големи епидемии, най-жестоко бяха засегнати средните съществувания, дребните спестители, и само синовете им биха могли да възстановят загубите след непосилен и дългогодишен труд.
Най-сетне госпожа Каролин излезе, за да отиде при Мазо; като вървеше пеш към улица „Банк“, тя си мислеше за последователните удари, които борсовият посредник понасяше от петнадесет дни. Само Файо му беше откраднал триста хиляди франка, два пъти по-голяма беше неплатената сметка на Сабатани, маркиз Дьо Боен и баронеса Сандорф отказваха да платят разликата, която за тях двамата възлизаше на повече от един милион; фалитът на Седил му отнасяше почти такава сума, без да се смятат осемте милиона, които му дължеше Световната банка, същите тези осем милиона, които той беше минал по сметката на Сакар — страхотна загуба, пропаст, в която всеки миг разтревожената Борса очакваше да го види как се сгромолясва. Вече на два пъти се бе разнасял слухът за тази катастрофа. И в това ожесточено настървение на съдбата срещу него той бе сполетян от едно последно нещастие, което като капка вода накара да прелее препълнената чаша: предишната вечер бяха арестували чиновника му Флори, обвинен в присвояване на сто и осемдесет хиляди франка. Постепенно се увеличаваха изискванията на госпожица Шушу, бившата малка фигурантка, мършавата мравка от парижкия тротоар: отначало весели срещи, които не струваха скъпо, после апартамент на улица „Кондорсе“, после бижута, дантели; провалът на нещастния нежен младеж се дължеше на неговата първа печалба от десет хиляди франка след Садова; и парите за удоволствия, спечелени така бързо и похарчени така бързо, предизвикваха нужда от други и още други пари — цяла една треска от страст към толкова скъпо купената жена. Но историята ставаше необикновена — Флори беше окрал своя шеф просто за да плати дълга си от играта на друг борсов посредник; странна честност, уплаха пред опасността да бъде веднага даден под съд, вероятно надежда да прикрие кражбата, да заличи липсата с някаква чудотворна операция. В затвора той много беше плакал от срам и отчаяние; разказваха, че майка му пристигнала още същата сутрин от Сент, за да го види, и лежала болна у приятели, при които отседнала.
„Колко странно нещо е шансът!“ — мислеше си госпожа Каролин, като пресичаше площада пред Борсата. Тя продължаваше да се учудва на изключителния успех на Световната банка, на това бързо триумфално шествие към победата и господството само за четири години, после на това внезапно срутване на колосалната сграда, която само за един месец се превърна в прах. Нима не бе подобна историята на Мазо? Наистина досега съдбата на никого не се беше усмихвала така. Той беше борсов посредник на тридесет години, много богат вече след смъртта на своя чичо, щастлив съпруг на очарователна и обожаваща го жена, която го бе дарила с две хубави деца, а освен това беше красив мъж, всеки ден ставаше Есе по-влиятелен в Борсата поради своите връзки, своята дейност, своята изненадваща прозорливост, дори поради своя остър глас, този писклив глас, станал толкова знаменит като гърмящия глас на Жакоби. И ето че неочаквано положението се разклати. Той се намираше на ръба на пропастта, в която сега можеше да го хвърли дори един полъх. Обаче лично не бе играл, закрилян още от ентусиазма си в работата и от неспокойната си младост. В началото беше ударен в разгара на една честна борба, пострада поради неопитност и увлечение, поради голяма вяра в другите. Впрочем симпатиите бяха на негова страна, предполагаше се, че ще може да се измъкне достойно.
Когато влезе в кантората, госпожа Каролин почувствува добре атмосферата на разрухата, тръпките на тайна смъртна тревога във всички помрачени канцеларии. Като прекосяваше касата, тя забеляза двадесетина души, цяла една тълпа, чакаща реда си, докато двамата касиери — единият изплащащ в брой, другият в ценни книжа — още изпълняваха с чест задълженията на кантората, но без да бързат, като хора, изпразващи последните чекмеджета. През отворената врата отделът за ликвидация й се видя заспал — седемте чиновници четяха вестници, понеже нямаше какво да вършат, откакто Борсата бездействуваше. Само отделът за налични сметки проявяваше някакъв живот. Прие я лично Бертие, пълномощникът, много развълнуван, с пребледняло лице, преживяващ нещастието на кантората.
— Не зная, госпожо, дали господин Мазо ще може да ви приеме. Той е малко болен, настинал е, понеже снощи работи на студено през цялата нощ, току-що слезе в дома си, на първия етаж, за да си поотпочине.
