защото тази ръка се е намирала под тялото. Освен това под ноктите на същата ръка има следи от засъхнала кал. — Той пресуши чашата с янсун, оригна се леко, остави я и продължи: — На три метра от трупа е имало следи по повърхността на пустинята като от някаква схватка, както и камък със следи от кръв по ръбовете. На двеста метра по-нататък са били открити раницата на мъртвия и бастунът му, зад част от боядисана кирпичена стена, която той явно е бил започнал да разрушава. За тази цел е разклащал тухлите с чук и длето, след което ги е изваждал с ръка, а оттам и следите от кал под ноктите. — Ануар се подпря на лакти и плесна с ръце. — Достатъчно за местопрестъплението. Въпросът е как в действителност са свързани помежду си всички тези части от картината.
За пореден път, сякаш не принадлежеше на тялото му, ръката на Халифа посегна към цигарите. И той пак я отклони в последния момент, като я пъхна в джоба на панталона си.
— Кажи.
— Ще ти кажа. Дай да огледаме поотделно всяко парче от мозайката. Първо, металният кол. Нараняванията, които е причинил, естествено са смъртоносни. Но не това е била причината за смъртта. Янсен така или иначе е щял да умре и няма значение, че е паднал на него.
Халифа присви очи. Заинтригува се въпреки волята си.
— Продължавай.
— Нараняването на черепа също е подвеждащо. То определено е било причинено от окървавения камък. Но в никакъв случай не е било опасно за живота, даже за старец като Янсен. Костта отдолу не е счупена и няма сериозни натъртвания. Неприятна разкъсна рана и нищо повече.
— Щом не е умрял нито от удара по главата, нито от клина, който му е направил мозъка на каша, от какво, по дяволите, е умрял?
— От инфаркт на миокарда.
— Моля?
— От инфаркт. Човекът е получил масивна коронарна тромбоза и последвало спиране на сърцето. Много е възможно да е бил мъртъв, преди да се наниже на клина.
Халифа пристъпи към него.
— И какво се опитваш да ми кажеш? Че някой го е халосал с камък по главата и сърцето му не е издържало ли?
Патологът се ухили доволно.
— Никой не го е халосал с камък по главата. Раната е била случайност.
— Но ти каза, че е бил убит!
— Убит е бил.
— Е, как тогава?
— Бил е отровен.
Халифа ядно удари стената с юмрук.
— Ануар, какви ги дрънкаш, по дяволите?
— Точно такива. Убиецът на Пиет Янсен го е отровил и тази отрова пряко или косвено е причинила инфаркта, който впоследствие го е убил. Не знам как по-ясно да ти го кажа. Какво точно не разбираш?
Халифа скръцна със зъби, твърдо решен да не се поддава на провокиращия го със снизходителния си тон Ануар.
— И кой точно е този загадъчен отровител? — попита, сдържайки раздразнението си. — Каза, че знаеш кой е.
— О, знам — ухили се Ануар. — Със сигурност знам. — За пореден път замълча за драматичен ефект, след което се наведе и протегна ръка с дланта нагоре. Сви я в юмрук, изпъна показалеца и рязко го сви към себе си. — Името на злодея е господин Акараб — обяви надуто. Повтори странното движение, забивайки пръста си в дланта.
— Акараб ли? — учудено повтори Халифа. — Да нямаш предвид…
Патологът се усмихна.
— Точно това имам предвид. Нашият приятел Янсен е бил ужилен от акараб. Скорпион. — Той сви пръста си още веднъж, наподобявайки опашка на скорпион, след което се облегна и се разсмя гръмко. — Казах ти, че тая история има жило! — изрева. — Ще видиш какво ще стане, като разкажа на момчетата. Приказката за затворника в Малката! Ха, ха, ха!
— Много смешно — изръмжа Халифа, но без да иска се усмихна. — Предполагам, че подпухването под палеца е…
— Мястото, където е бил ужилен — изрече останалият без дъх от кискане Ануар. — Ако се съди по цвета и размера на това подпухване, ужилването е било здраво. От възрастен скорпион. Невероятно болезнено.
Той стана и без да спира да се хили, отиде до мивката в ъгъла на стаята, пусна студената вода и си наля да пие.
— Предположенията ми са следните. Янсен отива в Малката, за да отмъкне няколко украсени кирпичени тухли. Разхлабва една с чука и длетото, бръква с ръка в процепа, за да извади тухлата, и бум! Бива ухапан от господин Скорпион. Тъй като го боли прекалено много, за да мисли за раницата и бастуна си, поема със залитане към колата, сигурно за да отиде с нея да потърси помощ. След неколкостотин метра шокът предизвиква масивен инфаркт, Янсен пада, като междувременно си ожулва ръката и коляното и си разбива главата на камъка, въпреки че е възможно да е получил инфаркта, след като е паднал. И в двата случая се е влачил известно разстояние по земята, след което някак е успял да се изправи, извървял е няколко метра, после отново е паднал, този път с око върху клина. Чао-чао, господин Янсен.
Халифа обмисли казаното от Ануар. Подразни се от лекотата, с която Ануар беше разрешил случая. Но и изпита облекчение. Щом нямаше убийство, значи нямаше да има и разследване и въпреки че си заслужаваше да се огледат добре антиките в мазето на Янсен, май нямаше да е нужно да се рови надълбоко в миналото му. Което беше добре, защото ако трябваше да е честен пред себе си, Халифа се ужасяваше от мисълта какво може да открие в това минало.
— Е, добре — тежко въздъхна детективът, — това поне изяснява нещата.
— Определено — кимна Ануар, изпи чашата вода, върна се на бюрото си, взе доклада и му го подаде. — Всичко е тук заедно с някои други наблюдения, които може да ти се сторят интересни.
Халифа прехвърли страниците.
— Какви наблюдения?
— А, общи медицински неща. Имал е доста напреднал рак на простатата, например. Сигурно и без това са му оставали само няколко месеца. И на лявото му коляно има доста белези, което вероятно обяснява бастуна. Освен това е излъгал за възрастта си. Поне когато си е вадил лична карта.
Халифа го погледна въпросително.
— Признавам, не съм специалист в тази област, но според личната си карта е роден през 1925-а, което означава, че трябва да е към осемдесетгодишен. Но ако се съди по състоянието на зъбите и венците му, е поне с десет години по-стар. Това всъщност не променя нищо, но реших, че си струва да се отбележи.
Халифа обмисли твърдението, след което кимна, пъхна доклада в джоба на сакото си и пое към вратата.
— Браво, Ануар — изрече през рамо. — Впечатлен съм, колкото и да ми е неприятно да го кажа.
Посегна към дръжката и вече излизаше в коридора, когато гласът на Ануар го застигна.
— Още нещо любопитно.
Халифа се обърна.
— Не си дадох труд да го спомена в бележките, не ми се стори да има отношение към нищо, но нашият човек е страдал от синдактилизъм на краката.
Детективът се върна крачка назад с объркана физиономия.
— Какво означава това?
— В основни линии е срастване по рождение на фалангите на пръстите. Много рядко състояние. Казано по-просто, имал е ципи между пръстите на краката. Като…
— Жаба.
Халифа беше пребледнял като платно.
— Какво ти е? — попита Ануар. — Изглеждаш като че ли си видял призрак.
