изпадна във възторг. Тази находка сигурно щеше да го отведе далеч; отначало не спомена за часовника и разпита Кабюш за ръкавиците и за кърпичките. Още миг, и каменарят щеше да признае: да, обожавал я, да, желаел я, целувал роклите й, прибирал, задигал зад гърба й каквото му падне, само да е нейно — ширитчета, фиби, игли. Но замълча, не можа да преодолее стеснителността, непорочността си. Когато съдията най-сетне му пъхна часовника под носа, съвсем се обърка. Спомняше си отлично часовника; веднъж намери под някаква възглавница кърпичка, отмъкна я и много се изненада, когато в колибата си откри, че в единия й край е завързан часовник; след това сума време се питаше как да го върне. Ама за какво да разказва всичко това? Почнеше ли веднъж, трябваше да си признае и другите кражби — разните парцали, приятно ухаещото бельо, а толкова го беше срам! И без това вече изобщо не вярваха на думите му. Той самият започна да не се разбира; беше простоват човек и всичко се обърка в главата му като в кошмар. Престана да се горещи, като го обвиняваха в убийство; гледаше тъпо и на всички въпроси отговаряше, че не знае. Откъде попаднали у него ръкавиците? Не знаел. Кърпичките? Не знаел. Часовникът? Не знаел. Омръзнало му да го тормозят, искал да го оставят на мира, ако ще веднага да го пратят на гилотината.
На другия ден господин Дьонизе нареди да задържат Рубо. Възползувайки се от всемогъществото си, издаде заповед за арестуването на помощник-началника, без да има сериозни основания за това, в една от онези минути на вдъхновение, когато сам се убеждаваше в гениалната си прозорливост. Въпреки че имаше още много неясноти, надушваше в Рубо главния участник и вдъхновител на двете престъпления; и много скоро възтържествува, тъй като откри завещанието, с което Рубо и Севрин взаимно си оставяха в наследство цялото имущество и което бе съставено при хавърския нотариус господин Колен една седмица след влизането във владение на къщата в Кроа дьо Мофра. От този момент изгради в ума си цялата история с такава неопровержима логичност и абсолютна яснота, че обвинителният акт ставаше направо неразбиваем, а самата истина — неправдоподобна, съчинена и нелогична. Рубо беше страхливец, който на два пъти не се е решил да убие, а си е послужил с ръката на оня див звяр Кабюш. Първия път, в желанието си да наследи по-бързо председателя Гранморен, чието завещание в полза на Севрин му е било известно, и знаейки, от друга страна, колко силно го мрази Кабюш, е вмъкнал в Руан каменаря в купето, като преди това е тикнал ножа в ръката му. Двамата съучастници си бяха разделили десетте хиляди франка и може би изобщо нямаше да се срещнат вече, ако едното убийство не бе повлякло след себе си другото. Именно тук съдията бе проявил дълбокото си познаване на престъпната психология, което предизвика безброй възторзи. Не преставал да наблюдава Кабюш, твърдеше той, убеден, че първото убийство неминуемо ще го доведе до второ. Година и шест месеца бяха достатъчен срок: семейството на Рубо се бе разпаднало, съпругът бе пропилял на карти петте хиляди франка, а жената от скука си бе намерила любовник. Тя очевидно е отказвала да продаде къщата в Кроа дьо Мофра и в постоянните кавги може би го е заплашвала да го предаде на съда. Тъй или иначе, многобройните свидетелски показания удостоверяваха, че съпрузите изобщо не са се разбирали; именно тук второто убийство се превръщаше в логична последица на първото: Кабюш се явяваше с похотливите си желания, съпругът му тикваше в тъмното ножа, за да си осигури окончателно собствеността на тая прокълната къща, коствала вече един човешки живот. Такава беше истината, ослепителната истина, всичко я потвърждаваше: намереният у каменаря часовник и особено еднакво нанесените удари в гърлото явно от една и съща ръка с едно и също оръжие — ножа, намерен в стаята. По тази точка следствието имаше известно съмнение, тъй като председателят изглеждаше заклан с по-малък и по-остър нож…
Отначало Рубо, който сега изглеждайте сънлив и натежал, отговаряше на въпросите само с „да“ и „не“. Сякаш не бе изненадан, че са го задържали; всичко му беше безразлично, постепенно се бе превърнал в пълна развалина. За да го накарат да говори, поставиха при него агент, с когото играеха от сутрин до вечер на карти; той друго и не искаше. Стана ясно, че е убеден във вината на Кабюш — само той можел да е убиецът. Запитан за Жак, сви рамене и се засмя, което означаваше, че връзката на Севрин с машиниста му е била известна. Но когато господин Дьонизе, след като опипа почвата, започна да развива теорията си, обърквайки го със сложни въпроси, поставяйки го натясно, мъчейки се да му измъкне признанието, Рубо осъзна, че може би са го разкрили, и стана сдържан. Какви му ги разправяха? От една страна, твърдяха, че не той, а каменарят е убил и председателя, и Севрин; а от друга, че и в двата случая той е виновен, защото Кабюш е действувал вместо него! Тая сложна комбинация го изненада и го направи подозрителен — сигурно му поставяха клопка, слънгосваха го, за да го принудят да признае участието си в първото престъпление. Още като го задържаха, си бе казал, че сигурно ще измъкнат наяве оная стара история. При очната ставка с Кабюш заяви, че не го познава. Но когато повтори, че го е заварил облян в кръв, на път да изнасили жертвата си, каменарят избухна, последва бурна сцена и делото още повече се заплете. За три дни съдия- следователят проведе безброй разпити, убеден, че двамата съучастници са се разбрали и му играят комедии с показната си вражда. Рубо, прекалено изтощен, бе решил вече да не отговаря, но изведнъж кипна, беше му дошло до гуша — и без това от сума месеци му се искаше да приключи с тая история — и каза истината, цялата истина.
