някакъв чук, който бе усетил, сядайки, и изпита зашеметяващо щастие. Ето, Севрин му се бе отдала, без да му хрумне дори да сграбчи този чук и да й разбие главата. Беше я завладял без борба, без неволното стремление да я просне по гръб мъртва, като изтръгната от другите плячка. Не усещаше повече оная жажда да отмъщава за стари оскърбления, изличени от паметта му, оная злоба, която се предава по наследство на силния пол още след първата изневяра, открита някога от пещерните жители. Не, могъщо бе очарованието на тяхната близост, тази жена го бе излекувала, защото той прозираше силата под привидната й крехкост, представяше си я оплискана с кръвта на един човек, сякаш обвита в бронята на ужаса. Не се бе осмелил да го стори — тя го превъзхождаше. И той я прегърна с нежна благодарност, копнеещ да се слее с нея.
Севрин му се остави, не по-малко щастлива, надмогнала вътрешната си борба, чиято причина вече не разбираше. Защо му бе отказвала тъй дълго? Беше му се обещала, трябваше отдавна да му позволи — беше толкова приятно, вълшебно. Сега ясно разбираше, че винаги е копняла за това, дори когато й се бе струвало, че е по-добре да чака. В сърцето, в плътта й се бе спотайвала неутолима, неизменна нужда да обича, само безумната жестокост на живота я бе запокитила сред всички онези кошмари. Досега съдбата се бе подигравала с нея, бе я потопила тъй грубо в кал и кръв, че красивите й, все още невинни сини очи бяха винаги разширени от страх под прокобно черните къдрици. Въпреки всичко тя си бе останала девица и сега за първи път принадлежеше на този младеж, когото обожаваше, с когото копнееше да се слее завинаги, да му слугува вечно. Тя бе негова, той можеше да прави с нея, каквото му хрумне.
— Ах, мили мой, вземи ме, задръж ме, ще направя всичко, което искаш.
— Не, скъпа, не, ти си моята господарка, аз мога само да те обичам и да ти се покорявам.
Минаха часове. Дъждът отдавна бе спрял, дълбока тишина изпълваше гарата, носеше се само далечният, едва доловим глас на морето. Те все още бяха прегърнати, когато един изстрел ги накара да скочат разтреперани. Вече се развиделяваше, небето над устието на Сена бе изсветляло. Какъв бе този изстрел? Непредпазливо, безумно бе, че се бяха забравили толкова, сега въображението им рисуваше съпруга, който ги преследва с револвер в ръка.
— Не се показвай! Чакай, аз ще надникна.
Жак внимателно пристъпи към вратата. Сред все още гъстия мрак чу тропот на хорски стъпки, позна гласа на Рубо, който насъскваше надзирателите с викове, че крадците били трима, ясно ги бил видял как мъкнат въглища. От няколко седмици вече почти всяка нощ му се привиждаха всевъзможни разбойници. Този път отведнъж се бе уплашил и бе стрелял наслуки в тъмнината.
— Бързо, бързо! Не бива да стоим тук — промълви младият мъж. — Ще претърсят склада… Бягай!
Вкопчиха се неудържимо един в друг, с все сила, долепили устни. После Севрин леко се спусна покрай депото в сянката на високата стена; той пък тихомълком се прикри между купчините въглища. Тъкмо навреме — Рубо наистина се канеше да претърси склада. Кълнеше се, че крадците сигурно са там. Фенерите на надзирателите се клатушкаха ниско над земята. Избухна кавга. Накрая всички се запътиха обратно към гарата, раздразнени от напразното преследване. Успокоен, Жак най-сетне реши да отиде да полегне на улица Франсоа Мазьолин и здравата се изненада, когато почти се блъсна в Пекьо — огнярят тъкмо дозакопчаваше дрехите си, като ругаеше глухо.
— Какво има, братле?
— Ах, верицата му! Не ме питайте! Ония тъпаци събудиха Сованя. Чу ме, че съм при сестра му, слезе по риза, едва успях да изскоча през прозореца… Ей на, чувате ли!
Ехтяха писъци и ридания на пребита жена, а един дебел мъжки глас сипеше псувни.
— А? Туйто, отнесе пердаха. Трийсет и две годишна е, пък я тупа, сякаш е малко момиченце, само да я спипа… Майната му, не се бъркам: нали й е брат!
— Ама аз мислех, че вас ви търпи — каза Жак — и беснее само ако я завари с някой друг.
— Знае ли човек! От време на време се прави, че не ме вижда. Друг път нямате си представа, като се нахвърли… Ама иначе я обича. Сестра му е, ако го накарат да се раздели с нея, всичко ще зареже. Обаче й придиря за поведението… Майка му стара, изглежда, това беше.
Виковете стихнаха, преминаха в плачливи стенания и двамата мъже се отдалечиха. След десетина минути спяха дълбоко един до друг в малкото помещение с жълти стени, където имаше само четири кревата, четири стола, маса и един-единствен ламаринен умивалник.
