разширените си сини очи, а черните й коси бяха настръхнали като зловещ шлем на ужаса. Той още я обожаваше и обзет от непреодолима жалост, плачеше с едри сълзи, без да съзнава престъплението си, забравил къде се намира, незабелязващ втренчените в него погледи на тълпата. Някои от дамите така се трогнаха, че заридаха. Скръбта на любовника беше толкова потресаваща в сравнение с хладното равнодушие на съпруга! Председателят се осведоми дали защитата има въпроси към свидетеля, адвокатите отговориха отрицателно, а подсъдимите се загледаха тъпо в Жак, който отиде да седне на мястото си, обкръжен от всеобщото съчувствие.
На третото заседание изслушаха обвинителната реч на прокурора и защитните речи на адвокатите. В началото председателят изложи накратко същността на делото и независимо от очевидно пълното си безпристрастие подчерта тежестта на обвинението. След него прокурорът като че ли не прояви всичките си способности: обикновено речите му бяха по-убедителни и той не се увличаше по безсмисленото красноречие. Сметнаха, че това се дължи на нетърпимата жега. Напротив, защитникът на Кабюш, парижкият адвокат, достави голямо удоволствие с речта си на публиката, макар да не бе в състояние да разбие доводите на обвинението. Защитникът на Рубо, уважаван член от руанската адвокатура, също се постара да представи нещата в най-благоприятна светлина. Прокурорът бе толкова изтощен, че изобщо не възрази на защитниците. Когато съдът се оттегли на съвещание, беше едва шест часът, ярката дневна светлина продължаваше да нахлува през десетте прозореца, а последните слънчеви лъчи пламтяха по гербовете на нормандските градове, които украсяваха корнизите. Тълпата зашумя под старинния позлатен таван, правостоящите започнаха да се блъскат нетърпеливо зад желязната решетка, отделяща ги от скамейките в залата. Но щом съдебните заседатели и съдиите се появиха, се възцари благоговейно мълчание. Присъдата бе издадена при смекчаващи вината обстоятелства; осъдиха Кабюш и Рубо на доживотен каторжен труд. Това беше голяма изненада, публиката шумно напусна залата, чуха се дори подсвирквания като в театър.
Същата вечер в цял Руан приказваха само за тази присъда и коментарите нямаха край. Общо взето, я преценяваха като неуспех за госпожа Бонон и за съпрузите Лашене. Безспорно само смъртна присъда би могла да удовлетвори семейството; очевидно беше, че не е минало без враждебна намеса! Споменаваха на ухо името на госпожа Льобук, която имаше трима-четирима поклонници между съдебните заседатели. Поведението на мъжа й като съдия беше безукорно, но на всички им се струваше, че нито другият съдия господин Шомет, нито председателят господин Дезабей бяха овладели дебатите както би следвало. Може би само съдебните заседатели по съвест бяха признали смекчаващи вината обстоятелства под влияние на обзелото ги тягостно съмнение, когато тъжната истина безмълвно бе прекосила за миг, като полъх, залата. Тъй или иначе, това дело си оставаше триумф за господин Дьонизе, тъй като нищо не бе накърнило неговия шедьовър; семейство Гранморен бе загубило много от симпатиите, когато се разпространи слухът, че за да си възвърне къщата в Кроа дьо Мофра, господин дьо Лашене, противно на основните принципи на юриспруденцията, възнамерявал да предяви иск за отмяна на дарението независимо от смъртта на дарителя; такова поведение от страна на един магистрат не можеше да не предизвика удивление.
На излизане от съдебната палата Жак се сблъска с Филомен, също призована като свидетелка, и тя вече не се отдели от него — уговаряше го да прекарат нощта в Руан. Той трябваше да се яви на работа на другия ден и охотно се съгласи да я заведе в кръчмата до гарата, където твърдеше, че е спал през нощта на престъплението; но можели да останат само до влака в нула часа и петдесет, с който на всяка цена трябвало да се върне в Париж.
— Знаеш ли — каза Филомен, когато, уловила под ръка Жак, се отправиха към кръчмата, — мога да се закълна, че току-що видях един наш общ познат… Да, Пекьо, който оня ден ми разправяше, че няма да стъпи в Руан, защото пет пари не дава за делото… Обърнах се за минутка и забелязах как някакъв човек се мушна в тълпата…
Жак сви рамене недоверчиво:
— Пекьо сигурно гуляе в Париж, доволен, че покрай моята призовка и той не е на работа в момента.
— Възможно е… Ама все пак трябва да внимаваме, защото става истински звяр, като побеснее.
