— Ах, какво изпитах в първия миг, когато усетих, че потегляме! Бях като замаяна, отначало мислех само за куфара — как ще го вземем? Няма ли да ни издаде, ако го оставим там? Всичко ми се струваше толкова нелепо, невъзможно, някаква детинска измислица, кошмарно убийство, каквото само луд можеше да извърши! Мъчех се да се убедя, че мъжът ми ще отстъпи, че това няма… не може да се случи. Нищо подобно, само като го гледах как разговаря с председателя, разбирах, че чудовищното му решение е неизменно! А той се държеше спокойно, приказваше весело, както обикновено; само в ясните му очи, с които се втренчваше от време на време в мен, прозирах упоритата му воля. Щеше да го убие след километър, може би два, точно на определеното място, което ми бе неизвестно. Това беше очевидно, личеше дори по спокойния поглед, с който обгръщаше другия, чието съществуване много скоро щеше да бъде прекратено. Не казвах нищо. Треперех вътрешно и се мъчех да го прикрия, като се насилвах да се усмихвам, щом ме погледнеха. Защо тогава и през ум не ми мина да попреча?… Едва по-късно се опитах да си го обясня, удивлявах се защо не се развиках през прозореца или не дръпнах алармения сигнал! В онзи миг бях като вкаменена, чувствувах се напълно безпомощна. Сигурно ми се е струвало, че мъжът ми е прав; и след като не крия нищо от теб, мили, длъжна съм да ти доверя още нещо: въпреки себе си с цялото си същество бях с него срещу другия, защото бях принадлежала и на двамата, нали така, но той беше млад, а другият, ах, милувките на другия!… Пък и знае ли човек? Понякога вършим неща, които никога не бихме и помислили да извършим. Като се сетя, че никога не съм се решавала дори пиле да заколя! Ах, каква буря бушуваше в душата ми през тая кошмарна нощ!
Сега Жак държеше в обятията си това крехко, слабо същество, но то бе непроницаемо за него, не можеше да достигне до онези мрачни дълбини, за които му говореше. Колкото и да я притискаше до себе си, не успяваше да се слее с нея. Обзе го трескава възбуда, като слушаше за престъплението, разказано шепнешком в прегръдките му.
— Кажи, ти помогна ли му да убие стария?
— Седях в ъгъла — продължи тя, без да отговаря на въпроса му. — Мъжът ми бе между мен и председателя, които се бе настанил в другия ъгъл на същата седалка. Те разговаряха за предстоящите избори… От време на време виждах как мъжът ми нетърпеливо се навежда да хвърли поглед навън, за да разбере къде сме. Всеки път проследявах погледа му, за да си дам сметка за изминатия път. Нощта беше такава една, мъглива, тъмните дървета бягаха като развилнели. И неспирният грохот на колелата, кошмарна смесица от бесни и стенещи гласове, злокобно виещи на умряло зверове! Влакът летеше с пълна скорост… Внезапно блясваха светлинни, отекваше ехото от тракането на влака, преминаващ между постройките на гарите. Подминахме Марон, бяхме вече на две и половина левги от Руан. Следваха Малоне и после Барантен. Къде ли щеше да го извърши? Нима ще трябва да се чака до последната минута? Загубила бях вече представа за време и пространство, оставила се бях като падащ камък на волята на съдбата, която ме захвърляше главоломно в някаква мрачна бездна, но когато преминавахме през Малоне, разбрах — ще го извърши в тунела, един километър по-нататък… Обърнах се към мъжа си, очите ни се срещнаха — да, в тунела, след две минути… Влакът летеше, минахме стрелката при Диеп, видях стрелочника на поста му. Нижеха се хълмове, струваше ми се, че различавам ясно хора, размахали ръце, обсипващи ни с хули. После локомотивът изсвири продължително — влизахме в тунела… влакът се гмурна вътре, ах, какъв грохот се разнесе под ниския свод! Нали познаваш тези шумове, това звънтене на желязо, като чук, удрящ върху наковалня, а в онази минута на безумие на мен ми се сториха като страхотни гръмотевици.
Севрин трепереше, прекъсна за миг разказа си и каза с променен глас, почти весело:
— Нали е глупаво, мили, че само при спомена за това тръпки ме побиват. А ми е толкова топло при тебе, толкова ми е хубаво!… Пък и нали разбираш, няма вече от какво да се страхуваме: делото е приключено, без да смятаме висшестоящите, които нямат никакво желание да изясняват кое как е било… О, отлично го разбрах и вече съм спокойна.
После добави, като този път наистина се засмя:
— Ама ти например можеш да се поздравиш, защото хубавичко ни изплаши!… Я ми кажи… винаги ни се е искало да узная, всъщност какво видя?
