Окото на котката

— Вие дори няма да разберете, че съм там.

— Ти ще бъдеш в района ли?

— Никакви подробности, не помниш ли? Възможно е дори твоите собствени хора с паранормални способности да извлекат информацията от теб и тогава тя ще може да я получи от тях, ако ти й се изплъзнеш.

— Ако смяташ да се навърташ из оня район, човек с паранормални способности с не по-малка лекота може да научи подробностите от самия теб.

— Не мисля. Понякога първичните хора могат да станат непроницаеми за телепатите. Наблюдавал съм такива случаи в други светове. А вече пак съм първично същество.

— Добре, след колко време ще се заемеш?

Били се загледа в залязващото слънце.

— Скоро — отвърна той.

— Не можеш ли да ми кажеш поне какво смяташ да правиш?

— Смятаме да я спрем.

— Да не си станал крал или редактор? Или пък си се размножил? Какво означава това „ние“? Трябва да ни уведомиш, ако привличаш и други хора.

— Не привличам други хора.

— Били, това не ми харесва…

— На мене също, но всичко ще се нареди. След това няма да можеш да се свържеш с мене.

— Е, сбогом… В такъв случай това е всичко. Късмет.

— Сбогом.

Обърна се с лице към белия изток, синия юг, жълтия запад и черния север и се сбогува с тях. Също и със Свещеното племе на планината. После слезе долу от един свят в друг.

Ирокезите те наричаха
Същество без лице.
Отивам да видя и да разбера дали е вярно,
Велики Разрушителю,
който обикаля заплашително
с насочено копие и вдигната томахавка.
Цветен прашец покрива краката ми,
докато вървя.
Докосвам с ръце,
покрити с цветен прашец.
Движа главата си с цветен прашец.
Краката, ръцете, тялото ми
са се превърнали в цветен прашец,
както и моето съзнание, дори гласът ми.
Следата е прекрасна.
Земите и домът ми са прекрасни.
Акалани, Динета.
Духът ми броди във вас.
Отивам да видя Безликия.
Неподатлив на болката ще вървя.
Сред красотата наоколо ще вървя.
Красотата ме поглъща.
Бъди спокоен.
Няма да се върна.

Ан Акстел Морис и съпругът и Ърл, археолог, разказаха за двамата францисканци, отците Финтан и Анселм, които пътешествали в района на бялата тръстика, Лу-ка-чу-кай, през 1909 г. Там, на юг от Четирите ъгъла, сред дивите планини без никакви пътища, един следобед те спрели да си починат, а водачът им, навахо, отишъл да се поразходи. След време се завърнал с огромна шарена керамична делва за вода. Отец Финтан, имащ известни познания за индианското грънчарство, схванал колко уникален е този предмет и попитал откъде е. Водачът не посочил точно мястото. Казал обаче, че го е донесъл от един изоставен град на Анасази, Древните — селище с множество огромни къщи и висока кула, в което имало много подобни делви, някои от тях — все още пълни с царевица, както и одеяла, сандали, инструменти. Но той просто бил взел съда на заем, за да им го покаже, и трябвало да го върне, защото някой ден собствениците можели да се завърнат. Но къде се намирало това място? Навахото поклатил отрицателно глава. Отдалечил се с делвата в ръце. След половин час се върнал. По-късно свещениците описали делвата на семейство Морис, които сметнали, че тя датира от третия период на пуебло, един от върховете на югозападната култура. И със сигурност лесно щели да намерят мястото, след като знаели, че оттам, където францисканците били спрели, до него имало половин час път пеша. На няколко пъти претърсили района без успех. И Емил У. Хори прекарал на същото място половината от лятото на 1927 г., но не успял да открие изгубения град Лукачукай. Сега в Аризона има град със същото име. Там се тъкат килими. Оттогава насам историята за съществуването на изгубен праисторически град в онези планини, някъде на северозапад от Каньон де Чели, се отхвърля като апокрифна.

Вятърът беше този, който им даваше живот. Вятърът е този, който сега излиза от устите ни и ни дава живот. Когато спре да духа, умираме. В кожата по върховете на пръстите си виждаме следата на вятъра; тя ни показва откъде е духал, когато са били създадени прадедите ни.

Преведено от езика на навахо от Уошингтън Матюс, 1897 г.

Кабината избръмча глухо, контурите й се очертаха, бързо се изпълниха и изпъкнаха ясно пред погледите им.

Висок, добре облечен чернокож мъж на средна възраст се усмихна, излезе и тръгна към тях.

— Приятно ни е, че дойдохте — приветства го Едуин Тедърс, ръкува се с него и се обърна към останалите. — Това е Чарлс Фишър, сценичен маг, менталист.

Посочи бледа жена, чиито сини очи бяха обрамчени със свръхфина мрежа от бръчки, а косата й бе опъната назад и вързана на опашка.

— Това е Елизабет Брук, художничка и писателка — представи я Тедърс. — Може би сте чели…

— Познаваме се — обади се Фишър. — Как си, Елизабет?

Тя се усмихна.

— Добре, за разнообразие. А ти?

Акцентът й беше британски, пръстените — скъпи. Стана, приближи до Фишър и леко го прегърна.

— Радвам се да те видя отново — каза му тя. — Преди няколко години работихме заедно — обясни на Тедърс. — Щастлива съм, че сте успели да го привлечете.

— Аз също — отвърна Тедърс. — А това е Мърси Спендър5.

Фишър пристъпи към набитата подпухнала жена с воднисти очи и плетеница от червени жилки под