Той беше убеден, че огромното й фасетно око виждаше инфрачервените лъчи, разграничаваше поляризираната светлина. Засега не знаеше със сигурност какви още сетива притежава тя. В този момент си я представяше като огромно
Капки пот избиха по челото на Били. Част от него разсъждаваше за способностите на звяра от чисто рационална гледна точка. Беше се сражавал с Котката, когато тя бе много по-наивна. Ала тя бе имала на разположение петдесет години, през които да усвои житейски опит, нужен за този свят. Котката изведнъж се превърна във фантом на друго равнище, вече не беше предишният звяр, а нещо завръщащо се сякаш от север…
Отново се пребори с възникналото желание да ускори крачка. Има достатъчно време, каза си, ще му стигне, за да успее да се измъкне. И защо трябваше да се страхува? Само преди броени минути беше готов да умре. Сега поне имаше някакъв шанс. Положи усилия да остане в настоящия момент. Миналото беше изчезнало. Притежаваше известни възможности да влияе на бъдещето, но те зависеха от сегашното му поведение. Всичко щеше да свърши благополучно. Дълго преди да изтече единият час, щеше да е в пълна безопасност. Наистина беше въпрос само на минути…
Продължи лекия си бяг, съсредоточил мисли върху целта. Най-накрая тя се появи: станцията с транспортните кабини, откъдето щеше да се озове на недостижимо за Котката място, преди да успее да мигне. Видя светлините на малката сграда на кръстопътя от другата страна на полето, в което вече навлизаше. Нещо там обаче…
Приближи и забеляза, че предното стъкло на станцията е счупено. Забави крачка. Наоколо не се виждаше никой.
Спря и погледна вътре. Имаше три транспортни кабини, наредени до отсрещната стена. Всичките бяха изпотрошени. Сякаш някаква загубила управление тежка машина бе преминала през тях, бе пречупила или изкривила блестящите стълбове, повредила уредите за управление. Направи му впечатление обаче, че енергийните банки са непокътнати.
Котката…
Онзи последен път, когато тя се бе отдалечила, за да разузнае района надлъж и нашир… Котката бе предвидила, че е възможно той да се спаси с бягство в тази посока, и бе взела мерки да отстрани това средство за измъкване.
Огледа се наоколо. Би трябвало повредата автоматично да е регистрирана в районния контролен център. Но беше късно. Трудно можеше да се каже кога ще пристигне ремонтният екип.
Карта. Вътре трябваше да има карта на линиите в района. Пристъпи към вратата и влезе.
Точно така. На стената вдясно. Проучи разположението на червените точки, с които бяха обозначени кабините в района, определи собственото си местоположение, огледа къде са следващите.
Най-близката беше на шест километра и половина.
Можеше ли Котката да знае къде се намира тя? Беше ли си направила труда да хвърли поглед към това нещо на стената, ако е разбрала, че е карта? Но дори и в този случай би ли положила усилия да унищожи още една кабина? Вярно, може да е искала да играе съвсем на сигурно…
Все пак не. Котката истински се бе изненадала от нежеланието му да се измъкне. Беше очаквала той да побегне. И макар да бе възможно той да се изплъзне от звяра и да стигне дотук, би изглеждало малко вероятно да успее да се добере до следващата кабина при тези обстоятелства. Така че дори Котката действително да знаеше за нея, сигурно я бе оставила непокътната.
Все пак картата и самата местност бяха две различни неща. Той не знаеше къде точно е разположена тази следваща червена точка. Дори отпуснатата му преднина можеше да не стигне.
Напусна опустошената станция, свери координатите си и отново пое с равната си крачка, като за по- кратко прекоси овощна градина с клони като скелети, които тракаха наоколо му, докато минаваше. Иззад туфа трева изскочи заек, пресече пътя му и изчезна сред сенките вляво. Стръковете трева бяха влажни и скоро долната част на крачолите му подгизна. Някъде залая куче. Изведнъж се почувства така, сякаш някой го следеше от неопределена посока. Прелитащите сенки пак започнаха да се сплитат в образи.
За миг се запита колко ли е часът, но после желанието да научи изчезна. Внезапно се почувства щастлив. Част от съзнанието му почти насърчаваше Котката и се надяваше, че още отсега звярът е по следите му. Прииска му се тя да върви съвсем близо и точно след него. Иначе какво оставаше от удоволствието на борбата? От години насам не се беше чувствал толкова жизнен. Сега вътре в него се разнасяше нова песен под съпровода на стъпките му, наподобяващи думкане на барабан.
