Окото на котката

Колко близо би могла да бъдеш все пак? Или още чакаш времето да изтече?

Тюркоаз на небето с Дора и звуци от стъпки в барабанен ритъм долу. Далече напред, на хълма — светлини. Полъхва нощен вятър, после затихва. Крачката е равномерна. Завий наляво зад канарата с формата на смърт. Сега нагоре. Ела, Котко. В черния чувал. Пълната ентропия е всичко. Но не и най- първото.

Минутите се топят, сливат се една с друга. В далечината — шум от движеща се мощна кола над разчистения път, който някога е бил шосе; фаровете обгръщат дървесните стволове. Може би се е отправила към станцията. Ай-а! Живи сме. Освен ако Котката още сега…

Приближаваше, затова забави крачка. Това би било мястото за засада. Защо да не провери колко е часът? Защото Котката може да е излъгала, за да си спечели цялото това преследване. Щом веднъж влезеше в кабината, звярът нямаше да знае какво да прави. Дали?

Вече вървеше по-бавно и обмисляше друга възможност. Какво беше казала Котката за познанията си за кабините?

Не. Дори ако тя можеше да пътува гратис, нямаше да знае къде да отиде…

Котката е телепат.

Но от какъв тип? Беше преценил, че способностите на Котката са това, което служи на ловуващото животно да установи къде се намира преследваният дивеч, несъмнено усъвършенствани по време на дългото й затворничество, но основно съсредоточени върху плячката и действащи на разстояние от около половин километър. И все пак той познаваше хора телепати, които бяха способни да предават и приемат мисли по целия свят и в космоса. Но и в този случай смяташе, че е в състояние да блокира до известна степен способностите на подобни надарени същества чрез връщане към момчешкия си начин на мислене. Ала Котката също беше първична. Това може би нямаше да му помогне да се скрие от звяра. Тогава…

— Дяволите да те вземат, Котко! — Той вече се промъкваше на ръце и колене и внимателно разчистваше пътя пред себе си от всичко, което би могло да предизвика и най-лек шум, скъпоценните му камъни бяха увити в кърпа и пъхнати в джоба, ръцете му сръчно се движеха, коленете и пръстите го носеха напред през разчистеното пространство сред пълна тишина. — Намери ме, ако можеш. Бий се с мен, ако успееш.

Не последва отговор. И не забелязваше нищо между себе си и станцията, което би могло да се трансформира в неговия противник. Колата спря пред сградата и увисна във въздуха. Никой не слезе от нея.

Вече се беше изправил на крака и на бегом взе последните метри от полето, мина през редица от дървета, прескочи вдлъбнатината на пътя. Мълниеносен поглед през прозореца на станцията: кабините бяха непокътнати.

Почти със смях блъсна вратата, отвори я и прекоси прага. Празно помещение. Безопасно. Дишай свободно. Изправи полусвитото си тяло, свали ръката си от дръжката на ножа. Затвори вратата. Прекрасно. Пет крачки до свободата.

Кабината вляво бучеше — готвеше да прехвърли някого. Той се вгледа с любопитство. Необичайно за този час и тази доста отдалечена станция. Чудеше се кой ли би могъл да пристига. След миг започна да се очертава силует. Леко пълна жена с късо подстригана кестенява коса. Беше облечена в тъмен костюм и носеше в лявата си ръка касетофон с инициалите на голяма новинарска агенция. Погледът й се впи в него, щом напълно се материализира.

— Добър вечер. — Тя изучаваше облеклото му.

Излезе от кабината.

— Добър вечер.

— Пристигате или заминавате? — попита жената.

— Тъкмо заминавам. Изчаках само да видя дали не идва някой познат.

— Вие сте истински индианец, нали? А не просто някой, облечен в индиански дрехи.

— Индианец съм. Ако сте повикали предварително кола, току-що видях една да спира пред сградата.

— Поръчах кола. Трябва да е за мене. — Тя тръгна напред, но после се поколеба. — В този район ли живеете? — попита.

— Не. Просто бях на гости.

Той се запъти към най-близката кабина.

— Само за момент — спря го жената. — Дошла съм тук по повод на едно събитие или нещо, което би могло да се окаже събитие. Може би вие знаете нещо.

Той се насили да се усмихне, докато правеше следващата крачка.

— Съмнявам се. Не съм забелязал нищо, което да заслужава да попадне в новините.

— Но получихме сведения — не отстъпваше жената, — че от известно време насам в резиденцията на Уолфорд се вземат специални мерки за сигурност. После изведнъж тази вечер очевидно някъде имаше повреда в електроснабдяването и известни смущения. В момента нямаме абсолютно никаква връзка с резиденцията. Знаете ли нещо по този въпрос?

Той поклати глава, пристъпи напред и влезе в кабината.

Тя го последва и улови ръката му точно в момента, когато пъхаше картата си в отвора, и така на практика блокира прехвърлянето му.

— Почакайте. Не е само това — изрече тя. — После научихме, че всички най-близки до резиденцията кабини са били повредени. Знаете ли, че следващата станция на изток не работи?

— Може би вследствие на спирането на тока?

— Не, не. Те имат собствени генератори — всъщност също като резиденцията на Уолфорд.

Той сви рамене с надеждата тя да си махне ръката.

— Боя се, че не зная нищо по въпроса. Разберете, бързам…

— Не сте ли видели или чули нищо необичайно в този район?

Той забеляза, че касетофонът й беше включен на запис.

— Не — отвърна. — А сега трябва да тръгвам…

— Имам някакво усещане — каза тя, — което ме кара да мисля, че ви е известно нещо по този въпрос.

— Госпожо — отговори той, — колата ви чака. Вървете и проверете сама, както подобава на добър репортер. Аз обаче не бих се навъртал наоколо.

— Защо?

— Нещо може да се случи и на тази станция.

— Това пък защо?

— Откъде да зная? Но ако става нещо опасно, бихте ли искали да ви застигне?

За първи път жената се усмихна.

— Ако от него ще излезе добър репортаж, да. Той набра координатите.

— Желая ви късмет.

— Не, не тръгвайте още. — Тя продължаваше да държи ръката му. — Съвсем нищо ли не се е случило с вас?

— Измъкнете се оттук с колата — посъветва я той — или използвайте някоя от другите кабини. Побързайте! Това място не е безопасно. Не се навъртайте наоколо.

— Да пукна, ако сега вече ви пусна! — заяви репортерката и протегна ръка към подобно на писалка устройство, закачено на ревера й.

— Съжалявам. — Били освободи ръката си с рязко движение и я блъсна назад. — Направете каквото ви казах! — извика той. — Изчезвайте оттук! — И процесът на размиване започна.

Когато излезе от кабина на гара Виктория в Лондон и прибра в джоба си картата, трябваше да си наложи да не побегне. Прекара ръка по челото си и тя се намокри.

Запъти се към най-близкия изход. Оттам проблясваше сива утринна светлина. За миг уханието на храна, идващо от денонощен ресторант, го завладя изцяло. Твърде близо е, реши той, и продължи навън.

Мина покрай редица от коли на въздушни възглавници, предназначени за разглеждане на забележителностите, покрай друга редица от таксита, чиито шофьори не се виждаха никакви. Продължи известно време по пътя, сви наслуки в приблизително северна посока и слезе от тротоара. Тръгна по пътека