широко. Стана й неприятно, че не намери нищо за ядене и пиене в бюфета — очевидно Пекьо, който от три дни домакинствуваше сам, бе омел всичко до троха. Така беше и със свещите, нямаше други освен недогорялата свещ; но в леглото не е нужна светлина. Вече й беше топло, направо живна, спря се посред стаята и хвърли последен поглед да се увери, че всичко е наред.
Тъкмо се чудеше защо се бави Жак, когато изведнъж се разнесе свирка; отиде да погледне през прозореца. Потегляше директният влак за Хавър от единадесет и двадесет. Нататък цялото обширно пространство, проходът, водещ от гарата към Батиньолския тунел, беше покрито със снежна пелена, където се открояваха ветрилообразно само черните релси. Покритите със сняг локомотиви и вагоните по допълнителните линии като че ли дремеха под хермелинови наметки. И сред отрупаните в бяло стъклени покриви на големите перони, сред поръбената със снежни дантели конструкция на Европейския мост, сред цялата тая ослепителна шир отсреща къщите на улица Рим приличаха въпреки мрака на мръсни жълти петна. Директният влак за Хавър изпълзя мрачен, разпръскващ ярка светлина с предния си фар; Севрин го погледа как изчезва под моста, а трите му задни сигнала багреха в кървавочервено снега. Като се извърна от прозореца, пак потръпна леко — дали наистина бе сама? Сякаш пламтящ дъх бе обгорил тила й, сякаш някаква ръка безцеремонно бе докоснала плътта й през дрехите! Отново обгърна с поглед стаята — не, нямаше никой.
Какво правеше Жак, та не идваше? Изминаха още десет минути. Леко подраскване по вратата я стресна. После разбра и изтича да отвори. Беше той — носеше бутилка малага и сладкиш.
В порив на нежност, тя се разсмя и увисна на врата му.
— Ах, колко си мил! За всичко се сещаш!
Той бързо й направи знак да пази тишина:
— Шт! Шт!
Тя сниши глас, помисли, че портиерката идва след него. Не, провървяло му — тъкмо се готвел да звънне, но вратата се отворила, излезли някаква дама и дъщеря й, явно гости на семейство Доверн, и той се вмъкнал, без никой да го забележи. Само тук, на площадката, забелязал през някаква полуотворена врата продавачката на вестници, която доизпирала нещо в едно легенче.
— Да не вдигаме шум, моля ти се! Да говорим тихичко.
В отговор тя го притисна страстно в обятията си и покри безмълвно лицето му с целувки. Забавляваше я цялата тая тайнственост, необходимостта да шепне!
— Да, да, ще видиш колко тихо ще седим, също като мишлета!
И подреди масата с безброй предпазни мерки — две чинии, две чаши, два ножа, като замираше, едва сдържайки се да не избухне в смях, всеки път, когато в бързината някой съд потракваше.
Жак я гледаше и също много се, забавляваше; каза й полугласно:
— Сетих се, че сигурно си огладняла!
— Ама направо умирам от глад! Толкова малко хапнахме в Руан!
— Кажи, искаш ли да сляза да купя пиле?
— О, в никакъв случай! Та после да не можеш да се качиш!… Не, не, сладкишът ще ни стигне.
Те веднага седнаха, кажи-речи, на един стол, поделиха си сладкиша и го изядоха, закачайки се любовно. Севрин повтаряше, че загива от жажда, и изпи една след друга две чаши малага — бузите й пламнаха. На свой ред го предупреди да не я целува тъй шумно по тила:
— Шт! Шт!
После му направи знак да се вслуша; отново чуха в тишината как от долния етаж, от семейство Довери, долита в ритъма на музиката глух тропот: госпожиците очевидно се бяха разтанцували. До тях продавачката на вестници изля в кофата на площадката сапунената вода от легенчето. Тя затвори вратата, танците долу спряха за миг, навън под прозореца се чуваше само приглушеното от снега задъхано пухтене на един влак, който потегляше, едва-едва свирейки, сякаш плачеше.
— Влакът за Отьой — прошепна той. — Нула часът без десет.
После добави с гальовен глас, тих като дихание:
— Ще нанкаме ли вече, любима, кажи?
