постройката бе изпукало.
— Майка му стара! — рече простичко огнярят.
Машинистът махна отчаяно. Свършено беше, още повече, че сега върху халето заблъска проливен дъжд. Пороят като нищо можеше да изпотроши остъкления покрив. Сигурно и по него имаше счупени места, защото над Лизон непрекъснато падаха едри капки. През отворената порта нахлу силен вятър, сякаш се канеше да отнесе паянтовата сграда.
Пекьо вече привършваше работата си по машината.
— Това е! За днес толкова… Няма какво повече да я бърникам…
И пак се върна към първоначалната си мисъл:
— Да вземем да хапнем… Както е заваляло, не можем се добра до матраците.
Наистина столът беше съвсем близо до депото; леглата за машинистите и огнярите, които оставаха да нощуват в Хавър, се намираха в една къща на улица Франсоа Мазьолин, наета от Компанията. Да вървят дотам в такъв потоп, означаваше да станат вир-вода.
Жак бе принуден да тръгне с Пекьо, който бе взел и кошничката на своя началник, за да му услужи. Знаеше, че вътре има още две парчета студено телешко, хляб и почти пълна бутилка; тъкмо тия неща бяха събудили глада му. Дъждът се засили, нова гръмотевица разтърси халето. Когато двамата мъже излязоха вляво през вратичката към стола, Лизон вече бе започнала да изстива. Задряма сам-самичка в мрака, разкъсван от ярките светкавици, под едрите капки, стичащи се по гърба й. Наблизо един незатегнат кран течеше и образуваше локва, която се изливаше между колелата на локомотива в ямата.
Преди да влезе в стола, Жак реши да се поизмие. В една стаичка винаги държаха качета с топла вода. Взе сапун от кошничката си, изчисти лицето и ръцете си, почернели след пътуването; и понеже си носеше още едни дрехи, както се препоръчваше за машинистите, преоблече се — винаги постъпваше така от суета, когато пристигаше вечерта в Хавър и имаше среща. Пекьо вече го чакаше в стола, беше измил надве-натри носа и ръцете си.
Столът представляваше гола, боядисана в жълто стаичка, където имаше само печка, за да си стоплят яденето, и здраво закрепена за пода маса е лист ламарина отгоре вместо покривка. Останалата мебелировка се състоеше от две пейки. Хората трябваше да си носят сами храната, постилаха си хартия и ядяха с ножовете. Помещението се осветяваше от широк прозорец.
— Ама че гаден дъжд! — възкликна Жак, като застана до прозореца.
Пекьо седеше до масата на една от пейките.
— Няма ли да хапнете?
— Няма, братле, ако ви се ще, дояжте хляба и месото… Не съм гладен.
Огнярят не се остави да го молят, а се нахвърли върху телешкото и допи бутилката. Често му се случваше да се тъпче така — началникът му не си падаше много по яденето; и без това му беше предан като куче, но го обичаше още повече заради трохите, които прибираше подир него. Помълча и отново се обади с пълна уста:
— Майната му на дъжда, нали стигнахме? Вярно, че ако продължава така, ще ви оставя, имам малко работа тук.
Изсмя се — не се криеше, беше му признал връзката си с Филомен Сованя, та да не му е чудно защо изчезва през нощта, когато отива да се вижда с нея. Тя живееше на партера в дома на брат си, до кухнята, трябваше само да почука на прозореца; Филомен отваряше, а той чисто и просто прекрачваше перваза. Според него всички работници на гарата били прекрачвали тоя перваз. Сега обаче тя се задоволяваше с огняря — изглежда, той й беше достатъчен.
— Да му се не види и идиотщината! — изруга глухо Жак, като видя как позатихналият дъжд отново се усилва.
Пекьо тъкмо беше набол с ножа си последната хапка месо и отново се изсмя добродушно.
— Ей, ама и вие тази вечер явно сте си имали уговорка, а? То нас двамата май не могат много да ни упрекват, че хабим матраците на улица Франсоа Мазьолин.
Жак рязко се дръпна от прозореца.
— Защо пък?
— Поврага, от пролетта насам и вие като мен се прибирате чак към два-три часа призори.
