или по-скоро отгатна върху масата ножа, с който вечерта бе разрязал сладкиша. И вече не откъсна поглед от този нож — малък, със заострен връх. Все по-плътно нахлуващата през двата прозореца утринна светлина сега като че ли се съсредоточи само върху тънкото острие. И той отново уплашено скри ръце под гърба си, защото усети как те се раздвижват възбудено и отказват да се подчинят на волята му. Нима вече не бяха негови? Нима бяха чужди ръце, наследени от прадедите в ония далечни времена, когато човекът е душел зверовете?
За да не вижда повече ножа, Жак се обърна към Севрин. След голямата умора тя дишаше спокойно като дете. Разпилените й тъмни коси, падащи по раменете, покриваха възглавницата; и между къдриците, под брадичката, зърна нежната й млечнобяла, леко порозовяла от съня шия. Загледа я, сякаш я виждаше за пръв път. А пък я обожаваше, носеше винаги в сърцето си нейния образ, желаеше я дори когато караше влака; веднъж се бе пробудил от мечтите по нея точно когато въпреки сигналите едва не префуча с пълна скорост край една гара. Но сега бялата й шия го завладяваше, омагьосваше го внезапно, неумолимо; все още ужасен, осъзнаващ какво става, той усети как в него нараства неудържимо повелята да отиде до масата, да грабне ножа, да се върне и да го забие до дръжката в женската плът. Чуваше тъпия звук, с който влиза острието, виждаше как тялото потръпва три пъти, как смъртта го вкочанява, а под него остава кървава локва. Жак се бореше, мъчеше се да се отскубне от това призрачно видение, но чувствуваше как с всяка изминала секунда волята му отслабва, как тази натрапчива мисъл го завладява, как го води към онзи предел, когато покорени отстъпваме пред властния инстинкт. Всичко се обърка, разбунените му ръце надделяха въпреки усилията му да ги обезвреди, отскубнаха се, изкопчиха се. Той ясно осъзна, че вече не ги владее, че те ще задоволят зверския си порив, ако продължава да гледа Севрин; и с последни сили скочи от леглото, строполи се на пода като пиян. Надигна се, едва не падна отново — краката му се заплетоха в разхвърляните по земята фусти. Залиташе, потърси като обезумял дрехите си, преследван от една- единствена мисъл — по-бързо да се облече, да грабне ножа и да изтича на улицата, за да убие някоя друга жена. Този път желанието му бе непреодолимо — трябваше да убие някоя жена. Не можа да намери панталона си, пипна го три пъти, преди да осъзнае, че е в ръцете му. Измъчи се безкрайно, докато сложи обувките си. Макар да бе просветляло напълно, стаята му се струваше изпълнена е червеникав дим, мразовита мъглива зора, която поглъщаше всичко. Тресеше го, най-сетне се облече, взе ножа, скри го в ръкава си; реши да убие първата срещната навън жена, но изведнъж чаршафите прошумоляха, откъм леглото се чу дълга въздишка; той се закова пребледнял до масата.
Севрин се бе събудила.
— Ах, миличък, нима излизаш вече?
Жак не отговори, не я погледна, надяваше се пак да заспи.
— Къде отиваш, мили?
— Няма нищо — избъбри той, — по служба… Поспи още, ще се върна.
Тя измърмори неясно, със затворени очи, полубудна.
— Ох, как ми се спи, как ми се спи… Ела да ме целунеш, мили!
Но той не помръдваше, защото знаеше, че ако се приближи до леглото с нож в ръката, ако само я погледне тъй изящна и прелестна в голотата си, последните останки от волята му ще бъдат сломени. Нямаше да устои, ръката сама щеше да се вдигне и да забие ножа в шията й.
— Мили, ела да ме целунеш…
Гласът й заглъхна, тя прошепна тихо и ласкаво още нещо и заспа. Обезумял, Жак отвори вратата и избяга навън.