Тя не отговори, завладяна от миналото, изживявайки неволно в щастливата си треска прекараните тук с мъжа си часове. Нима изяждането на сладкиша не бе продължението на онази закуска върху същата маса, сред същите шумове? Всичко наоколо увеличаваше възбудата й, спомените я връхлитаха, никога досега не бе изпитвала такава палеща нужда да довери всичко на любимия си, да се разкрие цяла, до глъбините на душата си. Това бе като физическа потребност, неотделима от чувственото й желание; струваше й се, че ще му принадлежи по-пълно, че радостта й да бъде негова ще бъде по-силна, ако притисната до него, прошепне на ухото му какво е изтърпяла. Миналото възкръсна, мъжът й беше там, тя извърна глава, толкова ясно си представи, че ще види как протяга над рамото й късата си космата ръка, за да вземе ножа.
— Кажи, ще нанкаме ли, любима? — повтори Жак.
Тя потрепери, устните на Жак още веднъж се впиха в нейните, сякаш да запечатат признанието, готово да се излее. И тя безмълвно стана, съблече се бързо и се мушна под завивката, без дори да вдигне фустите си от пода. Жак също не прибра нищо — масата остана неразтребена, трепкащата свещ догаряше. И когато на свой ред се съблече и легна, те начаса се хвърлиха в прегръдките си — неистово обладание, от което едва не се задушиха. В мъртвата тишина на стаята, докато долу музиката продължаваше да се лее, не се чу ни вик, ни звук — само безумен трепет, гърч, почти припадък.
Жак вече не можеше да познае в Севрин кротката и вяла жена с бистрите сини очи от първите им срещи. Под шлема от черни коси страстта й се бе развихряла с всеки изминал ден; и той бе почувствувал как тя постепенно се пробужда в обятията му от дългата хладна девственост, от която не бяха могли да я изтръгнат нито старческите опити на Гранморен, нито съпружеската грубост на мъжа й. Създадена за любов, само покорна преди, сега тя обичаше, отдаваше се без задръжки и бе горещо благодарна за насладата. Изгаряше от силна страст, обожаваше този мъж, чрез когото бе познала сладострастието! Какво безпределно щастие — най-сетне да бъде неин свободно, да го притиска до гърдите си, да го държи тъй здраво в обятията си, че да не може дъх да си поеме!
Когато отново отвориха очи той възкликна удивено:
— Я виж! Свещта е угаснала.
Севрин махна леко, сякаш искаше да каже, че й е все едно. После се засмя приглушено:
— Ама послушна бях, нали?
— О, да, никой нищо не чу… Същински две мишлета!
Тя отново го прегърна, сгуши се до него, притисна лице до гърдите му. И въздъхна от удоволствие:
— Боже, колко ми е хубаво!
Не продумаха повече. В стаята бе тъмно, едва се различаваха бледите квадрати на двата прозореца; само по тавана играеше отражение от печката — като кръгло кървавочервено петно. Севрин и Жак се взираха в него. Музиката бе престанала, затръшваха се някакви врати, после къщата потъна в дълбок сънен покой. Долу влакът от Кан разтърси обръщателния кръг, шумът едва достигаше до стаята приглушен, сякаш далечен.
Притискайки се до Жак, Севрин отново пламна от страст. И заедно с желанието в нея пак се събуди копнежът да му признае… Това я терзаеше от много седмици. Кръглото петно на тавана се уголемяваше, превръщаше се в истинско кърваво петно. То приковаваше погледа е призрачна сила, край леглото вещите заговориха, заразказваха на глас случилото се. Тя усещаше как заедно с нервната тръпка, пропълзяваща в плътта й, на езика й идваха и думите. Колко хубаво щеше да бъде да не крие вече нищо, да се слее напълно с него!
— Ти не знаеш, мили…
Жак, който също не отделяше очи от кървавото петно, схващаше чудесно какво ще му каже тя. Усещаше как в крехкото тяло, прилепено до неговото, се надига като вълна онова тъмно, огромно, неизвестно нещо, за което и двамата мислеха, без никога да го споменават. Досега той не я оставяше да говори от страх да не се появи пак онази тръпка — предвестница на някогашната болест, от ужас това да не промени съществуването им и престъплението да се изпречи помежду им. Но този път се чувствуваше безсилен дори да се наведе, за да запуши с целувка устата й, така блажено бе отмалял в топлото легло, в пламенните обятия на любимата. Нещата следваха своя ход, тя щеше да му каже всичко. Чакаше тревожно и дори се успокои, когато Севрин се смути и сякаш се поколеба, но после се реши и поде:
