наблюдение, тъй като следователят се ласкаеше от мисълта, че е от висшата школа на ония съдии ясновидци и магьосници, които с един поглед зашеметяват човека. Впрочем в дадения случай не му липсваха и цял куп смазващи доказателства. Следствието стъпи на здрава основа и безпогрешността заблестя ярко като слънчева светлина.
Славата на господин Дьонизе се разнесе още повече, когато представи едновременно доказателствата по двете дела, които бе обработил търпеливо, в пълна тайна. След шумния успех на плебисцита в страната продължаваше да царува трескаво оживление, подобно на шемета, предшествуващ и предизвестяващ великите катастрофи. В обществото от края на Империята, в политиката и особено в пресата постоянно се усещаше неспокойствие, някаква екзалтация, в която дори радостта се превръщаше в болезнена възбуда. Затова, когато след убийството на жената в уединената къща в Кроа дьо Мофра стана извеело с каква гениална прозорливост руанският съдия-следовател е изровил от архивите делото Гранморен и е установил връзката между него и новото убийство, официалната преса гръмна възторжено. Действително в опозиционните вестници все още тук-таме се прокрадваха шеги за безследно изчезналия легендарен убиец — полицейска измишльотина, за да се прикрият безчестията на някои компрометирани важни личности! Сега бе даден категоричен отговор, убиецът и съучастникът му бяха заловени и паметта на председателя Гранморен се оказваше неопетнена. Полемиките се възобновиха, страстите се разгаряха с всеки изминал ден от Руан до Париж. Освен интереса към този жесток роман, който развихряше въображенията, всички се вълнуваха и поради това, че с разкриването на неоспоримата истина Империята сякаш укрепваше. Цяла седмица вестниците излизаха наблъскани с подробности и коментари.
Извикан в Париж, господин Дьонизе се представи на улица Роше, в дома на главния секретар господин Ками-Ламот. Той го прие прав в строгия си кабинет; беше се смалил в лицето и изглеждаше още по-уморен отпреди; защото сред целия този апотеоз скептицизмът му се бе превърнал в угнетителна тъга, сякаш предчувствуваше разгрома на режима, на който служеше. От два дни бе в плен на душевна борба; чудеше се как да постъпи с писмото на Севрин, което бе запазил и което щеше да разбие на пух и прах цялото добре построено обвинение, тъй като доказваше неопровержимо показанията на Рубо. Никой не знаеше за него, можеше да го унищожи. Но предната вечер императорът му бе казал, че този път държи на законното решение на съда и не бива да му се оказва натиск дори това да е във вреда на правителството — малък жест на честност или може би суеверно опасение, че една неправилна стъпка сред всеобщия възторг може да промени съдбата му. Главният секретар не страдаше от предразсъдъци и угризения, тъй като за него всичко на този свят се свеждаше до най-обикновена машинация, но все пак заповедта донякъде го бе смутила и сега се питаше дали бива от обич към своя господар да прояви неподчинение.
Господин Дьонизе заговори начаса тържествуващо:
— И така, усетът не ми изневери… Кабюш е убил председателя… Ив другата следа, признавам си, имаше малко истина, усещах, че в случая Рубо се прокрадва нещо съмнително… Но в края на краищата сега и двамата са в ръцете ни.
Господин Ками-Ламот го гледаше втренчено с безцветните си очи.
— Значи, всички изводи на следствието са доказани и вие сте абсолютно убеден в това!
— Абсолютно, няма място за колебание… Всичко се навързва, не помня друг случай, при който, въпреки привидната заплетеност, престъплението да е следвало така логично своя ход и да е давало толкова възможности дори за предварителни заключения.
— И все пак Рубо възразява, поема първото убийство, но разправя цяла история за това как жена му е била обезчестена и как той, полудял от ревност, е извършил убийството в пристъп на бяс. Така пишат в опозиционните вестници.
— Ами, пишат, а самите те не вярват на подобни сплетни. Хубав ревнивец е тоя Рубо, дето е улеснявал срещите на жена си и любовника й! Нека се опита да повтори тая глупост пред съдебните заседатели, няма да успее да предизвика желания скандал!… Виж, ако представи някое доказателство!… Ама няма откъде да го вземе. Разправя, че уж накарал жена си да пише на председателя и писмото сигурно се намирало в книжата на жертвата… Господин главен секретар, вие подреждахте тези книжа и не намерихте такова писмо, нали?
Господин Ками-Ламот не отговори. Няма как, трябваше да се съгласи със съдията и скандалната история щеше най-сетне да бъде погребана; никой нямаше да повярва на Рубо, паметта на председателя щеше да бъде очистена от всички отвратителни подозрения и Империята щеше да има полза от шумната реабилитация на едно от собствените си творения. Пък и щом тоя Рубо се признава за виновен, какво значение имаше дали ще го осъдят за едното или за другото престъпление! Вярно, съществуваше и Кабюш, но дори той да не бе замесен в първото убийство, несъмнено беше извършил второто. Боже господи, нима правосъдието не беше последната илюзия! Нима не беше празна измама да се стремиш към справедливостта, след като истината се крие в най-затънтените гъсталаци? По-добре да бъде разумен и да подпре с рамо това устремено към разрухата общество.
— Не намерихте такова писмо, нали? — повтори господин Дьонизе.
Господин Ками-Ламот отново го погледна спокойно и чувствувайки се единствен господар на положението, прие угризенията, разтревожили императора, да тежат на неговата собствена съвест; затова отговори:
— Не, не намерих нищо такова.
После, любезно усмихнат, обсипа с похвали съдията. Само едно леко присвиване на устните издаваше трудно прикрита ирония. Едва ли имало следствие, водено е по-голяма прозорливост; от високо място било решено да го преместят след лятната отпуска като съдия в Париж. Изпрати го чак до стълбището.
— Забележително е, че вие единствен прозряхте всичко… Сега, когато истината говори, нищо не може вече да я спре, нито лични интереси, нито дори държавни съображения. Действувайте, нека делото следва своя ход, каквито и да са последиците.
— В това се заключава дългът на магистратурата! — поклони се господин Дьонизе и си тръгна сияещ.
Когато остана сам, господин Ками-Ламот запали една свещ и отиде да вземе от шкафа писмото на Севрин. Свещта разпръсваше ярка светлина, той разтвори писмото, препрочете двата реда и пред очите му възкръсна изящната синеока убийца, която бе му вдъхнала такава нежна симпатия навремето. Сега самата тя бе загинала трагично. Кой би могъл да знае каква тайна е отнесла със себе си? Ах, да, истината, правосъдието, каква илюзия! Сега от тази чаровна, непозната жена му бе останало само мимолетното, незадоволено желание. Приближи писмото до свещта и когато то пламна, изпита безкрайна тъга, предчувствие за неизбежна беда — имаше ли смисъл да унищожи това доказателство, което щеше да тегне на съвестта му, след като съдбата се канеше да помете Империята като тази купчина пепел, изплъзваща се между пръстите му?
Господин Дьонизе завърши следствието за по-малко от седмица. Получи от страна на западната компания пълна подкрепа, всички необходими документи, показанията на всички важни свидетели, защото тя също искаше по-бързо да приключи тая неприятна история, в която главното действуващо лице бе неин служител и която бе разтърсила целия сложен административен механизъм от най-ниските стъпала до управителния съвет. Трябваше колкото може по-бързо да премахнат гангрената. И отново в кабинета на съдия-следователя се изниза пелият персонал на гарата в Хавър: господин Дабади, Мулен и другите, които дадоха най-неблагоприятни показания за лошото поведение на Рубо; после се явиха началник-гарата в Барантен господин Бесиер и други железничари от Руан; техните показания, отнасящи се до първото убийство, имаха решаващо значение; разпитаха и господин Вандорп, началник-гарата от Париж, и пазача Мизар, и главния кондуктор Анри Доверн; последните двама потвърдиха съпружеската снизходителност на обвиняемия. Анри, за когото Севрин се бе грижила в Кроа дьо Мофра, разказа дори как, още ненапълно оздравял, чул една вечер Рубо и Кабюш да разговарят под неговия прозорец; това обясняваше много неща и сриваше защитата на двамата обвиняеми, които твърдяха, че не се познават. Всички служители на Компанията се възмущаваха от Рубо и жалеха нещастните жертви — горката млада жена, за чиято изневяра имаше безброй извинения, и почтения старец, чиято памет беше изчистена от всички отвратителни клевети.
Новото дело обаче така разпали страстите на семейство Гранморен, че, от една страна, господин Дьонизе намери в тяхно лице могъщи съюзници, но, от друга, се наложи да се бори, за да запази здраво изграденото обвинение. Съпрузите Лашене тържествуваха, тъй като отдавна искаха да докажат вината на
