между дървета, която водеше надолу към някогашната широка магистрала. Сега имаше по-малко улици, отколкото преди сто или петдесет години, когато беше посещавал града. Някои от главните артерии се поддържаха във вид, удобен за използване от товарните автомобили и малкото частни коли на въздушна възглавница, други бяха превърнати в търговски центрове, трети просто бяха западнали, повечето се бяха превърнали в пустеещи райони в центъра или паркове, както ги наричаха едно време.
В продължение на половин час следваше криволичещите пътища и сред все по-ярката дневна светлина значително увеличи разстоянието между себе си и станцията. Звуците на събуждащия се град, заглушавани от дърветата, ставаха все по-силни. Стараеше се да се движи вдясно, след като навлезе в покрайнините.
Внимателно обхождаше с поглед фасадите на отворените или отварящите се учреждения по-нагоре, зад пътя. Още по-нататък, след прохода, под една арка близо до някакъв двор, съзря табела на кафене. Изкачи се по стъпалата на пешеходната алея и се отправи в тази посока. Прецени, че се намира някъде около Пикадили съркъс.
Точно когато се намираше под арката, се вледени: връхлетя го натрапчивото чувство, че някой го наблюдава. Огледа се. На пешеходната пътека и в двора имаше доста хора, облеклото на неколцина от тях ясно издаваше, че също като него идват от други краища на света, но никой не му обръщаше особено внимание и никой не изглеждаше достатъчно едър, за да съответства на цялата огромна маса на неговия противник.
Разбира се, би могло да е нещо зад него, в горите…
Били не беше склонен да отхвърли каквото и да е предупреждение, дори предчувствие. Затова тръгна отново и отмина арката. В една ниша до близкия ъгъл се виждаше транспортна кабина. Да се поддадеш на чувството на безпокойство, можеше да бъде признак и на слабост, и на предпазливост, но когато човек бяга, същевременно е много важно да запази възможно най-голямо хладнокръвие. Ускори крачка. Приближи се и забеляза, че в нишата освен транспортна кабина имаше и устройство за повикване на полицията. Рязко дръпване на алармената ръчка би накарало някое ченге да пристигне след секунди с кабината — сега подобна организация на работа се използваше почти навсякъде. Не че това би му помогнало кой знае колко, ако изведнъж откриеше Котката зад гърба си. В най-добрия случай само щеше да забави нещата. Но с това повикване вероятно щеше да обрече полицая на смърт. Закрачи малко по-бързо.
Видя глава на койот — не, беше само малко кученце — да се появява иззад ъгъла на нишата и да гледа към него. Чувството, че няма време за губене, се засили. Опита да се пребори с желанието да хвърли поглед назад, но не устоя.
И когато се обърна, изведнъж усети замайване. Огромен мъж с черно наметало и тъмни очила тъкмо се появяваше иззад дърветата. Били се спусна да бяга.
Докато тичаше, напипа и извади картата си. Обърна я така, че да може веднага да я пъхне в отвора на кабината. Заля го вълна от страх, който бързо се превърна в отчаяние. Внезапно го обзе увереност, че няма да успее да стигне навреме. Усещаше мощен подтик да спре и да изчака преследвача си.
Ала вместо това се хвърли в кабината, трескаво пъхна картата в отвора и набра поредица от координати. После се обърна и видя, че мъжът препуска към него на четири крака и формата му се променя, докато се приближава. Някъде горе летеше дирижабъл. Цялото табло стана двуизмерно и заизчезва. Сбогом, Пикадили…
—
Стоеше в кабина на гара Виктория и трепереше. Но сега това беше по-скоро реакция, а не страх. Страхът, отчаянието, увереността, че е обречен, бяха изчезнали в момента на транспортирането. Едва сега осъзна, че Котката трябва да му е внушавала тези чувства — малко по-усъвършенствана версия на нейния стар похват да парализира жертвата си, който той на няколко пъти бе изпитал върху себе си в по- очевидната му форма преди години. Били се стресна от степента, до която звярът бе подобрил метода си оттогава насам.
Извика на монитора карта и взе от нея нови координати. Преследвачът можеше да е доловил гара Виктория от мислите му и…
Докато тялото му изчезваше, забеляза как нещо започна да се очертава през две кабини — нещо, наподобяващо загърната в наметало не съвсем човешка фигура, все още разширяваща раменете си и удължаваща предните си крайници.
