се отнесли много сдържано Гундерман и всички банкери евреи, които му дали да разбере, че ще откажат своите капитали, докато пазарът е несигурен за тях и се намира в ръцете на авантюристи. Гундерман тържествуваше. Но по-добре евреите, признати за крале на златото, отколкото католиците ултрамонтанисти да бъдат господари на света, ако завладеят Борсата.
По-късно разказваха, че когато министърът на правосъдието Делкамбр, настървен в злобата си срещу Сакар, предпазливо поискал да узнае какво отношение ще вземе Ругон към брат си в случай че правосъдието се намеси, Ругон просто извикал откровено: „Ах, ако ме отърве, ще му запаля една голяма свещ!“ И оттогава, от момента, в който Ругон го изостави, Сакар бе загубен. Делкамбр, който го дебнеше, откакто бе на власт, най-сетне можеше да го хване като нарушител на закона, да го оплете в огромната мрежа на правосъдието, стига само да намереше предлог, за да го предаде на своите жандарми и съдии.
Една сутрин Буш, разгневен, че досега още не беше започнал да действува, отиде в съдебната палата. Ако сега не побърза, никога вече няма да изскубне от Сакар четирите хиляди франка, дължими на Мешен по прословутата сметка за разходите за малкия Виктор. Планът му беше просто да вдигне отвратителен скандал, като поиска от Сакар издръжка за дете и разкрие гнусните подробности по изнасилването на майката и изоставянето на хлапето. Един подобен процес, повдигнат срещу директора на Световната банка при създаденото вълнение от кризата, която изживяваше тази банка, щеше да развълнува цял Париж; а Буш все още се надяваше, че дори при първата заплаха Сакар ще плати. Обаче заместник-прокурорът, който го прие, племенник на Делкамбр, изслуша с нетърпение и досада историята: не, не, нищо сериозно не може да се направи с подобни клюки, това не попада под някой член на кодекса. Объркан, Буш се възмути, заговори за дългото си търпение и когато разказа за проявената си доброта към Сакар, стигнала дотам, че вложил парите си по сметка в Световната банка, заместник-прокурорът рязко го прекъсна: как, нима неговите средства са изложени на опасност в тази фалираща банка и той нищо не предприема! При това положение няма нищо по-просто — трябва само да подаде жалба за измама, тъй като правосъдието било вече предупредено за мошеническите маневри, които щели да предизвикат фалита.
Именно така трябвало да се нанесе страхотният удар, а не с другата история, с мелодрамата на някакво си момиче, умряло от пиянство, и на едно момче, израснало в тинята. Буш слушаше внимателно и сериозно, тласнат по нов път и към едно деяние, за каквото не бе дошъл и за чиито сериозни последици се досещаше: Сакар арестуван, Световната банка смъртоносно ударена. Само страхът, че ще загуби парите си, би го накарал да вземе веднага решение. Впрочем той обичаше само катастрофи, за да лови риба в мътна вода. Обаче сега се двоумеше, казваше, че ще размисли, че ще дойде пак, и трябваше заместник-прокурорът да сложи перото в ръката му и в своя кабинет и на своето бюро да го накара да напише жалбата за измама, която, веднага след като изпрати посетителя, той отнесе с прекалено усърдие на чичо си, министъра на правосъдието. Работата беше свършена.
На другия ден на улица „Лондон“, в седалището на дружеството, Сакар има дълго съвещание с комисарите ревизори и с юрисконсулта, за да уточнят баланса, който той искаше да представи на общото събрание. Въпреки сумите, предоставени от другите финансови учреждения, трябваше да затворят гишетата, да прекратят плащанията поради нарастващите искания. Тази банка, която преди един месец притежаваше в касите си около двеста милиона, сега можа да изплати само първите няколкостотин хиляди франка на обезумялата си клиентела. Търговският съд с присъда бе обявил служебно фалита, основавайки се на краткия доклад, направен предишния ден от един експерт, натоварен да провери книжата. Въпреки всичко Сакар безразсъдно пак обещаваше да спаси положението, подтикван от сляпа надежда и необяснимо упорита храброст. Точно в този ден, когато очакваше отговора на комитета на борсовите посредници относно определянето на един изравнителен курс, портиерът влезе да му съобщи, че трима господа го чакали в съседния салон. Може би това беше спасението и затова той много радостен се спусна към тях, обаче бе посрещнат от един полицейски комисар и двама агенти, които веднага го арестуваха. Заповедта за задържане била издадена въз основа на доклада на експерта, разкрил нередности в книжата, и най-вече във връзка с жалбата за злоупотреба с доверието на Буш, който твърдял, че вложените от него суми по сметка били използувани за други цели. В същия час бил също така арестуван и Амлен в дома му на улица „Сен Лазар“. Този път наистина беше краят, сякаш всички хора, озлобени от неуспехите, се бяха ожесточили срещу тях. Извънредното общо събрание вече не можеше да се състои, Световната банка беше издъхнала.
