— Видях — прошепна детективът. — Казва се Хана Шлегел и съм извършил нещо ужасно. Наистина ужасно.
Йерусалим
Следобедът преваляше, когато Лейла най-накрая се прибра в Йерусалим. Камел я остави в долния край на улица „Наблус“ и с хладно кимване на главата продължи нататък, като изчезна зад ъгъла с улица „Сюлейман“. Беше започнало да вали — хладен и тих дъжд, сипещ се от небето като разлюляна завеса, който намокри косата и сакото й, изливаше се беззвучно върху покривите и паважа. Над хълма Скопус на изток се виждаха кръпки синьо небе, но отгоре небето беше сиво и тежко, надвиснало над града като огромен стоманен капак.
Лейла си купи от една сергия на улицата пет-шест прясно изпечени безквасни хлебчета и пое нагоре по хълма покрай входа на гроба в градината, хотел „Йерусалим“ и опашката от мрачни палестинци, чакащи пред тежката метална ограда на израелското министерство на вътрешните работи да подновят разрешителните си за пребиваване. Накрая сви в един тесен безистен между пекарна за хляб и магазин за плодове и зеленчуци точно срещу високия дувар на „Екол Библик“. В безистена седеше възрастен мъж с износен сив костюм и куфия, подпрян на бастуна си, загледан в дъжда.
— Салам алейкум, Фатхи — поздрави тя.
Старецът вдигна поглед, присви очи и вдигна за поздрав изкривената си от артрита ръка.
— Разтревожихме се за теб. — Човекът се разкашля. — Чудехме се дали не са те арестували.
Лейла се засмя.
— Израелците не смеят да ме арестуват. Атаф как е?
Старецът сви рамене, а сбръчканите му пръсти потупаха дръжката на бастуна.
— Днес я заболя гърбът и затова си е в леглото. Искаш ли чай?
Лейла поклати глава.
— Искам да се изкъпя, а след това имам работа. Може би по-късно. Кажи на Атаф да ми се обади, ако трябва нещо да се напазарува.
Тя мина покрай стареца, влезе във входа, изкачи двата етажа каменно стълбище до апартамента си, който заемаше най-горния етаж на сградата. Беше семпъл, с високи тавани, хладен, с две спални, едната, от които й служеше за кабинет, голям хол, малка кухня и баня в дъното, а от банята — тясно стълбище от бетон, което водеше към плоския покрив с изглед към Дамаската порта и разбърканата шахматна дъска на стария град. Живееше тук вече почти пет години, беше го наела от местен бизнесмен, чиито родители Фатхи и Атаф обитаваха приземния етаж и се грижеха за сградата. С парите, които изкарваше като журналистка на свободна практика, можеше да си позволи нещо по-луксозно — в квартала „Шейх Джарах“ например, с шикозните му апартаменти и оградените с дувари къщи. Умишлено обаче беше решила да остане тук долу, в сърцето на източен Йерусалим, сред блъсканицата, шума и мръсотията. Това беше послание: Аз не съм от онези журналисти, дето получават от вас каквото искат, а след това се оттеглят в безопасността на „Хилтън“ или на Американската колония. Аз съм една от вас. Палестинка. Жестът беше дребен, но необходим. Налагаше се непрекъснато да се доказва, да поддържа фасадата.
Хвърли нещата си на дивана — който заедно с малката маса, телевизора и две вехти кресла представляваше цялата мебелировка в хола, — грабна бутилка минерална вода „Евиан“ от хладилника и отиде в кабинета. Лампичката на телефонния секретар светеше, тя глътна малко вода, отиде в дъното на стаята, седна зад бюрото, вдигна поглед както винаги към голямата снимка в рамка на стената — баща й в бяла лекарска престилка и слушалка на врата. Беше любимата й снимка, единствената, която беше запазила след смъртта му, и гърлото й се стегна за миг, преди да сведе поглед и да натисне бутона на телефонния секретар.