Не се опита да анализира промяната в настроението си. Прекалено на гъсто се бяха струпали обстоятелствата, за да му позволят да се вгледа в себе си дори да имаше склонност към това. За момента му беше достатъчно да следва ритъма на бягството си.
В отделни мигове го обхващаше увереност, че Котката е непосредствено зад гърба му, но това сякаш нямаше значение. Друг път смяташе, че вече е победил, че е взел огромна преднина пред преследвачката си и че няма никаква възможност тя да го настигне. Всичките му сетива сега изглежда бяха придобили необичайна острота: мигновено разпознаваше и най-малкото движение в нощта по някое едва доловимо скърцане, тупване или пукот; много по-ясно се очертаваха предметите сред сенките; и дори миризмите придобиха ново значение. Някога всичко беше точно такова — да, преди много години…
В самото начало светът бе точно такъв, той самият бе точно такъв. Тичаше. На изток. Погледът му още не беше помрачен от покривалата, които по-късно животът хвърли върху му. Научи се да говори английски едва когато беше осем или деветгодишен…
Но се зачуди след всичко случило се какви следи беше оставило преминаването му от почти неолитната епоха в обществото на високите технологии? Беше живял много повече във втория свят, отколкото в първия, ако тези неща изобщо можеха да се измерват. Преходът се бе оказал успешен и той разполагаше със способностите и в двата края на обхвата, в който се бе развила личността му.
Но докато бягаше, властваше първичното. Точно така. А тази негова част предпочиташе деня пред нощта. И все пак радостта си оставаше. Не че не изпитваше страх. Но вместо това страхът с нещо допринасяше да се засили онзи особен вид въодушевление, което се бе родило в него.
Докато крачеше устремно, се питаше какво ли става в голямата къща. Как Уолфорд, Тедърс, защитниците и стрейджианците бяха разтълкували онова внезапно нападение, последвано от смъртта на адепта, без никой да им обясни какво се е случило? Естествено, щяха да заподозрат неговото участие, но трябва да са останали озадачени от отсъствието му. Дори сега навярно се опитваха да се свържат с него, макар че този път той дори не носеше пейджъра.
Дали някога щяха да научат? За първи път си зададе въпроса какво би могла да направи Котката по- късно, ако всичко свършеше и той, Били Сингър, прекрачеше в севера. Дали тя щеше да се оттегли в някоя пустинна местност и да прекара дните си като най-обикновен хищник? Не беше сигурен, макар да изглеждаше възможно. Не можеше да каже дали омразата на Котката е съсредоточена единствено върху него или тя държеше целия човешки род отговорен за своето пленничество. В съзнанието на Били се раздвижиха образи: свита в клетка, ден след ден, година след година, в нея се вторачват погледите на преминаващи тълпи от хора. Осъзна, че ако беше на мястото на Котката, щеше да мрази цялото човечество.
Раздразнението му започна да се засилва. Защо Котката не го приеме за жертвен агнец и с това да сложи край на всичко останало?
Поклати глава. Нямаше никаква реална причина да смята, че по-късно Котката ще се разбеснее. Не беше дала никакви подобни признаци. Защо изобщо му хрумваха такива мисли? За да си търси белята? Котката искаше него, а не него и всички останали. И след като го докопаше, всичко щеше да свърши…
Жертвен агнец… Отново си помисли за овцете, които бе пасъл като момче. Дълги, бавно точещи се дни под горещи и хладни небеса, огромни небеса… Лежи на склона на хълм. Дялка нещо. Пее. Надбягва се с другите деца. Първото момиче, което повали на земята — онова, което живееше зад билото. Как й беше името? А по-късно сестра й. Коравите гърди под ръцете му. Овцете наоколо, които не им обръщаха внимание. Облаците като овце на хоризонта. Овце. Божият агнец. Дора на небето с тюркоаза. Бяга…
Котката. Бяга. Как ще ме проследиш, Котко? Ще търсиш ли същите признаци, които бих избрал аз? Или пък твоето извънземно око вижда други следи от преминаване? И в двата случая няма време за прикриване на дирите. Избягай най-напред. После ще се криеш. Сега бързината е всичко. Бързината, късметът. Шансът.