— По дяволите!
В Мадрид… Ясно небе зад мръсния прозорец. Тълпа пътници. Няма време…
Извика указателя, набра нови координати. Огледа се, когато Мадрид започна да се отдалечава. Никаква следа от пристигащ торглиндски метаморф. Започна да си отдъхва. Напълно си отдъхна чак в кабинката на Северната гара в Париж. Извика градския указател и потегли пак.
Върви пеша. Дневната светлина е станала още по-ярка. Гара Тюйлери. Вече в безопасност. Няма начин Котката да го е проследила този път.
Отправя се нагоре по „Шан-з-Елизе“. Прекосява края на парка, преминава през алеята за велосипедисти, навлиза в пешеходната зона, долавя уханието на храна от близкото кафене на тротоара. Отминава няколко кафенета, докато се спира на едно със свободни маси близо до транспортна кабина и откъдето се вижда добре и в двете посоки. Сяда, поръчва си обилна закуска. След като свършва, не бърза да си ходи, изпива безброй чаши кафе. Не личи да има нещо заплашително и усеща как в него започва да мъждука чувство за сигурност. След време го обзема летаргия.
Нощ. Тук е късно утро, но на мястото, което е напуснал, е нощ. Отдавна не е спал.
Стана и тръгна отново. Дали да не отскочи до друг град, за да направи дирите си още по-недоловими? Или вече достатъчно бе прикрил следите си?
Избра компромиса и отпътува до левия бряг. Отново пое пеша. Знаеше, че мислите му са замъглени. Отърсен от първоначалната необходимост да бяга, сега мозъкът му се задоволяваше да работи бавно заради настъпилата след преумората реакция. Щеше да е лесно да се сдобие със стимулант, за да си възвърне пълната бдителност — достатъчно беше да се свърже с компютъра, който се грижеше за здравословното му състояние, и да поиска да изпрати нареждане до местна аптека да изпълни рецептата. Но сега се чувстваше сравнително в безопасност и предпочиташе да си почине и да възвърне енергията си по естествен начин, вместо да прибягва до изкуствени средства на този етап от развитието на събитията. В крайна сметка тялото му можеше да се окаже по-важно от съзнанието, чувствата и рефлексите му — те бяха по-сигурни водачи от всеки сложен план. Не беше ли вече решил, че първичното предпазва най-добре от опасен телепат? Спи сега, ще плащаш по-късно, ако е необходимо.
Откри хотел, който носеше името „Сен Жак“ и се намираше близо до университета. В квартала имаше няколко транспортни кабини, една беше във фоайето. Взе си стая на третия етаж и се изпружи на леглото напълно облечен.
Дълго време остана вторачен в тавана, без да бъде в състояние да заспи. Явяваха му се и изчезваха образи от неотдавнашното бягство. Постепенно обаче се намесиха други картини и нито една — свързана със скорошни преживелици. Увлякоха го, дишането му се забави и накрая го отнесоха със себе си.
… Наблюдаваше застаналата пред видеопулта Дора да извиква на екрана купища уравнения, пръстите й да се движат по клавиатурата по същия начин, както пръстите на майка му по стана, да въвеждат нови променливи, да вплитат нови шарки. Не разбираше. Но това нямаше значение. Косата й беше дълга и руса, очите — съвсем бледи. Беше се запознал с нея след завръщането си от дълга експедиция, когато институтът го изпрати да учи отново, за да осъвремени познанията си по теория на астрофизиката и да усъвършенства навигационните си методи. Тя преподаваше математика… Уравненията се превръщат в рисунки върху сух пясък и накрая в черепи, животински и човешки. Дора се усмихва. Той смътно си спомня, че е мъртва. Дали щеше да е още жива, ако не го бе срещнала? Вероятно. Но… Екранът се превръща в машина с процеп и черепите постоянно се въртят и спират, придобиват нови цветове… Цветовете покриват стените на каньона, през който върви. Слоеве почва и скали образуват дълги ивици по грубата повърхност отляво и отдясно. В краката му са пръснати черепи и други кости, някои от тях — сиви и оглозгани, напукани и повредени от времето, други — съвсем запазени, с цвят на слонова кост, част от тях — с вградени тюркоази, корали и черен кехлибар. Дочува шум зад гърба си, обръща се, но не вижда нищо. Шумът долита отново, той пак се
