умре от срам? И затова продължаваше да се бори.
Една сутрин госпожа Каролин видя под навеса в градината двете жени да перат бельото си. Старата готвачка, почти немощна, не можеше вече много да им помага, а през последните студове дори те трябваше да се грижат за нея. В същото положение бе и нейният мъж, едновременно портиер, кочияш и лакей — той с голяма мъка метеше къщата и едва крепеше стария кон, залитащ и грохнал като него. Така тези две дами решително се бяха заели сами с домакинството си — момичето изоставяше понякога акварелите си, за да направи постните супи, с които оскъдно преживяваха и четиримата, майката изчистваше от прах мебелите, кърпеше дрехите и чорапите, втълпила си скъперническата мисъл, че по-малко се хабят метличките от пера, иглите и конците, откакто лично вършела тези работи. Обаче когато трябваше да посрещнат някого, двете се разтичваха, хвърляха престилките си, бързо се измиваха и се преобразяваха в господарки на дома с бели, нежни ръце. Навън те не бяха променили държането си, честта им бе запазена: купето излизаше винаги изискано впрегнато, за да развежда графинята и дъщеря й; през зимата два пъти месечно даваха вечеря на обичайните си гости, без на масата да има един сервиз по-малко, а в канделабрите да липсва една свещ. И трябваше като госпожа Каролин човек да ги гледа отгоре, за да разбере с какъв страшен глад се изкупваше през следващите дни целият този декор, тази лъжлива фасада на изчезналото богатство. Когато ги видеше в дъното на влажната шахта, образувана между съседните къщи, как печално се разхождат под зелените стволове на вековните дървета, тя изпитваше огромно състрадание, отдръпваше се от прозореца и сърцето и се късаше от угризение, сякаш се чувствуваше съучастница на Сакар, виновника за тяхната мизерия.
После, една друга сутрин, госпожа Каролин изпита една по-непосредствена, още по-болезнена мъка. Съобщиха й, че Дьожоа иска да я посети, и тя се приготви да го посрещне храбро.
— Е добре, бедни мой Дьожоа…
Но млъкна изплашена, като забеляза колко е пребледнял бившият куриер. Очите му изглеждаха угаснали на посърналото му лице. Този много едър човек се беше смалил, сякаш превил се одве.
— Не бива така да се обезкуражавате заради загубата на тези пари.
След тия нейни думи той заговори бавно:
— О, госпожо, не заради това… Разбира се, в първия момент тежко понесох удара, защото бях свикнал с мисълта, че сме богати. На човек главата му се замайва като от пиене, когато печели… Боже мой, та аз вече се бях примирил и реших отново да започна да работя и щях толкова много да работя, че да възстановя сумата… Но вие не знаете…
Едри сълзи потекоха по бузите му.
— Вие не знаете… Тя си отиде.
— Отишла си, коя си е отишла? — попита госпожа Каролин с изненада.
— Натали, моята дъщеря. Сватбата не стана, тя се разяри, когато чичо Теодор дойде да ми каже, че неговият син дълго време бил чакал и щял да се ожени за дъщерята на една търговка, която ще му донесе близо осем хиляди франка зестра. Разбирам я — разярила се е при мисълта, че няма вече пари и че ще остане мома. Но аз толкова я обичах! Дори и през миналата зима пак ставах през нощта, за да я завивам. И от тютюна се отказах, за да може тя да има по-хубави шапки; аз й бях като майка, отгледах я и единствената радост в живота ми беше да я гледам в нашето малко жилище.
Сълзите му го задавяха, той ридаеше.
— Всъщност това е грешка на моята амбиция… Ако бях продал още когато моите акции ми осигуряваха шестте хиляди франка за зестрата, тя щеше сега да бъде омъжена. Само че, нали знаете, курсът продължаваше да се покачва и аз помислих за себе си; отначало ми се поиска шестстотин, после осемстотин, после хиляда франка рента; още повече че малката щеше да наследи тези пари по-късно… Като си помисля само, че в един момент при курс три хиляди аз съм имал в ръцете си двадесет и четири хиляди франка, с които да осигуря зестрата от шест хиляди франка, а за самия себе си рента от деветстотин франка. Ама не! Поиска ми се хиляда и това бе глупостта! А сега акциите не струват повече от двеста франка… О, това е моя грешка, по-добре е било да съм се хвърлил във водата!
Госпожа Каролин, много развълнувана от неговата мъка, чакаше той да се поуспокои. Но все пак поиска да узнае:
— Отишла си е, бедни ми Дьожоа, как така си е отишла?