Точно този ден господин Дьонизе демонстрираше ловкост; седеше зад бюрото си, криеше очи под тежките си клепачи и присвиваше проницателно постоянно мърдащите си устни. От един час се мъчеше с изкусни уловки да надхитри тоя разплут, сякаш обвит в жълта лой подследствен, под чиято мазна обвивка явно се криеше гъвкав и коварен ум. И си повярва, че го е спипал малко по малко, че го е омотал, хванал го е най-сетне в капана, когато Рубо, стигнал до крайния предел на силите си, махна с ръка и викна, че му е писнало и предпочита да си признае, отколкото да го мъчат още. И тъй, и тъй искали да го изкарат виновен, поне да отговаря за онова, което наистина е извършил. Но докато разказваше историята си — как Гранморен омърсил жена му още като малко момиче, как побеснял от ревност, узнавайки за тия гадости, как го убил и защо взел десетте хиляди франка, клепачите на съдията се вдигнаха и изразиха съмнение, докато устата му се разкриви присмехулно в непреодолимо професионално недоверие. Когато обвиняемият млъкна, съдията направо се разсмя. Ама тоя негодник наистина беше по-хитър, отколкото си го представяше! Да поеме върху себе си първото убийство, да го превърне в престъпление от ревност и така да изключи предумишлената кражба и особено да обяви Севрин за своя съучастница, беше наистина дързък ход, който говореше за изключителни ум и воля. Само че тая история, не издържаше критика.
— Слушайте, Рубо, вие за дечурлига ли ни вземате?… Твърдите, че сте ревнували и сте извършили убийството в пристъп на ревност, нали?
— Точно така.
— И искате да ни накарате да повярваме, че сте взели жена си, без да знаете нищо за връзките й с председателя… Нима това е правдоподобно? Напротив, всичко във вашия случай доказва предложена, обсъдена и приета сделка. Дават ви младо момиче, възпитано като госпожица… осигуряват й зестра, покровителят й става и ваш покровител, знаете, че й е завещал къща, и ми разправяте, че нищо, абсолютно нищо не сте подозирали! Хайде де, сто на сто ви е било известно всичко, иначе вашата женитба е необяснима… Впрочем достатъчен е един факт, който напълно ви уличава. Вие не сте ревнив, надявам се, няма да ме убеждавате в противното.
— Казах истината, убих, защото бях побеснял от ревност.
— След като сте убили председателя за стари, твърде неясни и явно измислени от вас отношения с жена ви, обяснете ми как сте търпели да си има любовник, тъй де, оня як момък Жак Лантие! Всичко живо ми разказа за тая връзка и вие не скрихте, че сте знаели за нея… Как сте ги оставяли да ходят свободно?
Рубо грохна напълно, загледа се вторачено, с помътнели очи в празното пространство и накрая избъбри:
— Не знам… Убих оня, а не убих тоя.
— Престанете да се правите на отмъстителен ревнивец и не ви съветвам да повторите тоя роман пред господа съдиите, защото те само ще свият рамене! Послушайте ме, сменете тактиката, единствено истината може да ви спаси.
От този миг, колкото по-упорито твърдеше Рубо, че това е истината, толкова повече се убеждаваше съдията, че той лъже. Сега всичко се обръщаше против него; дори и някогашните му показания от първото следствие, които би трябвало да потвърдят новата му версия, тъй като тогава бе хвърлил вината на Кабюш, явно прикриваха необикновено хитро скроен план на съучастници. Съдия-следователят анализира психологическата страна на делото с истинска любов и професионална вещина. Никога досега, твърдеше той, не бил прониквал така дълбоко в тайните на човешката природа; и това бе по-скоро гадаене, отколкото