Сигурно знаеше нещо, може би ги бе забелязал, като се срещаха. В спалните помещения леглата бяха разположени по двойки, така че огнярят да спи близо до машиниста; полагаха усилия хората, свързани тъй тясно от работата си, да се сближават колкото се може повече. Всъщност нямаше нищо учудващо, че Пекьо е обърнал внимание на необичайното поведение на своя началник, който доскоро не си бе позволявал и най-малката волност.
— От време на време ме боли главата — подхвърли не особено убедено машинистът. — Става ми по- добре, като се разхождам през нощта.
Огнярят веднага започна да бие отбой:
— Е, моля ви се, то си е ваша работа… Аз просто така, за да стане приказка… Пък и даже ако някой път сте на зор, хич не се майте, само ми се обадете; щото аз в това отношение заради вас всичко ще направя.
Не се доизясни, само се пресегна свойски и стисна ръката му с все сила, като с това изразяваше цялата си дълбока преданост. Сетне смачка и хвърли омазнената от месото хартия, прибра празната бутилка в кошницата — свърши тия неща като оправен слуга, свикнал да мете и да почиства. Гръмотевиците бяха стихнали, но дъждът упорито валеше и той се обади отново:
— Ами аз изчезвам, няма да ви притеснявам повече.
— А, щом не спира, ще отида да се поизтегна на походното легло.
До депото имаше помещение, където бяха сложили покрити с платно дюшеци и мъжете можеха да се проснат върху тях с дрехите, ако имаха само три-четири часа престой в Хавър. Като видя как огнярят изчезва сред мокротията в посока към къщата на Сованя, той също се престраши и притича до служебната спалня. Не легна, застана на прага на широко отворената врата, вдъхвайки с мъка горещия, спарен въздух. В дъното на стаята един машинист лежеше по гръб и хъркаше със зинала уста.
Минаха още няколко минути, Жак все не можеше да се примири с това, че няма вече надежда. Беснееше срещу тоя глупав порой, изпитваше засилващото се налудничаво желание да отиде на срещата въпреки всичко, да изживее поне радостта, че нищо не го е спряло, след като нямаше да види Севрин. Цялото му същество се бе устремило натам и най-сетне той излезе под проливния дъжд, добра се до любимото им местенце, мина по черната пътека между купчината въглища. Едрите капки го шибаха по лицето, заслепяваха го и той се отправи към склада за инструменти, където веднъж вече се бяха приютявали заедно. Струваше му се, че вътре няма да бъде толкова самотен.
Жак потъна в непрогледния мрак на бараката и в същия миг две крехки ръце го обгърнаха, две топли устни се притиснаха към неговите. Севрин бе дошла.
— Господи! Вие сте тук?
— Да, видях, че се надига буря, и изтичах, преди да завали… Колко се забавихте!
Тя въздъхна, нямаше сили да говори повече — никога не бе го прегръщала тъй всеотдайно. Отпусна се, седна върху празните натрупани като мека постеля чували в единия ъгъл. Той почти рухна до нея, усещаше как коленете им се докосват, не пускаха ръцете си. Не можеха да се видят, завиваше им се свят от собствените им дихания, всичко наоколо им се струваше далечно и нищожно.
Страстната целувка бе порив, след който думичката „ти“ просто бликна от устата им, както бликаше кръвта в съзвучно туптящите им сърца.
— Ти си ме чакала…
— О! Чаках те, чаках те…
И веднага, още в същия миг, почти без да продума, тя го дръпна към себе си, почти го принуди да я обладае. Не беше помисляла за това. Когато той бе дошъл, дори вече беше престанала да се надява, че ще го види; и отведнъж се бе поддала на неочакваната радост, че е пак нея, на внезапното и неудържимо желание да му се отдаде, без да пресмята, без да разсъждава. Писано беше да стане тъй. Дъждът отново започна да плющи по-силно по покрива на склада, последният парижки влак влезе на територията на гарата с грохот и писък, разтърсвайки земята.
Когато Жак се надигна, чу смаян пороя навън. Къде се намираше? Напипа върху земята дръжката на
