— Нали ви казах! Ще минете, давам ви дума.
Кабюш, който бе разчиствал настървено като послушен великан, се отдръпна встрани — беше станал още по-срамежлив и необщителен, откакто бе имал вземане-даване с правосъдието; Жак го повика:
— Приятелю, ще ни подадете ли лопатите, които са оттатък склона. Може пак да ни потрябват.
Когато каменарят му направи и тази услуга, Жак му стисна ръка, за да покаже, че въпреки всичко го уважава като добър работник.
— Славен човек сте вие!
Тези приятелски думи развълнуваха необичайно каменаря.
— Благодаря — каза той простичко, едва сдържайки сълзите си.
Мизар, който пак се бе сдружил с него, въпреки че бе го наклеветил пред съдия-следователя, одобрително поклати глава и на присвитите му устни заигра усмивка. Той отдавна бе престанал да работи и пъхнал ръце в джобовете, оглеждаше алчно влака, сякаш очакваше да намери под колелата разни забравени дреболии:
Най-сетне, след като се посъветваха, главният кондуктор и Жак решиха, че могат да направят опит да потеглят, но Пекьо, който бе слязъл на пътя, извика машиниста:
— Вижте тук. Единият от цилиндрите е малко сплескан.
Жак се приближи и на свой ред се наведе. Оглеждайки старателно Лизон, още преди това бе забелязал тази повреда. При разчистването на снега бе станало ясно, че дъбовите траверси, сложени по края на наклона от кантонерите, се бяха плъзнали под напора на снега и вятъра и бяха заприщили релсите; може би дори причината влакът да спре се дължеше отчасти на препъването на локомотива в траверсите. Върху цилиндъра имаше драскотина и буталото изглеждаше леко изкривено. Но бедата сякаш се ограничаваше с това и машинистът отначало се бе успокоил. Може би съществуваха и сериозни вътрешни увреждания, няма нищо по-чувствително от сложния механизъм на шибъра, където бие сърцето, където трепти душата на машината. Жак отново се качи на локомотива, изсвири, отвори регулатора, за да провери в ред ли е Лизон. Тя дълго не успяваше да се помръдне като натъртен при падането човек, който не може да раздвижи мускули. Най-сетне пое мъчително задъхана и все още зашеметена, завъртя изтежко колелата си. Съвзе се, тръгна, щеше да завърши пътуването. Само че Жак поклати глава; той я познаваше до глъбините на душата й и сега я чувствуваше някак странна под ръката си — променена, остаряла, засегната някъде вътре от смъртоносен удар. Сигурно бе се простудила в снега, бе поразена в сърцето, премръзнала като онези здрави млади жени, които понякога заболяват от възпаление на дробовете, връщайки се под ледения дъжд от някой бал.
Жак отново изсвири, след като Пекьо отвори пароизпускателния кран. Двамата кондуктори бяха вече по местата си. Мизар, Озил и Кабюш застанаха на стъпалата на първия вагон. И влакът кротко излезе от падината между двата реда войници, застанали отляво и отдясно по склона с лопати в ръце. После спря пред къщата на пазача, за да вземе пътниците.
Флор стоеше отвън. Озил и Кабюш застанаха до нея, а Мизар побърза да се завърти край дамите и господата, излизащи от къщата му, и кланяйки се, приемаше сребърните монети, които те му даваха. Най- сетне избавени! Прекалено дълго бяха чакали, всички трепереха от студ, от глад и от изтощение. Англичанката отведе полузаспали двете си дъщери, младежът от Хавър се качи в купето на хубавата чернокоса жена, която изглеждаше съвсем отпаднала, и предложи услугите си на съпруга й. Сред утъпкания разкалян сняг всичките тия хора, блъскащи се, уморени, пет пари недаващи за чистотата, приличаха на отстъпващ разбит отред. За миг на прозореца на стаята се появи леля Фази, която не се сдържа, смъкна се от леглото и се довлече дотам, за да види какво става. Гледаше с големите си болезнено хлътнали очи непознатата тълпа, чуждите хора, поели на път, които никога вече нямаше да види, довеяни в дома й от бурята.
Севрин бе тръгнала последна. Тя извърна глава и се усмихна на Жак, който се наведе да я проследи до купето й. Флор, която ги дебнеше, пребледня като смъртник, забелязвайки как спокойно си размениха ласкави погледи. Рязко се приближи до Озил, когото досега все отблъскваше, сякаш в омразата си почувствува нужда от мъжка закрила.
