Окото на котката

него. Бяха воините близнаци — Тобадзисчини, Родения от водата, и Найенезгани, Убиеца на чудовища. Дълго време те просто се вглеждаха и тогава той осъзна, че може би погледите им не са втренчени точно в него. Внезапно движение го накара да усети, че на лявото му рамо е кацнала едра черна птица, гарван. Под дъгата бързо премина койот. Найенезгани опъна тетивата и вдигна лъка си с мълнията, но брат му сложи ръка върху неговата и той го свали.

Щом отново погледна наляво, гарванът беше изчезнал. Когато пак вдигна очи нагоре, дъгата се бе смалила и избледняваше…

На следващия ден се чувстваше слаб. Остана да почива, пи течности. Мисловните му процеси сякаш бяха забавени. Но видението по някакъв начин беше много важно. Колкото повече се задълбочаваше в него, толкова по се озадачаваше. Гарвана ли се готвеше да застреля Найенезгани или самия него? Дали птицата го бранеше от воините близнаци? Или пък братята се бяха опитали да го защитят от Гарвана?

Поради неотдавнашните занимания с антропология интересът му се засили още повече. Гарванът действително присъстваше в някои предания на племето като демонична сила — особено около планината Навахо, Моста на Дъгата, в района на Каньона Пют. Невинаги обаче е било така, макар времето, когато нещата са били други, да оставаше извън пределите на живата памет.

Гарвана беше основно божество на народа тлинджит-хайда, който живееше на северозапад по Тихоокеанското крайбрежие и говореше език от атабаската група. Езикът на навахите и техните роднини — апачите, също беше атабаски; не се използваше от други племена извън Северозапада. В древни времена имало преселение, което накрая довело племето в каньоните и високите скалисти плата на Аризона, Юта, Колорадо и Ню Мексико. В дните на своите странствания то следвало божествата на ловците — Гарвана, Планинския лъв и вълка, които го съпровождали в дългото пътешествие на юг. Но племето се променило, след като изоставило скитническия си живот, установило се в определен район, научило се да обработва земята от зуните и от пуебло, усвоило тъкачния занаят от хопите, а по-късно — и овцевъдството от испанците. Със смяната на начина на живот боговете от старото време залезли. Гарвана, или Черния бог, както го наричаха сега, дори се сражавал неубедително с Найенезгани между върховете Сан Франциско и планината Навахо. Така че Гарвана беше фигура, която принадлежеше на древното минало. Почитали го, когато хората от племето били ловци, а не овчари, земеделци, тъкачи и майстори на сребърни изделия.

Знаеше, че Пътят на пейота е нещо още по-ново, научено от ютите. Бе ново в много отношения и за онези, които се чувстваха изгубени, въпреки че докосваше древни струни. Казваха, че кръстосаните линии на земята зад олтара били отпечатъци от стъпките на Христос. Той предпочиташе да ги смята за гигантски птичи следи. Знаеше, че никога повече няма да се върне в пейотския хоган, защото този път не беше неговият, макар че благодарение на него бе получил важно съобщение. Разбираше, че е предопределен да бъде ловец — за добро или за лошо.

Щеше да завърши училище и да научи песните, които неговият вуйчо искаше да му предаде. Знаеше — неизвестно как — че и двете неща ще бъдат важни за ловуването, с което един ден бе длъжен да се захване. Щеше да почита старите обичаи, но и да усвои новите — най-древните обичаи и съвсем новите — и в това нямаше противоречие, защото член на племето навахо е едно от най-лесно приспособяващите се същества на Земята. Хопите, които живееха наблизо, танцуваха и се молеха за дъжд. Неговият народ не го правеше. Той се стремеше да живее в хармония с околната среда, а не да я управлява. Пуебло, зуни и хопи живееха скупчени заедно в общи селища като беликано. Неговият народ не го правеше. Той живееше в отдалечени един от друг домове и семействата сами се грижеха за себе си. Другите племена включваха думи на беликано в езика си, за да обясняват новите неща. Но дори и през XX век, за да отрази променящите се времена, езикът на навахо се беше обогатил с малко над двеста нови думи, колкото да могат да се назовават различните части на двигателя с вътрешно горене. Навахите се бяха учили от англосаксонците, испанците, от пуебло, от зуните и хопите. Бяха се преселвали и адаптирали, но все пак си бяха останали те. Неслучайно се смятаха за потомци на Изменящата се жена.

