неговото състояние, което му е давало ония петнадесет хиляди франка рента, спечелена с толкова усилия в продължение на тридесетгодишен труд. Сега не притежавал нищо, дано да успее да се измъкне напълно издължен, след като продаде малката си къща на улица „Льожандр“, с която толкова много се гордеел. В този провал госпожа Можандр положително била по-виновна от него.
— Ах, госпожо — започна да обяснява Марсел, чието приятно лице дори и сега, след катастрофата, оставаше свежо и засмяно, — вие не можете да си представите как се промени мама! Тя, която бе толкова предвидлива, толкова пестелива, страшилището на прислужничките, защото вечно бе по петите им, за да проверява техните сметки, тя именно започна да говори само за стотици хиляди франкове, тя подбуждаше татко, да! Всъщност той не беше толкова смел, бе готов да слуша чичо Шав, ако тя не го бе подлудила със своята мечта да пипне голямата печалба, милиона… Най-напред те се увлякоха, като четяха финансовите вестници; татко се пристрасти пръв и дори в началото играеше скришом; после, когато и мама се включи, след като дълго време като благоразумна домакиня злословеше срещу борсовата игра, огънят се разпали, но не за дълго. Възможно ли е жаждата за печалба да променя до такава степен честните хора?
Намеси се и Жордан, който се развесели, като си представи фигурата на чичо Шав, чието име бе споменала жена му.
— Само да бяхте видели спокойствието на чичото сред всички тия катастрофи! Той ги беше предвидил, сега тържествуваше, стегнат в колосаната си яка… Нито един ден не бе отсъствувал от Борсата, нито един ден не бе престанал да играе на дребно в брой, напълно доволен, че отнася спечелените петнадесет до двадесет франка всяка вечер, подобно на добър чиновник, който честно е изпълнил задачата си в работния ден. Около него милионите струяха от всички страни, огромни състояния се трупаха и се разсипваха за два часа, златото се лееше с пълни ведра сред трясъка на гръмотевици, а той продължаваше да печели безстрастно своето дребно съществуване — своята дребна печалба за дребните си пороци. Това е най- хитрият от хитреците и хубавите момичета от улица „Нолет“ си получаваха сладкишите и бонбоните.
Шеговитият намек за похожденията на капитана разсмя двете жени. Но веднага пак ги обзе тревогата по създаденото положение.
— Уви, не — заяви госпожа Каролин, — не ми се вярва вашите родители да могат да получат нещо срещу своите акции. Струва ми се, че това е краят. Сега те вървят по тридесет франка, ще спаднат до двадесет франка, до сто су… Боже мой! Какво ще стане с тия нещастни възрастни хора, привикнали на охолен живот?
— Ами ще трябва да се грижим за тях… — отвърна непринудено Жордан. — Ние не сме още много богати, но в края на краищата моята работа тръгна и няма да ги оставим на улицата.
Щастието му се беше усмихнало. След толкова години упорит труд неговият първи роман, печатан най- напред на подлистници в един вестник, после издаден в книга от един издател, изведнъж пожъна голям успех; беше спечелил няколко хиляди франка, отсега нататък за него се бяха отворили всички врати и затова гореше от желание да седне да пише, уверен, че ще спечели пари и слава.
— Ако не можем да ги вземем при нас, ще им наемем малко жилище. Ще ги наредим някак си, бога ми!
Загледала се в него с безкрайна нежност, Марсел леко изтръпна, разчувствувана.
— О, Пол, Пол, колко си добър — каза тя и се разплака.
— Успокойте се, дете мое, моля ви — повтори усърдно няколко пъти изненаданата госпожа Каролин. — Не трябва да се измъчвате така!
— Оставете ме, не за това се измъчвам… обаче наистина е много глупаво всичко, което стана! Питам ви аз накратко, като омъжена за Пол, нима мама и татко не трябваше да ми дадат зестрата, която винаги ми бяха обещавали? Под предлог, че Пол нямал пукната пара и че аз правя глупост, като държа на обещанието си, те не дадоха нито един сантим! О, а ето докъде стигнаха днес! Добре щеше да им дойде моята зестра, ако борсата не беше изяла и нея!
Госпожа Каролин и Жордан не можаха да не се засмеят. Но Марсел не се утеши, заплака още по- силно.
