакъв едър мъж с рижи бакенбарди и особено лицата на две момичета, които се наведоха през прозореца засмени. „Върви, дявол да те вземе! Върви, дявол да те вземе!“ И вече не помня какво стана, светлините на Барантен се приближаваха, локомотивът свиреше, последното ми усещане бе, че ме теглят, влачат ме, издърпват ме за косите. Мъжът ми сигурно ме е сграбчил, отворил е вратичката над мен, блъснал ме е в купето. Задъхана, полуприпаднала, аз се хвърлих в единия ъгъл, когато спряхме; не помръдвах, чух го как размени няколко думи с началник-гарата в Барантен. После влакът отново потегли, мъжът ми също се строполи изтощен на седалката. До Хавър не си продумахме… Ах, как го мразя, мразя го, разбираш ме, нали, заради всичките гадости, които ме накара да изпитам! А теб, теб, скъпи мой, те обичам, обичам те, ти ми даваш такова щастие!
След дългия, изгарящ я разказ това възклицание бе за Севрин като изблик на жаждата й за радост сред ненавистните спомени. Но Жак, когото тя бе възбудила до крайност и който гореше като нея, я задържа още малко:
— Не, не, чакай… И като натисна краката му, усети ли как умира?
В него отново се събуждаше онова неизвестно нещо, чудовищната вълна се надигаше, нахлуваше в главата му, извикваше кървави видения. Глождеше го любопитство, искаше да узнае какво е това убийството.
— Ами ножа, усети ли как се забива ножът?
— Да, с тъп звук.
— Аха, с тъп звук… Сигурна ли си, че не е било тъй, сякаш раздираш нещо?
— Не, не, само един удар.
— А после, после той не се ли разтърси, кажи де!
— Да, три пъти, ох, да, цял, от глава до пети, при това тъй продължително, че усетих потреперването дори на краката му!
— Потрепервания, след които се вкочанил, нали?
— Да, първото много силно, другите две — по-слаби.
— И умря, а на теб какво ти стана, като усети, че умира под ножа?
— На мен ли? О, не знам.
— Не знаеш ли? Защо лъжеш? Кажи ми откровено, какво почувствува… Мъка ли?
— Не, не, никаква мъка.
— Удоволствие?
— Удоволствие ли? О, не, никакво удоволствие?
— Тогава какво, любима моя? Моля те, кажи ми всичко. Ако знаеше… Кажи ми какво изпитваше…
— Боже мой, нима може да се разкаже?… Това е нещо ужасно, то сякаш те пренася някъде далеч, ах, толкова далеч! В тази минута преживях много повече, отколкото през цялото си съществуване.
Стиснал зъби, бъбрейки нещо неясно, този път Жак я облада; и тя него. Всеки от тях притежаваше другия, изпитваха любов, лумнала от смъртта, болезнената страст на зверове, които се разкъсват по време на съвкупление. Чуваше се само хриптящото им дишане. Кървавият отблясък на тавана бе изчезнал; печката бе угаснала, стаята започваше да се охлажда от силния студ навън. В покрития със сняг Париж — нито звук! В един миг от съседната стая долетя хъркането на продавачката на вестници, после всичко сякаш потъна в черната пропаст на заспалата къща.
Жак, който продължаваше да държи Севрин в прегръдките си, усети как тя изведнъж се отпусна и заспа тъй неочаквано, сякаш бе поразена от гръм. Пътуването, дългото очакване в дома на Мизар, цялата тази трескава нощ просто я бяха смазали. Тя измърмори по детски „лека нощ“ на Жак и веднага заспа; чу се равномерното и дишане. Кукувичката извести три часа.
Жак задържа Севрин в прегръдките си още почти час; лявото му рамо изтръпна. Не можеше да затвори очи, сякаш невидима ръка упорито ги отваряше в тъмнината. Сега не различаваше нищо в стаята, потънала в мрак, забулващ печката, мебелите, стените; трябваше да се обърне, за да види двата белезникави квадрата на прозорците, неподвижни и призрачни като в сънищата. Въпреки смазващата умора главата му пламтеше, предъвкваше възбудено едно и също нещо. Всеки път, когато се напрягаше с всички сили и вече му се струваше, че заспива, го връхлитаха същите натрапчиви мисли, явяваха му се същите видения, предизвикващи у него същите усещания. Докато лежеше, вперил широко отворените си очи в мрака, виждаше с точността на зареден механизъм всички подробности на убийството. То непрекъснато се повтаряше без никаква промяна, завладяваше го, довеждаше го до изстъпление. Ножът се забиваше с тъп звук в гърлото, тялото потръпваше три пъти, животът си отиваше със струята топла кръв, червена струя, която усещаше как облива ръцете му. Двадесет, тридесет пъти се заби ножът, потръпна тялото. Това видение добиваше огромни размери, задушаваше го, излизаше извън него, взривяваше нощния мрак. Ах, да нанесе такъв удар с нож, да задоволи изконното си желание, да узнае какво е онова усещане, да улови мига, в който човек преживява повече, отколкото през цялото си съществуване!
Жак все повече се задъхваше, каза си, че сигурно Севрин му тежи и затова не може да заспи. Отдръпна се полека и я намести до себе си, без да я събужда. Отначало се поотпусна, задиша по-спокойно, помисли си, че сънят най-сетне ще го споходи. Но усилията му останаха напразни, невидимите ръце отново отвориха клепачите му; и в тъмнината пак се появи кървавият призрак на убийството — ножът се заби, тялото потръпна. Червен дъжд браздеше мрака, раната на врата зееше огромна като разрез, направен с брадва. Тогава Жак се отказа от борбата, остана легнал по гръб, в плен на натрапчивото видение. Мозъкът му заработи с десеторна сила, разбуни целия му организъм. Познаваше това състояние отпреди, още от юношеството си. Мислеше, че се е излекувал, защото от много месеци притежанието на тази жена бе заличило желанието да убива; и ето че сега то се бе пробудило по-силно от всякога, докато я притискаше в обятията си, а тя шепнешком му разказваше за убийството. Беше се отдръпнал, стараеше се да не я докосва, пламващ при най-малкия допир с нея. Непоносима горещина пълзеше по гръбнака му, сякаш дюшекът под него се бе превърнал в жарава, сякаш огнени острия се забиваха в тила му. По едно време извади ръцете си над завивката, но те веднага измръзнаха, побиха го тръпки. Уплаши се от собствените си ръце и ги прибра, скръсти ги първо на корема си, после ги пъхна под себе си, притисна ги с цялото си тяло от страх пред някоя гадна постъпка, която би могъл да извърши въпреки желанието си.
Жак всеки път броеше часовете, които кукувичката отмерваше. Четири, пет, шест. Щеше да си отдъхне, като се развидели, надяваше се утрото да прогони кошмара. Затова се обръщаше жадно към прозорците. Но в стъклото се отразяваше смътно само блясъкът на снега. Той чу как в пет без четвърт, само с четиридесет минути закъснение, пристигна директният влак от Хавър, което показваше, че движението е възстановено. Едва след седем часа видя да избледняват стъклата, бавно, с млечна белота. Най-сетне в стаята нахлу онази смътна светлина, сред която мебелите сякаш изплуват — появиха се печката, шкафът, бюфетът. Но Жак все така не можеше да затвори очи — трябваше да гледа! Още преди да се развидели съвсем, съзря