Беше осем часът, когато се озова на улица Амстердам. Не бяха изчистили още снега от тротоарите, стъпките на редките минувачи почти не се чуваха. Изведнъж зърна стара жена; тя зави зад ъгъла към улица Лондон, Жак не я последва. Почти се сблъска с някакви мъже, спусна се към площад Хавър, като стискаше ножа, чието острие беше скрито в ръкава му. Около четиринадесетгодишно момиченце излезе от една къща насреща; той прекоси платното на улицата, но то влезе в съседната хлебарница. Измъчваше го такова нетърпение, че не изчака, а се спусна да търси по-нататък. Откакто бе излязъл от стаята с ножа в ръка, вече действуваше не той, а другият, когото толкова често бе усещал да се надига вътре в него, непознатият, дошъл от далечни времена, изгарящ от наследствената жажда за престъпление. Той бе убивал някога и искаше пак да убива. Обзет от тази натрапчива мисъл, Жак виждаше всичко наоколо си като насън. Всекидневието му сякаш бе унищожено, той вървеше като сомнамбул, без да си спомня миналото, без да си представя бъдещето, в плен на своето желание. Тялото му се движеше само, неговото собствено „аз“ отсъствуваше. Две жени го докоснаха, задминаха го, той ускори крачка; настигаше ги вече, но един мъж ги спря. Тримата се смееха, заприказваха се. Присъствието на мъжа му попречи, спусна се след друга, хилава, мургава, невзрачна жена, загърната с тънък шал. Тя явно отиваше на някаква омразна, тежка и зле платена работа, защото никак не бързаше, а на лицето й бе изписана безнадеждна тъга. След като бе намерил жертва, Жак също не бързаше, изчакваше, за да избере удобно място, където да я промуши. Тя без съмнение забеляза, че младежът я следи, и го изгледа с неизразима печал, удивена, че някой все още би могъл да я пожелае. Отведе го до средата на улица Хавър, но се обърна още два пъти да го погледне и така му попречи да забие в гърлото й ножа, който той вече измъкваше от ръкава си. Жената имаше такива страдалчески, умоляващи очи! Реши да я убие, когато слезе от тротоара. Но после внезапно зави в противоположна посока по следите на друга. Постъпи така неволно, без да разсъждава, единствено защото втората жертва бе минала край него точно в този момент, нищо повече!
Вървейки след нея, Жак стигна до гарата. Жената бе пъргава, най-много двадесетгодишна, русокоса, вече понапълняла, с красиви бликащи от жизнерадост весели очи; ситнеше пъргаво, потраквайки с токчета. Тя изобщо не забелязваше, че някакъв мъж я следи; изглежда, бързаше, защото измина чевръсто стъпалата към площад Хавър, качи се в голямата зала, премина я тичешком и се спусна към гишето на околовръстната линия. Поиска билет за първа класа до Отьой, Жак също си купи, последва я през чакалните и през перона чак до купето и седна до нея. Влакът веднага потегли.
„Имам време — мислеше си той, — ще я убия в някой тунел.“
Но седналата отсреща стара дама — единствената пътничка освен тях — се оказа позната на младата жена.
— Как, вие ли сте? Къде отивате толкова рано?
Младата жена махна с комично отчаяние и се разсмя добродушно:
— Ама човек не може да мръдне, без да срещне познати! Надявам се, че няма да ме издадете… Утре мъжът ми има имен ден и щом отиде днес на работа, и аз хукнах! Отивам в Отьой при един градинар, където видял някаква орхидея, която страшно му харесала… Нали разбирате, искам да го изненадам.
Старата дама клатеше глава одобрително и разнежено.
— А как е бебенцето?
— Дъщеричката ли! Ах, тя е истинска кукла! Нали знаете, че я отбих преди седмица. Само да я видите как лапа кашичката си… Всички сме много добре, просто да му стане неудобно на човек!
Тя се разсмя още по-високо, белите й зъби блеснаха между алените устни. Жак, който седеше от дясната й страна, стискаше ножа, криейки го зад гърба си, и разсъждаваше, че ще му е много удобно да го забие. Трябваше само да вдигне ръка, да се извърне наполовина — и тя нямаше да може Да гъкне. Но в Батиньолския тунел се въздържа, защото се сети за панделките, с които бе завързала шапката си.
„Сигурно има възел, който можела ми попречи — размисляше той. — Трябва да бъда сигурен, че ще улуча!“
Двете жени продължаваха да разговарят весело.
— Виждам, че наистина сте щастлива.
— Щастлива! Ах, малко е да се каже! Все едно, че сънувам… Преди две години не представлявах нищо. Нали си спомняте, не беше никак весело у леля ми и на всичко отгоре, нямах една стотинка зестра… Когато той идваше у нас, направо тръпнех, толкова се бях влюбила в него. Но беше тъй красив и богат… А сега е мой, мой съпруг, и си имаме детенце! Да си призная, наистина не заслужавам чак толкова!
Докато разглеждаше как са завързани панделките, Жак зърна под тях голям златен медальон, скачен на кадифена лентичка; трябваше да пресметне всичко точно.
„Ще я сграбча за шията с лявата ръка, ще преместя медальона и ще натисна назад главата й, за да открия шията.“
Влакът непрекъснато спираше и потегляше отново. Мина през късите тунели към Курсел и към Ньой. За
