Окото на котката

Продължавай. Пътят е чист. Обсипан е със смътно различими червени и бели петънца. Вървиш. Отражението на небесната мълния се изкривява в огледалото на водите. Отново слабо думкане на барабани. Вятърът непрестанно бучи между скосените стени.

Тук дребните капчици дъжд покриват лицето като със стъклена маска, миглите са призми, които разлагат светлините — те изпълняват геометричните фигури на своя танц в цветовете на спектъра, слети в дъги. Избърши лице. Сенките отскачат назад. Усмивката на Койота чезне зад светлината и мрака. Тук прекоси сред летящите пръски. Следвай краката си, все едно накъде води следата. Заобиколи. Още веднъж. Безмълвни маскирани танцьори сред сенките. Далеч-далеч назад — слаба зелена светлинка. Защо поглеждаш назад? Обръщането обвързва. Сега се изкачи. Спусни се отново. След малко каньонът става по- тесен, после отново се разширява. Многооко създание е седнало на висока скална козирка, но не помръдва. Може би е замръзнало или просто наблюдава. По-високо зазвучават ударите на барабана. Движиш се в ритъм с тях. Огън в издълбан камък. Йей от дъжд се вие като мост от висините до долу. Птичи следи зад луноподобна стена. Конска бедрена кост. Празен хоган. Полуизгорял дънер. Докосни слюдата, която блести като цветен прашец. Спомни си песента, която старецът…

— … Сингър.

Слабо, слабо. Вятърът или ехото му. Уморена дума на уморен дъх.

— Били Блакхорс…

Сега пак от онова скалисто място.

— Усещам те, следотърсачо — там някъде горе…

Има нещо. Нещо, което той трябва да помни. Това пътуване. За да върви по своята пътека. Въпреки всичко.

— Приятелите ти не ме спряха. Аз все пак ще дойда, ловецо.

Призрачното ехо на вятъра. Думи в главата му. Може би стари приятели. Познати.

— Защо не ми отговаряш? Думите не издават нищо.

Котка призрак, подобие на чинди. Тя е. Котката.

— Тук съм, Котко.

— И аз те следвам.

— Знам.

— Добро място си избрал.

— То ме избра.

— Няма значение. По-добро е от градовете.

Били спря, за да остави повече следи в калта, да създаде впечатление, че на това място може би е устроена още една засада.

— Идвам. Не можеш да бягаш вечно.

— Само дотам, докъдето трябва. Ти си ранена…

— Да. Но раната не е достатъчно сериозна, за да ме спре. Ще се срещнем.

— Разбира се.

— Усещам, че си станал по-силен отпреди.

— Може би.

— Който и от нас да победи, това е най-добрият изход. И двамата сме последните от своята порода. Какво друго ни остава?

— Не знам.

— Тази страна е особена. Не разбирам всичко, което става в нея.

— Нито пък аз.

— Скоро ще се срещнем, стари противнико. Доволен ли си, че побягна?

Били вложи всички сили в опита си да обмисли този въпрос.

— Да — отговори най-сетне.

Помисли си за песента, но осъзна, че още не е дошло времето да я запее. В каньона изтрещя гръмотевица.

— Променил си се, ловецо, от последния път, когато си говорихме така откровено.

— Сега зная къде отивам, Котко.

— Побързай тогава. Може би съм по-близо, отколкото си мислиш.

— Внимавай със сенките. Може би разстоянието между нас е още по-малко, отколкото си представяш.

Мълчание. Пред него се разкрива голямото разширение и ясна гледка към далечината. Той спря, изведнъж объркан от възможността да вижда на огромно разстояние. Следата му приличаше на панделка, водеше напред и още напред, после завиваше нагоре. Не му беше ясно какъв е смисълът на всичко това, но нямаше значение. Побягна с бързи равномерни крачки. Високо горе в тъмнината се чу крясък на птица.

После с мен се връща Найенезгани,
размахал тъмен жезъл, за да ме защити.
Светкавици проблясват зад него и пред него.
Към първото стъпало на стълбата,
към Мястото на изхода,
се връща с мене той;
и дъгата се връща с мен,
и говорещият кетан ме поучава.
Изкачваме дванайсетте стъпала на стълбата.
Малки сини птички пеят над мен,
царевичният бръмбар жужи зад мен,
хашье-алтье се връща с мен.
Ще изкача Планината на изхода,
Главната планина, Планината на дъжда,
Планината на царевицата, Планината
на цветния прашец…
Завръщам се. За да седя върху фигура от цветен прашец.
За да притежавам дом, огън, храна,
място за отдих, стъпала, крака, тяло,
да владея ума и гласа си, способността
да се движа. Речта — тя е благословена.
Връщат се с мен. Събирам тези неща.
Изкачвам се. През мъглите и облаците,
мъховете и тревите,
дърветата и скалите, земята
на четирите цвята. Завръщам се.
„Внуче, ние стоим върху дъгата.“

Тича. Вятърът и шумът на водите сега са част от биенето на барабаните. Пътеката става все по-ясна и по-ясна. Вече е кървавочервена и сякаш посипана с ледени снежинки.

Земята като че ли се разтресе и някакво подобие на кула от дим се извиси пред него встрани от следата. Стълбът промени цветовете си, сгъсти се в плетеница, докато се издигаше, и в него се появиха пет подвижни лица. Той разпозна своите духове пазители.

— Били, дойдохме да те помолим отново — казаха те в един глас. — Опасността нараства. Трябва да