Главният кондуктор даде сигнал, Лизон отговори с жално изсвирване и този път Жак я подкара, без да спира до Руан. Беше шест часът; мрак започваше да се спуска от черното небе над белите поля; само бледият, изпълнен с потискаща тъга отблясък на гаснещия ден докосваше земята и осветяваше този печален затънтен край. В призрачния сумрак се извисяваше къщата в Кроа дьо Мофра, която изглеждаше още по-порутена и черна сред снега със закованата на фасадата дъска с надпис: „Продава се“.
VII
Влакът пристигна на парижката гара в десет и четиридесет вечерта. Беше спрял за двадесет минути в Руан, за да вечерят пътниците; Севрин побърза да изпрати телеграма на мъжа си, за да го предупреди, че ще се върне в Хавър на другия ден с вечерния експрес. Цяла нощ с Жак, първата нощ, която щяха да прекарат заедно в стая, волни, без да се страхуват някой да не ги изненада!
Когато напуснаха Мант, на Пекьо му хрумна нещо. Жена му, старата Виктоар, беше в болница от една седмица, защото бе паднала и си бе навехнала лошо крака; и понеже имал в града и друго легло, където да си поспи, както заяви ухилено той, предложи на госпожа Рубо да остане у тях — щяло да й бъде по-удобно, отколкото в някой от съседните хотели; можела да остане до другия ден вечерта и да се чувствува като у дома си. Жак веднага съобрази колко смислена е тази покана, още повече, че се чудеше къде да заведе младата жена. Най-сетне влакът спря под навеса и когато потокът от пътници се изля навън, а Севрин се приближи до локомотива, той я посъветва да приеме, подавайки й ключа от стаята на огняря. Севрин се колебаеше, отказа отначало, притеснена от подигравателната усмивка на Пекьо, който сигурно знаеше всичко.
— Не, не, имам една братовчедка. Ако не друго, ще ми постеле на пода.
— Хайде, съгласете се — намеси се и Пекьо с добродушно гуляйджийското си изражение. — Леглото е меко, че и широко, в него могат да се поберат четирима!
Жак я гледаше тъй настойчиво, че тя в края на краищата взе ключа. Той се наведе и й прошепна едва чуто:
— Чакай ме.
Севрин трябваше да измине само няколко крачки по улица Амстердам и да завие в задънената улица, но поради хлъзгавия сняг се наложи да върви много предпазливо. Потръгна й, защото завари още незаключена къщата и се изкачи по стълбището, без да я види портиерката, вглъбена в партия домино с една съседка; на четвъртия етаж отвори вратата и я затвори толкова тихо, че положително никой от съседите не я усети; когато минаваше през площадката на третия етаж, ясно бе чула смехове и песни у семейство Доверн — сигурно двете сестри, както всяка седмица, бяха поканили приятелки, за да си посвирят. Когато Севрин затвори вратата и се озова сред тежкия сумрак на стаята, отдолу до нея продължаваше да долита буйното младежко веселие. За миг й се стори тъмно като в рог; потръпна, стресната от невидимата кукувичка, известяваща с познатия й отпреди плътен звън единадесет часа. После очите й привикнаха и двата прозореца се очертаха като два бледи квадрата, отразяващи на тавана отблясъците от снега. Започна да се ориентира, потърси кибрита в единия край на бюфета, където си спомни, че го бе виждала. Не можа обаче да намери веднага свещ; най-сетне откри една недогоряла в чекмеджето; запали я и когато в стаята светна, хвърли бързо неспокоен поглед, за да се увери, че наистина е сама. Разпозна всичко наоколо си: кръглата маса, на която бе закусила с мъжа си, леглото с червената памучна завивка, в което я бе блъснал с юмрук. Точно тук се бе случило всичко, нищо не се бе променило в тази стая, където не бе идвала от десет месеца.
Севрин бавно свали шапката си. Накани се да махне и палтото си, но потрепери. В тая стая човек можеше да замръзне! В едно сандъче до печката имаше въглища и подпалки. Хрумна й да запали огън веднага, още преди да се е разсъблякла; това я разсея, отвлече я от неприятните мисли, които бе изпитала в началото. Тези приготовления, суетенето й за любовната нощ, мисълта, че ще им бъде тъй топличко на двамата, сами и волни, я изпълваше с радостна нежност: от толкова време мечтаеха за подобна нощ, без да се надяват да я изживеят някога! Когато печката запращя, тя продължи да шета, размести и подреди столовете, извади чисти чаршафи и застла леглото — това я позатрудни, защото то наистина бе доста