Да. Щеше да научи и новото, и старото, бе си казал той. И Черния бог щеше да го съпровожда по време на лова.

Точно така се бе и случило. Но все пак не беше очаквал толкова голяма промяна в племето през времето с объркан ход, през което бе отсъствал. То още си оставаше племето, различно от всички останали. Но степента на промяна не беше същата както при него.

Сега, докато оглеждаше света от върха на планината Тейлър, осъзна, че Черния бог бе спазил обещанието си и го бе превърнал в най-могъщия ловец на неговото време. Ала той вече се беше пенсионирал и онези дни бяха отминали. Струваше му се, че се изискват прекалено много усилия от един индивид, за да се адаптира оттук нататък. Племето като цяло беше органична общност и бе разполагало с много повече време да се приспособява бавно. Така да е. Планът му беше начертан. Може би щеше да постъпи правилно, ако сега се откаже от всичко, оттегли се сред красотата и умре като легенда, в каквато се беше превърнал.

Поде песента за това място, която се пееше от върха на планината. Отсечените думи се понесоха из неговия свят.

Денят напредваше и облаците долу се превърнаха в цветен дим. Нещо премина над главата му с един — единствен грачещ звук. По-късно откри черно перо, паднало наблизо. Докато го прибавяше към джиш в оцелялата кесия от еленова кожа, се мъчеше да разгадае двусмисления му характер. Черно — цветът на севера, посоката, в която се отправят духовете на умрелите. Черен север, откъдето се връща чинди заедно с други злини. Черното означава север, означава смърт. И все пак беше възможно Гарвана да хвърли черно перо, да му го изпрати. Но какъв ли би могъл да бъде смисълът на това?

Какъвто и да е… Макар да не можеше да проникне в дълбините, виждаше повърхността. С показалеца си очерта кръгове в праха, после ги изтри. Да. Ясно му беше.

И въпреки това седеше тук, на своя остров в небето, а денят клонеше към пладне. Накрая дойде обаждането, което чакаше. Знаеше, че е Едуин Тедърс, преди да чуе гласа.

— Били, тук започваме доста да нервничим. Прегледа ли данните?

— Да.

— Хрумна ли ти нещо?

— Да.

— Можеш ли да дойдеш сега?

— Не. Никъде наблизо няма кабина.

— Ами тръгвай към някоя! Трябва да сме наясно, а не искам да говоря по телефона.

— Не мога да го направя — възрази той.

— Защо?

— Ако въпросната дама наред с другите си добродетели има и способността да чете намеренията на хората, не искам да ги разбере от тебе.

— Почакай за минута. Ще ти се обадя отново.

След малко последва второ обаждане.

— Добре. Най-сигурно от всичко е следното. Слушай. Главният организатор на играта ще стои на стъпка разстояние от кабина, която ще отпътува към неизвестно на никого място. И ще се взриви веднага след пристигането.

— Ако тя е в състояние да разруши енергията на кабината…

— Може да е, а може и да не е. Освен това викаме и хора с паранормални способности.

— Те не са чак толкова много и не всички са предсказуеми. Не е ли така?

— Някои са много добри. И неколцина вече са тук.

— Открили ли са нещо?

— Още не. А ти какво имаш предвид? Възможно ли е да го съобщиш в общи линии, така че ние да получим някаква представа без подробности, които тя да може да използва?

— Не.

Последва пауза. След това Тедърс продължи:

— Господи! Трябва да знаем нещичко, Били! Така може да се нахвърлим един върху друг.