съблазнително гръд. Когато пред него блесна тази бяла плът, той мълниеносно вдигна ръката си с ножа. Тя зърна искрящото острие и отстъпи изумена и уплашена.
— Жак, Жак… Божичко, мен ли?… Защо? Защо?
Стиснал зъби, безмълвен, той се спусна след нея.
След кратка борба я притисна до леглото. Тя отстъпваше слисана, беззащитна, с изпокъсана нощница.
— Защо? Божичко, защо?…
Той замахна и ножът прекъсна въпроса й. След като го заби, го завъртя в раната инстинктивно, с ненаситна стръв; с такъв удар бе убит и председателят Гранморен, на същото място, със същия бяс. Дали бе извикала? Не би могъл да каже. В същия миг профуча бързо, с грохот експресът от Париж; дори подът се разтърси; Севрин бе умряла като поразена от този вихър.
Застанал неподвижно, Жак я гледаше просната в краката му, пред леглото. Тракането на влака заглъхваше в далечината. Тягостна тишина се спусна над червената стая. Тя лежеше на земята сред червените тапети и червените завеси; кръвта й се лееше обилно между гърдите, стичаше се по корема, по бедрата, капеше по паркета. Скъсаната й нощница цяла бе напоена. Никога не бе и помислял, че има толкова кръв! Стоеше като омагьосан, не можеше да се откъсне от страшното изражение на ужас, застинало върху лицето на тази хубава, мила и кротка жена. Черните й коси бяха настръхнали — зловещ черен шлем на уплахата. Очите й с цвят на зеленика още питаха, неимоверно разширени, безумни, стъписани пред кошмарната загадка. Защо, защо бе я убил? И тя бе смазана, отнесена от съдбоносната неизбежност на убийството, неволна жертва, която животът бе повалил в кал и кръв и която въпреки всичко бе останала нежна и невинна, без да проумее защо умира!
Жак се стресна. Чу някакво ръмжене на звяр, грухтене на глиган, рев на лъв. Но се успокои; той издаваше тези звуци, дишайки. Най-сетне! Най-сетне бе задоволил страстта си, бе убил! Да, той бе го извършил! Овладя го неистова радост, огромно щастие, че бе удовлетворил напълно заветната си мечта. Изпитваше гордата изненада на самеца, осъзнал неимоверната си мъжка власт. Беше убил жената и сега я притежаваше напълно, до унищожението й, както бе копнял от толкова време. Тя вече не съществуваше и отсега нататък нямаше да бъде ничия. Изведнъж си спомни другия убит, председателя Гранморен, чийто труп бе видял в онази кошмарна нощ на петстотин метра оттук. Нежното бяло, набраздено с кръв тяло бе станало същата човешка отрепка, счупена марионетка, дрипа, в каквато ножът с един замах превръща живото същество. Да, това беше. Той бе убил и трупът лежеше на земята. И тя като другия се бе преметнала, но бе паднала по гръб, с разтворени крака, с подгъната под нея лява ръка, с извита, като откъсната от рамото дясна ръка. Нали в онази нощ се бе заклел с лудо биещо сърце и той да се осмели, нали при вида на заклания човек и в него бе пламнала като похотливо желание бясната жажда да убие? Ах, да не проявява малодушие, да се задоволи, да забие ножа! Незабелязано тази страст бе покълнала, бе се разгоряла в него; от една година с всеки изминал час вървеше към неизбежността; дори в прегръдките на тази жена, дори под целувките й в него глухо назряваше решението; двете убийства бяха свързани; нима едното не бе логична последица на другото?
Силен грохот, от който затрепери дори подът, го изтръгна от съзерцанието на мъртвата. Дали не блъскат по вратите? Дали не идват да го задържат? Огледа се — наоколо му цареше безмълвна тишина. Ах, да, още един влак! Скоро долу на вратата ще почука човекът, когото възнамеряваше да убие! Беше го забравил напълно. Още не съжаляваше за нищо, но вече се чудеше на безразсъдството си. Как? Какво бе станало? Как така любимата жена, която го обичаше страстно, лежеше на пода с прерязано гърло, а съпругът, пречката към щастието, още живееше и стъпка по стъпка се приближаваше в мрака? Месеци наред бе щадил, не бе посмял да пипне този човек поради възпитанието си, поради внушените и бавно наслоявани идеи за човечност, но в ущърб на интересите му бе надделял наследственият инстинкт за насилие, необходимостта да убива, която в дивите гори е подтиквала зверовете да се нахвърлят един върху друг. Нима може да се убива обмислено? Не, убийството е инстинктивен порив, глас на кръвта и нервите, останка от древните битки, предизвикани от необходимостта да оцелееш и от радостта да чувствуваш силата си. Сега Жак усещаше само преситеност и умора, мъчеше се тревожно да проумее всичко и в задоволената си страст не откриваше нищо друго освен изненада и горчива тъга пред непоправимото. Стана му непоносимо край нещастната жертва, която продължаваше да го пита с ужасен поглед! Понечи да извърне очи, но изведнъж от подножието на леглото се надигна друга бяла фигура! Нима това бе двойница на мъртвата? Изведнъж позна Флор. Тя се бе върнала по време на трескавото му бълнуване след убийството. Несъмнено тържествуваше отмъстена. Вледенен от страх, той се запита защо се бави още в тая стая. Беше убил, беше се напил като скот, до самозабрава, с отвратителното вино на престъплението. Спъна се в хвърления на земята нож и избяга, спусна се главоломно по стълбата, отвори голямата входна врата, сякаш малката не бе достатъчно широка, за да премине през нея, и се втурна навън в мастиленочерната нощ; тропотът от бесния му бяг заглъхна в далечината. Не се обърна, тайнствената къща, извисяваща се напреки край железопътната линия, остана отворена и самотна във владението на смъртта.