Вече всяка нощ, когато се срещаха, Жак и Севрин вкусваха чудни наслади. Невинаги имаше бури да ги закрилят. Звездното небе и ярката луна им пречеха, но в такива случаи те се прокрадваха между дългите сенки, намираха тъмни кътчета, където любовно се притискаха един до друг. През август и септември изживяха прелестни нощи, изпълнени с такава нега, че първите слънчеви лъчи сигурно щяха да ги заварват съвсем замаяни, ако далечните пухтения на машините и пробуждането на гарата не ги разделяха. Дори първите октомврийски студове не им бяха неприятни. Тя идваше по-дебело облечена — с дълго палто, с което можеше да покрие и него. Подсигуряваха си добро прикритие в склада за инструменти, като запречваха вратата отвътре с железен лост. Това бе тяхното убежище — вън ноемврийските хали и ветрове можеха да отнасят и керемидите от покривите, без те да усетят и най-лекия повей. Но още от първата нощ той копнееше да я притежава в дома й, в онова тясно жилище, където му изглеждаше по-различна, по- желана, когато се усмихваше спокойно като почтена женичка от средната класа; но тя винаги се възпротивяваше — не толкова, че се боеше от сплетните в коридора, колкото от някакви последни добродетелни задръжки да опази неопорочено семейното ложе. Един понеделник обаче, когато бе дошъл за обед, а съпругът й се бавеше, той я грабна посред бял ден и с безумна смелост, от която избухнаха в смях, я отнесе към въпросното ложе; там двамата просто се забравиха. След това тя престана да се дърпа и Жак направо отиваше при нея в четвъртък и събота след полунощ. Беше извънредно опасно: не смееха да помръднат заради съседите; желанието им стана още по-силно, изпитаха нови удоволствия. Често им хрумваше да излязат в нощта, да побягнат като подгонени зверове и се озоваваха вън, сред безлюдния мрак на мразовитите нощи. Любиха се дори веднъж през декември, когато бе свил страхотен студ.
Вече четири месеца Жак и Севрин изгаряха в растящата си страст. И двамата бяха станали направо други хора — сърцата им бяха пречистени от невинната почуда на първата любов, от възторга на всяка ласка. В душите им не секваше борбата за по-пълно покоряване, за по-пълна жертвоготовност пред волята на другия. Той несъмнено се бе излекувал напълно от чудовищната си наследствена болест; откакто я притежаваше, и през ум не бе му минавала смущаващата мисъл за убийство. Нима задоволяването на плътта потушаваше жаждата за смърт? Нима за тъмните инстинкти на човека звяр е все едно дали обладава, или унищожава? Не се замисляше, не притежаваше достатъчно познания, а и не се опитваше да открехне дверите към стаения ужас. Понякога, сгушен в обятията й, внезапно си припомняше какво бе сторила, как бе извършила убийство и му го бе признала с поглед на пейката в Батиньолската градинка; не изпитваше никакво желание да научи подробностите. При нея беше тъкмо обратното — явно я измъчваше желанието да сподели всичко. Когато се вкопчваше в него, той усещаше как се задъхва, притисната от тайната си, как иска да се слее с него, за да се изтръгне от задушаващия спомен. Беше като неудържима тръпка, която идеше от утробата й, повдигаше гърдите й на влюбена жена и непрестанно откъсваше от устните й сподавени въздишки. Дали нямаше да заговори с гаснещ глас, обзета от някой такъв пристъп? Но той веднага затваряше разтревожен пътя на признанието, като запечатваше устата й с целувка. Защо да призовават неизвестното помежду си? Можеха ли да бъдат уверени, че то не ще накърни щастието им? Долавяше опасността и потръпваше при мисълта да разнищват заедно тия кървави истории. Тя навярно отгатваше настроението му и отново се сгушваше до него ласкаво и покорно, сякаш бе въплъщение на любовта, създадена единствено за да обича и да бъде обичана. Лудостта да се отдадат изцяло един на друг ги възпламеняваше и двамата понякога оставаха почти безпаметни, вкопчени един в друг.
От лятото насам Рубо бе напълнял още и колкото повесела ставаше жена му, колкото повече си възвръщаше свежестта на двадесетгодишните, толкова по-състарен и мрачен изглеждаше той. Сам казваше, че за четири месеца се е променил доста. Все тъй сърдечно се ръкуваше с Жак, канеше го и се разведряваше само когато бяха заедно на масата. Но това развлечение вече му бе недостатъчно, често излизаше след последната хапка, оставяше „близкия човек“ с жена си под предлог, че се задушавал и се нуждаел от глътка чист въздух. В действителност бе започнал да посещава малкото кафене на булевард Наполеон, където се срещаше с господин Кош, главния инспектор по охраната. Не пиеше много, само по няколко чашки ром; увлече се по хазарта, което заплашваше да се превърне в страст. Когато хващаше картите, се оживяваше, забравяше всичко, цял отдаден на безкрайните партии пикет. Господин Кош, като запален играч, настояваше да залагат; бяха стигнали до пет франка на партия; смаян от тази новооткрита