— Все пак това не е всичко… Когато Пол беше беден, аз имах една мечта. Да, като във вълшебните приказки, въобразих си, че съм принцеса и един ден ще занеса на моя разорен принц много, много пари, за да му помогна да стане голям поет. Но ето че той няма нужда от мене, ето че вече съм само бреме с моите родители! Той ще се тормози, ще трябва да прави всички подаръци… Ах, как се измъчва сърцето ми!
Той горещо я прегърна.
— Какво ни разправяш ти, малка глупачке! Нима жената трябва да дава нещо? Ами че ти сама себе си даваш, твоята младост, твоята нежност, твоето хубаво настроение, а в света няма принцеса, която може да даде повече!
Тя веднага се успокои, щастлива, че е толкова обичана, намирайки, че наистина е била много глупава, като е плакала.
Той продължи:
— Ако баща ти и майка ти искат, ние ще ги настаним в „Клиши“, където видях, че има евтини партерни етажи в къщи с градини… У дома, в нашата дупка, запълнена с малкото ни мебели, е много уютно, но твърде тясно; а освен това скоро ще трябва да отворим място за…
И като се усмихна отново, той се обърна към госпожа Каролин, която беше много развълнувана от тази семейна сцена:
— Е, да, ще станем трима, можем да признаем сега, когато аз съм вече човек, който печели хляба си… Нали, госпожо, още един дар ще ми поднесе тя, която плаче, че нищо не ми е донесла?
В неутешимото си отчаяние на бездетна жена госпожа Каролин погледна малко поруменялата Марсел, чиято надебеляла вече талия не бе забелязала. Сега и нейните очи се напълниха със сълзи.
— Ах, скъпи деца, обичайте се много, вие единствени сте разумни и щастливи!
После, преди да се сбогуват, Жордан разказа подробности за вестник „Есперанс“. Закачливо, с инстинктивното си отвращение към аферите, той описа редакцията като някаква необикновена бърлога, цялата разтърсвана от борсовата спекулация. Целият персонал, от директора до куриера, спекулирал, а само той, както си признаваше със смях, не бил играл и затова всички го гледали накриво, презирали го и му се присмивали. Впрочем фалитът на Световната банка и най-вече арестуването на Сакар нанесли смъртоносен удар на вестника. Редакторите се разбягали, само Жантру още упорствувал при това тежко положение, прилепил се към развалините, за да поживее още малко от остатъците на корабокрушението. За този човек краят бил настъпил, изтеклите три години на благоденствие го разложили, превърнали го в едно чудовище, което злоупотребява с всичко, от което може да се изсмуче нещо, и поради това загивал от преяждане като гладниците, когато седнат на богата трапеза. И най-интересното, логична последица от събитията, било пълното пропадане на баронеса Сандорф, станала любовница на този човек в разгара на катастрофата, обезумяла и жадна да си възвърне парите.
При името на баронесата госпожа Каролин леко пребледня, а Жордан, който не знаеше за съперничеството между двете жени, довърши историята.
— Не зная защо тя му се е отдала. Може би е вярвала, че той ще я осведомява благодарение на връзките си като журналист. А може би се е търкулнала до него по силата на самите закони за падането, които смъкват все по-надолу. Наблюдавал съм, че в страстта на играта има един разрушителен фермент, който разяжда и разлага всичко най-възвишено и най-гордо и превръща човешкото същество в дрипа, в отпадък за канала… Във всеки случай ако този негодник Жантру помни още ритниците, с които, както разказват, го е посрещал бащата на баронесата, когато някога е ходил при него да проси ордери, сега добре си е отмъстил; защото лично аз, който ви говори, веднъж като се върнах в редакцията, за да си получа заплатата, попаднах на една обяснителна сцена: като блъснах силно една врата, аз видях със собствените си очи Жантру да удря плесници на Сандорф… Ах, този пиян човек, потънал в алкохол и пороци, удряше грубо като кочияш светската дама!
С жест на страдание госпожа Каролин го накара да млъкне. Струваше й се, че това жестоко унижение оскърбява и самата нея.
Марсел много нежно хвана ръката му, за да си тръгнат, и каза:
— Не си мислете, скъпа госпожо, че сме дошли да ви досаждаме. Напротив, Пол много защищава господин Сакар.
— Ама, разбира се — извика младият мъж. — Господин Сакар винаги е бил много любезен към мене.