Имаше единайсет съобщения. Едно беше от „Гардиън“, с което й напомняха за статията за палестинските колаборационисти; друго от Том Робъртс от британското консулство, който през последните шест месеца безуспешно се опитваше да я сваля; бе се обадила и приятелката й Нуха, питаше я иска ли по-късно да се видят на по едно в хотел „Йерусалим“; кореспондентът на „Ройтерс“ Сам Роджърсън пък я предупреждаваше за завзетата от „Воините на Давид“ къща в стария град, за която тя вече беше чула в Рамала. Останалите бяха или обиди, или заплахи за убийство. „Отвратителна, мръсна, лъжлива, лапаща курове курва.“ „Наблюдаваме те и един ден ще дойдем и ще ти пуснем куршум в главата. След като сме те изнасилили, разбира се.“ „Ще ти наврем нож в мръсната арабска путка и ще те разпорим, мръсна лъжлива кучко!“ „Смърт на арабите! Израел! Израел!“
Ако се съдеше по акцента, както обикновено повечето обаждания бяха или от израелци, или от американци. Редовно си сменяше телефонния номер, но само след ден или два те винаги откриваха новия и обажданията продължаваха с нова сила. Преди години, когато започна да пише, това я потискаше. Вече беше свикнала дотолкова, че изобщо не й правеха впечатление; повече я беше страх от редакторите, които си искаха статиите. Само нощем в тишината и самотата бронята й се пропукваше и ужасът от това, с което се беше захванала, стигаше до съзнанието й. Нощите понякога бяха страшни. Много страшни.
Прослуша съобщенията, изтри ги, включи мобилния си телефон да се зарежда, звънна на Нуха, за да се уговорят за вечерта, и на свои познати, за да разбере подробности за окупираната къща в стария град. Беше написала няколко статии за първите години на „Шаялей Давид“ и наскоро беше получила поръчка от „Ню Йорк Ривю“ да направи задълбочен профил на водача им, родения в Съветския съюз заселник Барух Хар Цион. Настоящата окупация беше добър повод за това и Лейла се зачуди дали веднага да не тръгне към стария град. Реши, че няколко часа повече едва ли ще имат някакво значение, допи водата, отиде в спалнята и се съблече.
Пусна силно горещата вода и дълго търка със сапуна стройното си тяло, отметна глава и подложи лицето си под силната струя, стенейки от удоволствие, докато топлите капчици отмиваха мръсотията и потта от кожата й. Пусна само студена вода, постоя половин минута под ледения душ, спря го, облече си хавлията и отиде в кабинета си, седна на бюрото и включи лаптопа си „Епъл“.
През следващите два часа довърши започнатата предишните дни статия за недохранването сред палестинските деца и започна другата за палестинските колаборационисти, която искаше „Гардиън“. От време на време се консултираше със стенографските си записки, но пишеше най-вече по памет, пръстите й танцуваха по клавиатурата, образите и звуците в главата й без никакво усилие се превръщаха в думи на екрана.
Журналистиката й се удаваше толкова лесно, че беше наистина любопитно как не се беше оказала нито първия, нито втория й избор на кариера. Като тийнейджърка, преди да убият баща й, си представяше, че ще стане лекарка като него и ще работи в бежанските лагери в Газа и на Западния бряг. След това в университета „Беир Зеит“, където учеше съвременна арабска история, се беше заиграла с идеята да се впусне в политиката. В крайна сметка обаче реши, че журналистиката е най-добрата възможност да изпълни онова, което бе избрала за своя мисия в живота.
След като се дипломира, си намери работа в палестинския всекидневник „Ал Айям“, където тогавашният главен редактор, прегърбеният пушач Низар Сюлейман, я беше взел под крилото си и бе отнесъл доста ругатни и неприязън, тъй като историята на семейството й беше добре известна. Първата й статия, посветена на палестинските индоктринационни лагери, където шестгодишни деца изучаваха антиизраелски песни и технологията на коктейлите „Молотов“ (много вазелин по ръба на бутилката, това беше ключът, за да полепне горящият бензин по жертвата), беше претърпяла шестнайсет редакции, преди Сюлейман неохотно да се съгласи да я публикува. Толкова се беше отчаяла, че още в същия момент беше поискала да напусне. Но той беше отказал дай подпише заповедта — „Ако се откажеш сега, ще те изхвърля като мръсно коте!“ — а втората й статия за прогонването от израелците на коренните бедуински племена в пустинята Негев мина само през пет редакции. Третата, за палестинците, които, притиснати от безработица, строяха къщи за еврейски заселници, бе препечатана в три други вестника и й спечели първата журналистическа награда.
Оттогава нататък славата й неизменно растеше. Смесеният й произход — от майка англичанка и баща палестинец, дълбокото познаване на палестинския свят, а и съвършеното владеене на арабски, иврит, английски и френски, й дадоха летящ старт в много други издания и тя получи покани за работа и от „Гардиън“, и от „Ню Йорк Таймс“ (отхвърли и двете). Продължи да работи в „Ал Айям“ още четири години,