— Това, което казах пред следователя, нищо повече: един човек колеше друг човек… Вие се държахте толкова особено с мен, че накрая започнах да ви подозирам. По едно време дори ми се стори, че разпознах мъжа ти… Но напълно се убедих доста по-късно…
Тя весело го прекъсна:
— Да, оня ден в градинката, когато ти казах „не“, нали си спомняш? Първия път, когато се озовахме сами в Париж… Не е ли странно? Тогава ти обясних, че ние не сме виновни, макар прекрасно да знаех, че си сигурен в обратното. А всъщност все едно, че всичко ти бях разказала, нали?… Ах, мили, често съм си мислила за това и знаеш ли, струва ми се, че оттогава те обикнах.
Те се притиснаха в страстен порив, силно, сякаш да се разтопят в обятията си. Тя продължи:
— Влакът препускаше в тунела… Много е дълъг тоя тунел! В него се пътува три минути. На мен ми се стори, че сме пътували цял час… Председателят престана да говори поради оглушителното тракане на колелата. В този последен миг мъжът ми явно не бе на себе си, защото не помръдваше. В трепкащата светлина на лампичката виждах само как ушите му стават моравочервени… Дали щеше да чака пак да се озовем сред полето? За мен вече това бе съдбоносно, неизбежно, ето защо желаех само едно — да не страдам повече в очакване, да се освободя веднъж завинаги! Защо не го убиваше, след като имаше такова намерение? Щеше ми се да грабна ножа и сама да свърша с него, толкова се бях напрегнала от страх и мъка… Мъжът ми ме погледна. Мислите сигурно бяха изписани на лицето ми. И изведнъж той се нахвърли и сграбчи председателя, който се бе извърнал към прозореца, за раменете. Той се стресна, но инстинктивно се освободи с едно рязко движение и протегна ръка към алармения звънец над главата си. Вече го докосваше, но мъжът ми отново го сграбчи и го натисна толкова силно на седалката, че го преви на две. Отворил уста от удивление и страх, председателят се развика нещо неясно, заглушен от грохота; в същото време чувах ясно как мъжът ми съска яростно една и съща дума: „Свиня! Свиня! Свиня!“ Шумът изведнъж намаля, влакът излизаше от тунела, пак се появи бялото поле и черпите дървета край нас се заизнизваха… Продължавах да седя в моето ъгълче вцепенена, долепена до облегалката, колкото може по-далеч от тях. Много ли продължи борбата? Едва няколко секунди. А ми се струваше, че никога няма да свърши, че всички пътници сега чуват виковете, че дърветата ни гледат. Мъжът, ми държеше ножа отворен, но не можеше да го забие, защото председателят риташе, мъчейки се да се освободи, а той не стоеше здраво на краката си поради тръскането на влака. Трябваше да се смъкне на колене, влакът летеше стремглаво и локомотивът изсвири — наближавахме прелеза при Кроа дьо Мофра… Тогава точно, сама не знам как, се хвърлих върху краката на председателя, който се бореше. Да, просто се стоварих като пакет и притиснах краката му с цялата си тежест, за да престане да шава. Нищо не видях, но почувствувах всичко — забиването на ножа в гърлото, дългото потреперване на тялото, настъпващата смърт след трите изхриптявания като скъсана часовникова пружина… Ах, тази предсмъртна тръпка, която и досега усещам в тялото си!
Жак я слушаше ненаситно, понечи да я прекъсне, за да я разпита. Но сега тя вече бързаше да свърши разказа си.
— Не, чакай… Когато се отдръпнах, минавахме с пълна пара покрай Кроа дьо Мофра. Видях ясно затворената къща, после бараката на пазача при бариерата. Още четири километра, най-много пет минути до Барантен… Тялото лежеше превито на седалката, кръвта течеше и бе образувала локва. А мъжът ми, прав, като зашеметен, се полюляваше от тръскането на влака, гледаше трупа и бършеше ножа с кърпичката си. И така мина една минута, без никой от нас да направи каквото и да било… Ако оставехме трупа при нас, ако не се махнехме оттук, може би всичко щеше да се разкрие на гарата в Барантен… Но той прибра ножа в джоба си и сякаш се пробуди. Видях как затършува, взе часовника, парите, всичко, каквото намери; после отвори вратата и се помъчи да го изтласка навън, но не смееше да го хване здраво, за да не се изцапа с кръвта. Подкани ме: „Хайде, помогни ми! Тикай го с мен де!“ Не можех да помръдна, бях се вцепенила. „Дяволите да те вземат! Ще ми помогнеш ли най-сетне да го изтикаме!“ Първо излезе главата, до стъпалото, а останалата част от трупа, понеже беше свита, не можеше да мине през вратата. А влакът летеше… Най- сетне при едно по-силно разтърсване трупът се разклати и изчезна сред грохота на колелата. „Пфу, свиня такава, край!“ После той взе одеялото и също го хвърли. Останахме само двамата, прави до кървавата локва на пейката, където не се решавахме да седнем… Широко отворената врата се люлееше от вятъра. Изведнъж мъжът ми се спусна по стъпалата и също изчезна. Сащисана, обезумяла, гледах и нищо не разбирах. Но той се върна и викна: „Хайде, бързо, следвай ме, ако не искаш да ни отсекат главите!“