Госпожа Каролин настоя:
— Моля ви, господине, уредете да мога да му кажа няколко думи… Отнася се за спасението на моя брат. Господин Мазо знае, че брат ми никога не се е занимавал с борсови операции и неговото свидетелствуване ще бъде от голямо значение… Освен това аз ще му поискам някои данни, само той може да ми даде сведения за известни документи.
След дълго колебание Бертие най-сетне я въведе в кабинета на борсовия посредник.
— Почакайте тук за минутка, госпожо, ще отида да видя.
В тази стая госпожа Каролин наистина почувствува голям студ. Огънят навярно бе угаснал още снощи и никой не бе помислил да го запали отново. Но най-силно впечатление й направи отличният ред, сякаш цялата нощ и цялата сутрин бяха използувани за изпразване на чекмеджетата, за да се унищожат излишните книжа и да се подредят тия, които трябваше да се запазят. Нямаше нищо разхвърляно — нито папка, нито дори някакво писмо. На бюрото грижливо бяха наредени мастилницата, поставката за перата, една голяма попивателна, а в средата бе оставен само един пакет с фишове на кантората, фишове в зеления цвят на надеждата. В тягостната тишина витаеше безкрайна печал.
След няколко минути Бертие се върна.
— Вярвайте ми, госпожо, звъних два пъти, повече не смея да настоявам. Като слизате надолу, помислете си дали е удобно и вие да позвъните. Но аз ви съветвам да дойдете друг път.
Госпожа Каролин трябваше да се примири. Обаче, стигнала площадката на първия етаж, тя пак се подвоуми, дори посегна към бутона на звънеца. И реши да си отиде, когато чу викове и ридания, спря я голям неясен шум от вътрешността на апартамента. Неочаквано вратата се отвори, навън изскочи изплашен слуга, който се спусна по стълбите, като мърмореше:
— Боже мой, боже мой! Господарят…
Тя застана неподвижна пред зеещата врата, откъдето сега ясно се чуваше ужасен, мъчителен плач. Тя застина, досещайки се, представяйки си добре какво е станало. Отначало поиска да побегне, но не можа, изумена от състрадание, почувствувала се привлечена от необходимостта да види и също да пролее сълзи. Тя влезе, видя всички врати широко отворени и стигна до салона.
Две слугини, готвачката и камериерката навярно, бяха проточили вратове и с ужасени лица шептяха:
— А, господарят! Ах! Боже мой! Боже мой!
Угасващият сив зимен ден едва проникваше през разтворените дебели копринени пердета. Обаче беше много горещо, големи пънове догаряха в камината и червените отблясъци на жаравата им осветяваха ярко стените. На масата един сноп рози, царствен букет за сезона, който снощи борсовият посредник беше занесъл на жена си, пъстрееше в тази парникова топлина и изпълваше цялата стая с благоуханието си. Парфюмът на розите подхождаше на изискано луксозната мебелировка, на хубавата атмосфера на преуспяване, на богатство и щастлива любов, които бяха цъфтели тук в продължение на четири години. И под червения отблясък на огъня върху канапето се беше проснал Мазо с разбит череп, стиснал и сгърчената си ръка револвер; пред него стоеше права жена му, току-що дотичала тук с продължителен печален и див вик, който Каролин беше чула на стълбището. В момента на изстрела тя бе държала в ръце своето момченце на четири и половина години, чиито ръчички от страх бяха вкопчени във врата й; а дъщеря й, вече шестгодишна, беше я последвала, като се държеше за полата й и се притискаше към нея; и двете деца пищяха, като чуваха как отчаяно пищи майка им.
Госпожа Каролин веднага поиска да ги отведе.
— Госпожо, моля ви… Госпожо, не стойте тук…
Самата тя трепереше, чувствуваше се отмаляла.
Виждаше как от пробитата глава на Мазо още тече кръв, която капка по капка падаше върху кадифето на канапето и оттам се стичаше върху килима. Беше се образувало голямо петно, което се разширяваше. На Каролин й се струваше, че тази кръв я настига, опръсква краката и ръцете й.
— Госпожо, моля ви се, последвайте ме…
Обаче със сина, увиснал на врата й, с дъщерята, притиснала се към нея, нещастната жена не чуваше, не се помръдваше, вдървена, застанала тук така, че никоя сила в света не би могла да я изкорени. И трите бяха руси, млечнобели, майката нежна и невинна като децата. Ужасени пред мъртвото си щастие, пред това
