причина сега изпитваме това усещане за неговото присъствие. Когато преди малко възстановихме общността, повторното комбиниране на запечатаните в паметта ни следи се оказа достатъчно, за да се изгради завършено функциониращо копие на мозъка му такъв, какъвто беше.
— Смяташ, че Сандс е особен вид спомен, който се появява, когато сме в онова състояние? — поиска да уточни Елизабет. — Как мислиш, ще избледнее ли с времето?
— Кой би могъл да каже?
— И какво ще правим сега? — запита Фишър.
— Постоянно ще проверяваме къде е Сингър, предполагам — отговори Мансин, — и ще го приканим отново да се изкатери на някое удобно място, откъдето да го приберат.
— Той просто ще продължи да отказва. Видяхте колко непоклатима е тази негова умствена настройка.
— Вероятно. Освен ако не се случи нещо, което да я промени. Но аз си мисля за някои от нещата, които Айрънбеър каза. Сингър трябва да има шанс и май ние сме единствените, които можем да му го предоставим.
— Съгласен съм. Струва ми се достатъчно безопасно. Само не искайте от мене отново да се впусна след онзи извънземен звяр. Веднъж ми стига.
— Аз самият не изгарям от желание да се докосна втори път до него.
— Ами Айрънбеър?
— Какво Айрънбеър?
— Не е ли редно да опитаме да установим връзка с него и да го известим какво правим?
— Каква полза? Той е луд. Просто ще прекъсне контакта. Да ни се обади, когато е готов.
— Никак не ми се иска да извърши някоя глупост.
— Като например?
— Например да тръгне да преследва онова чудовище и да го открие.
Мансин кимна.
— Може би си прав. Продължавам да мисля, че няма да ни послуша, но…
— Възможно е да послуша мен — каза Фишър, — ала не съм сигурен, че ще успея да се свържа с него от такова разстояние.
— Защо не проверим къде е най-близката до онзи каньон транспортна кабина и не отидем там? — обади се Елизабет.
— Навярно това ще улесни нещата.
— В индианските резервати не избягваха ли алкохола? — попита Мърси.
— Да се обадим на Тедърс и да си събираме багажа. Ще се срещнем тук след петнайсет минути — предложи Фишър. — Уолтър също смята, че идеята е добра — каза Мърси.
— Оставих го тук, долу. — Йелоуклауд сочеше с пръст по картата и Айрънбеър кимна, взрян в очертанията на дългите, разпрострени в различни посоки каньони.
Поройният дъжд премина в суграшица и барабанеше по спрялата близо до ръба на каньона кола на въздушна възглавница, в която седяха. Айрънбеър инстинктивно вдигна яката на взетото на заем яке. Съвсем по мярка му беше. „Имам късмет, че носим еднакъв размер“ — помисли си той.
— Наблюдавах го известно време — продължи Йелоуклауд, — за да се уверя, че ще стигне долу без проблеми. Успя и видях как се отправи на изток. — Пръстът му се плъзна по картата и спря. — Тук, на това място — добави той, — би могъл да свие надясно в Каньона на черната скала или да продължи в самия Каньон дел муерто. Ти как мислиш?
— Аз ли? Откъде да знам?
— Ти си магьосник. Не можеш ли да подържиш една пръчка над картата или нещо подобно и така да разбереш?
Айрънбеър проучи картата по-внимателно.
— Не съвсем — отвърна той. — Чувствам, че е някъде там, долу. Но за мен скалната стена си е само скална стена, независимо дали я виждам с неговите или със собствените си очи. Все пак… — той прокара показалеца си по картата — смятам, че е продължил по Дел муерто. Нужно му е било огромно пространство, а ми се струва, че от Черната скала няма изход.
— Добре, добре. И аз мисля, че е тръгнал по този път. Бих казал, че нарочно реши да слезе на това място. Обзалагам се, че оставените на разклонението следи подвеждат. — Йелоуклауд сгъна картата, изключи светлината в купето и запали двигателя. — След като и двамата сме на едно мнение — завъртя волана той, — на бас, че ще успея да спестя малко време. На бас, че ако се отправим право нагоре по ръба, покрай онова разклонение и се спуснем в Дел муерто, ще открием следите му покрай една от стените.
— Май ще стане тъмничко.
— Имам очила за нощно виждане и мощен прожектор. И двете покриват целия спектър.
— Можеш ли да определиш на какво разстояние евентуално се намира от мястото, където си го оставил, и с каква скорост се движи?
— Обзалагам се, че преценката ми ще е доста точна. Само че сега не искам да налетим точно на него.
— Защо?
— Ако нещо го преследва, той ще е склонен да стреля по всичко, което забележи да се приближава.
— Тук си прав.
— Така че ще заобиколим надолу покрай Пещерата на многото пуйки и Пещерата на синия бик — точно преди каньонът да се разшири. По-лесно ще открием следата в по-тясно пространство. После няма да обръщаме внимание на всякаквите там лъжливи дири, които водят към Каньона на двойната пътека, и ще тръгнем след Били.
Ветровете брулеха малката кола, която с мъка се движеше почти без път през обширната открита местност, като непрекъснато правеше завои, за да избягва големите камъни и прекалено стръмните падинки.
— … и тогава смятам просто да му осигурим допълнителна огнева мощ.
— Бих искал да се опитам да го убедя да се откаже от това начинание.