И тази вечер, както обикновено, Кабюш се бе промъкнал през живия плет и бдеше под прозореца на Севрин. Знаеше, че чакат Рубо, затова не се учуди, забелязвайки светлина през процепа на капаците. Но направо се закова от изненада, като видя как някакъв човек изскочи от входа и подобно на побеснял звяр се втурна сред полята. Изчезна толкова бързо, че дори не помисли да го настигне, а смутен и разтревожен, загледа колебливо зиналата към тъмното антре врата. Какво се бе случило? Дали да влезе? В дома цареше пълно мълчание, нищо не помръдваше, само лампата горе продължаваше да свети; сърцето му се сви, стана му страшно.
Най-сетне се реши и пипнешком се изкачи по стълбището. Отново се спря пред отворената врата на спалнята. Под спокойната светлина на лампата му се стори, че вижда пред леглото натрупани фусти. Сигурно Севрин си беше легнала. Развълнуван, с разтуптяно сърце, тихо я повика. После забеляза кръвта, разбра и се хвърли в стаята със страшен вик. Боже мой! Тя лежеше там убита, жалка в голотата си. Стори му се, че още диша. Обзе го отчаяние, мъчителен срам, като я видя да агонизира гола! Сграбчи я братски в обятията си, вдигна я, положи я на леглото и я покри. Но в тази прегръдка, единственото им нежно съприкосновение, бе изцапал с кръв двете си ръце, гърдите. Нейната кръв се стичаше по него! В тази минута зърна Рубо и Мизар. Виждайки, че всички врати са отворени, те бяха решили да се качат заедно горе. Съпругът бе пристигнал със закъснение и се бе спрял да си поговори с пазача, който пък тръгна да го изпрати, за да си довършат приказката. Двамата гледаха втрещени Кабюш, чиито ръце бяха оплескани с кръв като на касапин.
— Същата рана като на председателя — каза Мизар, след като се наведе да погледне.
Рубо поклати глава мълчаливо; не можеше да откъсне поглед от Севрин, от лицето й, застинало в ужас, от настръхналите над челото й черни коси, от широко разтворените й сини очи, които питаха: „Защо?“
XII
Три месеца по-късно, през една топла юнска вечер, Жак караше хавърския експрес, поел от Париж в шест и тридесет минути. Новата му машина, номер 608, беше още съвсем девствена, както казваше той. Започваше вече да я опознава — тя бе несговорчива, вироглава, своенравна като онези млади кобили, които трябва да бъдат добре обяздени, преди да ги впрегнат. Машинистът често я ругаеше и съжаляваше за Лизон; налагаше се да я следи непрекъснато и да не сваля ръка от лоста за скоростите. Но тази вечер времето бе тъй дивно, че снизходително я оставяше да препуска на воля, самият той вдъхвайки радостно приятния въздух. Чувствуваше се отлично, не го измъчваха угризения, наслаждаваше се, уталожен, на блажения покой.
Макар никога да не приказваше на път, сега се пошегува с Пекьо, който както преди бе огняр при него:
— Какво става? Отваряте си очите на четири, като че сте пили бистра водица!
Противно на навика си Пекьо наистина изглеждаше трезвен и мрачен. Той отговори намръщено:
— Искаш ли да си наясно, отваряй си очите.
Жак го погледна подозрително като човек, чиято съвест не е съвсем чиста. Миналата седмица се бе озовал в обятията на любовницата на своя приятел, опасната Филомен, която отдавна му се умилкваше подобно мършава влюбена котка. Бе се поддал не само поради мимолетно чувствено любопитство, а по-