Той се смути, лека червенина се появи по бледото му лице.
— Да, отиде си, изчезна от три дни. Беше се запознала с един господин, точно срещу нас! О, много изискан господин на около четиридесет години… Тя избяга…
И когато той разказваше подробности, запъвайки се и търсейки подходящи думи, госпожа Каролин си представи Натали, стройна и руса като грациозните и нежни красиви момичета от парижките улици. Тя най- вече си припомняше нейните големи очи с толкова спокойния и студен поглед, необикновено бистър от егоизъм. Момичето като щастлив идол приемало обожанието на своя баща, било целомъдрено толкова дълго време, колкото е имало интерес, въздържало се е от глупаво падение, докато се е надявало на зестра, на брак, на каса в малък дюкян, в който да царува. Но да продължава да понася безпаричието, да живее мизерно с добродушния си баща, принудено да се хване отново на работа — о, не! До гуша й бе дошло това тежко съществуване, безнадеждно в бъдещето! И тя бе избягала, хладнокръвно беше обула ботинките си и сложила шапката си, за да отиде другаде.
— Господи — продължаваше да мънка Дьожоа, — не беше много забавно у нас, това е вярно, а на хубавото момиче му е досадно да скучае и да си губи младостта… Но все пак тя е проявила голяма жестокост. Помислете си само! Без да ми каже дори сбогом, без нито една думичка в писмо, каквото и да било обещание да ме вижда от време на време… Затворила е вратата и край! Вижте как треперят ръцете ми, превърнах се в животно. Станалото е по-силно от мене, аз непрестанно я търся у нас. След толкова години, боже мой, възможно ли е да я загубя, завинаги да загубя моето бедно малко момиче!
Той престана да плаче, неговата голяма мъка беше толкова покъртителна, че тя хвана двете му ръце и като не намери други утешителни думи, само повтаряше:
— Горкият Дьожоа, горкият Дьожоа…
После, за да го разсее, тя пак заговори за фалита на Световната банка. Извиняваше му се, че го бе оставила да купи акции, строго осъждаше Сакар, без да му споменава името. Но изведнъж старият куриер се оживи. Заразен от борсовата игра, той все още се вълнуваше.
— Господин Сакар ли! О, той съвсем основателно ме въздържаше да продавам! Работата вървеше прекрасно, ние щяхме да изядем всички, ако не бяха предателите, които ни изоставиха… Ах, госпожо, ако господин Сакар си беше на поста, всичко щеше да върви иначе. Все едно че ни осъдиха на смърт, като го вкараха в затвора. Само той би могъл да ни спаси… Аз така казах на съдебния следовател: „Господине, върнете ни го, аз отново ще му поверя своето състояние и своя живот, защото този човек е добрият бог, да знаете! Той прави всичко, каквото поиска!“
Госпожа Каролин го гледаше изумена. Как така! Нито една гневна дума, нито един упрек? Неугасима вяра на фанатик. Какво могъщо влияние е имал Сакар над тълпата, за да я впрегне в ярема на доверчивостта?
— Всъщност, госпожо, аз дойдох само да ви кажа именно това и моля ви да ме извините, че ви говорих за мъката си, за моята мъка, защото главата ми не е много в ред… Като видите господин Сакар, повторете му няколко пъти, че ние сме винаги с него.
Той си тръгна с несигурни крачки; останала сама, тя за миг се ужаси от живота. Този нещастник беше разкъсал сърцето й. Срещу другия, чието име не бе споменала, изпита двойно по-голям гняв и по-силно възмущение. Но започнаха да идват други посетители, с които трябваше да се занимава през цялата тази сутрин.
Сред потока от хора най-много я развълнуваха Жорданови. Като добри съпрузи Пол и Марсел, които винаги действуваха задружно при сериозните положения, я попитаха дали техните родители, Можандрови, наистина няма да могат да получат нищо от Световната банка срещу своите акции. И в този случай бедата беше непоправима. Преди решителните сражения и двете последни ликвидации бившият фабрикант на брезенти притежавал вече седемдесет и пет акции, които са му стрували около осемдесет хиляди франка: чудесна сделка, тъй като по едно време, при курс три хиляди франка, тия акции са били на стойност двеста двадесет и пет хиляди франка. Но лошото било, че, увлечен от страстта на играта, Можандр продължил да играе по текуща сметка и вярвайки в гения на Сакар, непрекъснато купувал; по такъв начин страшно голямата разлика в размер от над двеста хиляди франка, която трябвало да изплати, отнесла остатъка от