Тя се притисна до него и като хвърли едно око назад, добави:
— Ами тоя, дето се мъкне след нас, познаваш ли го?
— Да, не се безпокой… Сигурно иска да ме пита нещо.
Действително Мизар ги следваше на известно разстояние от улица Жуиф. И той бе дал показания с обичайния си сънлив вид, но не си бе тръгнал, а се навърташе около Жак; не се решаваше да го запита нещо, макар явно да му се искаше. Когато двойката влезе в кръчмата, той също се вмъкна и си поръча чаша вино.
— Ха, и вие ли сте тук, Мизар? — викна му машинистът. — Как вървят работите с новата жена?
Женитбата му много забавляваше Жак. Бившата съмнителна кръчмарска прислужница Дюклу, която бе отишла да пази бариерата, много скоро забеляза, че Мизар тършува по всички ъгли — явно търсеше скритите пари на покойната; тъй като си бе наумила да се омъжи за него, хрумна й гениалната идея да му подскаже с недомлъвки и усмивки, че тя вече ги е намерила. В първия момент Мизар едва не я удуши, но после съобрази, че ако я пречука като първата, преди да ги е докопал, хилядата франка пак ще му се изплъзнат, ето защо стана много приветлив и любвеобилен; тя обаче го отблъсна, не му даваше да я пипне; не, не, когато му станела жена, щял да получи всичко плюс парите. И той се ожени за нея, а сега тя му се надсмиваше, че бил голям тъпак да вярва на всякакви приказки. Но най-хубавото в цялата работа беше, че като узна точно какво търси, тя започна да му помага със същото настървение. Ах, тия проклети ненамираеми хиляда франка! Нямаше как да не ги изровят някой ден, след като сега щяха да тършуват двамата! И те търсеха ли, търсеха!
— Още ли не сте ги намерили? — запита присмехулно Жак. — Старата Дюклу не ви ли помага?
Мизар го изгледа втренчено и най-сетне проговори:
— Вие сигурно знаете, кажете ми къде са!
Машинистът кимна:
— Нищо не знам, леля Фази нищо не ми е казвала. Надявам се, няма да вземете да ме обвинявате, че съм ги откраднал!
— О, тя нищо не ви е дала, туй е сигурно… Ама погледнете ме, болен съм. Ако знаете къде са, кажете ми.
— И си обирайте крушите! Внимавайте да не се разприказвам… Защо не видите дали не са в кутията със солта…
Пребледнял, Мизар продължаваше да го гледа с пламтящи очи. Изведнъж сякаш му просветна:
— Вярно бе, в кутията със солта! В шкафа има едно скривалище, там не съм търсил!
Той веднага си плати виното и хукна към гарата, за да се опита да хване влака в седем и десет. Бързаше да иде в малката къща, за да тършува както винаги.
Вечерта, след като хапнаха, Филомен предложи да се разходят, докато чакат влака в нула часа и петнадесет минути; тръгнаха по тъмните улички и излязоха извън града. Времето беше задушно — гореща и безлунна юлска нощ; тя въздишаше, почти увиснала на врата му. На два пъти й се стори, че чува стъпки зад тях, и се обърна, но не забеляза нищо в гъстия мрак. Задушната буреносна нощ изнервяше Жак. След убийството той се чувствуваше спокоен, уравновесен, в отлично здраве, но преди малко, докато седяха на масата в кръчмата, при всяко докосване на Филомен му премаляваше, сякаш старата болест се възвръщаше. Сигурно беше от умората, от задуха. Сега тя се притискаше до него и Жак се разтревожи, ужаси се, като усети как все по-силно я пожелава.
Нали уж беше оздравял, нали се бе уверил в това, след като облада Филомен и нищо лошо не се случи? Чувствуваше се все по-напрегнат и уплашен поради настъпващата криза; понечи да се измъкне от обятията й, но после успя да се поуспокои, защото тъмнината я прикриваше; дори по време на най-силните пристъпи никога не изпитваше желание да убива, щом не виждаше жертвата си. Вървяха по безлюден път и изведнъж се озоваха до някакво обрасло с трева хълмче; тя се излегна на земята и го дръпна при себе си; и тогава, озверял, подтикван от чудовищната необходимост да убива, той като бесен затърси в тревата нещо, някакъв камък, за да смаже главата й. Отблъсна я, скочи и хукна да бяга; зад себе си чу мъжки глас, ругатни, боричкане.
— Ах, кучко мръсна! Изчаках до края, за да те спипам с него!