Госпожа Каролин не беше в къщи в момента на арестуването на брат й, който едва бе успял да й остави няколко реда, набързо написани. Когато се прибра, тя се изуми. Никога дори за миг не бе й минавало през ума, че той ще бъде преследван, толкова й се виждаше чист, незамесен в каквато и да било съмнителна афера и оневинен от продължителните си отсъствия. Веднага след обявяването на фалита братът и сестрата бяха предали всичко, което притежаваха, в полза на актива на банката, като искаха да се измъкнат от тази авантюра така бедни, както бяха влезли; сумата, която предадоха, беше голяма, близо осем милиона, в които бяха включени тристате хиляди франка, наследени от леля им. Тя веднага започна да прави постъпки, сега живееше само за да облекчи съдбата, да подготви защитата на своя беден Жорж; въпреки храбростта си тя лееше сълзи всеки път, когато си представяше невинния си брат зад решетките, окалян в този ужасен скандал, който завинаги разби и омърси живота му. Той беше толкова кротък, толкова слаб, благочестив като дете и невежа като „голям глупак“, както тя казваше, без да се смятат техническите му занимания. Най-напред тя се бе разгневила срещу Сакар, единственият виновник за провала, причинителят на тяхното нещастие; тя възстановяваше и обсъждаше ясно неговото отвратително дело още от първите дни, когато той весело се шегуваше с нея, че четяла кодекса, чак до последните дни, когато поради суровостите на неуспехите трябваше да се изплащат всички нередности, които бе предвидила и оставила да се извършат. После, измъчвана от съвестта си заради своето съучастничество, тя потисна гнева си, избягваше да се занимава с него, като си налагаше да действува така, сякаш той не съществуваше. Когато трябваше да произнесе името му, тя като че ли говореше за непознат човек от противната страна, чийто интереси съвсем се различаваха от нейните. Тя, която почти всекидневно посещаваше брат си в парижкия затвор, нито веднъж не бе поискала разрешение да види Сакар. Държеше се много храбро, продължаваше да живее в апартамента на улица „Сен Лазар“, където приемаше всички, които я търсеха, дори и тия, които идваха да я хулят; по този начин се бе превърнала в делова жена, решила да спаси всичко възможно от тяхната чест и тяхното щастие.
По време на дългите дни, които тя прекарваше по този начин там горе, в кабинета с чертежите, където бе преживяла толкова хубави часове на труд и надежда, едно зрелище дълбоко я опечаляваше. Приближеше ли се до един от прозорците и хвърлеше ли поглед към съседната богаташка къща, тя със свито от болка сърце откриваше зад прозорците на тясната стаичка бледите профили на двете нещастни жени — на графиня Дьо Бовилие и на нейната дъщеря Алис. Понеже дните през февруари бяха много меки, тя често ги виждаше да крачат бавно, с наведени глави, из покритите с мъх алеи на опустошената от зимата градина. Провалът на банката се бе отразил ужасно върху двете същества. Преди петнадесет дни нещастничките притежаваха един милион и осемстотин хиляди франка срещу техните шестстотин акции, за които едва ли биха получили осемнадесет хиляди франка днес, когато курсът бе спаднал от три хиляди на тридесет франка. Беше се стопило, изчезнало в миг цялото им състояние: двадесетте хиляди франка за зестрата, сложени така мъчително настрана от графинята, седемдесетте хиляди франка, взети назаем срещу фермата Обле, след това самата ферма, продадена за двеста и четиридесет хиляди франка, въпреки че струваше четиристотин хиляди. Какво щяха да правят, тъй като смазващата ипотека срещу къщата им изяждаше годишно по осем хиляди франка, а издръжката на дома им струваше не по-малко от седем хиляди въпреки прекаленото им скъперничество, въпреки чудесата на отвратителната икономия, която правеха, за да запазят външния си вид и общественото си положение? Дори да продадат акциите си, как щяха да живеят отсега нататък, как щяха да посрещат всички нужди с тия осемнадесет хиляди франка, последната останка от корабокрушението? Имаше само един изход, който графинята не искаше още напълно да възприеме: да напусне богаташката къща, за да я предостави на кредиторите, да не чака те да я продадат на търг, защото вече й беше невъзможно да плаща лихвите; веднага да наеме някоя малка квартира и да заживее там скромно и незабелязано, докато има парче хляб за ядене. Но графинята все още не се предаваше, защото не искаше да стигне до пълно обезличаване, до гибелта на това, за което се бе смятала, до края на нейния род, който от години упорито и героично крепеше с треперещите си ръце. Семейство Бовилие под наем, лишено от покрива на своите прадеди, живеещо у чужди хора в нищета като победено! Нима нямаше да
